Пред очите ни – петрол, кръв, неон…
Две изложби, представени от Националната галерия, еднакво силни и напълно противоположни като съдържание, имат сходно въздействие за мен. Що за загадка, си помислих – и се заех да я разгадавам
„Изток / Запад. Андрей Молодкин / Сантяго Сиера“ (26 ноември 2024–16 февруари 2025) в НГ „Квадрат 500“ е политическа изложба, ударна и декларативна, без да оставя място за съмнение у зрителя, че даже и място за колебание, може да се каже. Попадайки в нея, той задължително мисли за демокрацията, властта, икономиката, репресиите, свободата, човешките права… И цивилизацията, в която те битуват в непрекъснато кипене.
Разтърсващото въздействие е целенасочено, доколкото изложбата се представя от a/political – организация, която работи с политически ангажирани художници и агитатори, стреми се да извади обществото от навиците и клишетата, „изследва границите на радикалното познание, опирайки се на принципа на „културния терор“.
DEMOCRACY е грамаден надпис на стената със светещи неонови букви, а под него по пода същите букви вече са прозрачни контейнери, наполовина пълни с нефт. Периодично агрегати със застрашително ръмжене раздвижват/допълват/преливат течността чрез плетеница от черни гумени кабели. „Петролна демокрация“ (2019) е озаглавил произведението си Андрей Молодкин. И не оставя никаква възможност да избягам като зрител от тази обвързаност, станала още по-очевидна с нахлуването на Русия в Украйна в началото на 2022 г. – хора загиват, а петролът си тече… Западната демокрация е зависима от него и тази зависимост сложи голямо (нефтено) петно върху нея като политическа заявка и обществено устройство.
Демокрацията е и „кървава“ – в произведението на Андрей Молодкин от 2024 г. Плочи с изписани една под друга черни букви DEMO/CRACY на бял фон монотонно се редуват по пода в съседната зала. Различни са само червените „кървави“ петна, произволно разлети по тях. Дали това разливане е случайно, се запитах, дали те не чертаят конкретни райони с войни и стълкновения по света. Като че ли не – кръвта се лее и прелива, също както и петролът по целия ни свят.
Текстът в изложбата пропуска да отбележи, че живеещият във Франция Андрей Молодкин (род. 1966) има дълга история със своите кървави произведения. Сред тях е инсталация с портрет на Путин, облян в кръвта на украински войници, провокирана от нахлуването на Русия в Украйна. Заради представянето ѝ на Червения площад в Москва на парада в деня на победата (9 май 2022) художникът вече не може да се върне в родината си. „Линия кръв или нещо такова е точно представяне на Русия сега“, казва художникът в интервю.
По стените на залата с кървавите плочи на Андрей Молодкин се редуват черно-бели фотоси от серията „Ветерани“ (2013) на Сантяго Сиера. Фигури в гръб и в естествен ръст, те стоят като засрамени и наказани всеки в своя ъгъл. Според испанския художник те са „анонимни участници в различни военни сблъсъци, елементи от дехуманизиран, агресивен и репресиращ колективен инструмент на властта, независимо от причината, времето и мястото, при които той бива използван – в Германия, Афганистан, Ирак, Великобритания, Косово, Йемен, Сирия, Испания“.
Редицата от ветерани въздейства цялостно, но вглеждането във всяка фигура поотделно издава индивидуалност… и не само срам. Мъже, но и жени, някои с униформи, други цивилни, едни запазили войнишка стойка и чувство за изпълнен дълг, други в размисъл, трети в покруса и т.н. Дали трябва да ги гледам така, се запитах, или да се оставя на шоковото цялостно въздействие на залата, представила в поредицата от фигури покрай стените и плочите по пода причина и следствие, извършители на кръвопролития и самите кръвопролития. Това ли е образът на демокрацията – и ако да, как той кореспондира със света, в който живея…
Голямата зала в изложбата също е решена минималистично. На едната стена в два реда са представени черно-бели фотографии от серията „Политически затворници в съвременна Испания“ (2018) на Сантяго Сиера. Лицата на портретите са пикселирани, а в текста под тях са обвиненията срещу тях. Става дума за политици, активисти, художници, журналисти. И „говори“ за гражданските права, свободата на словото, за цензурата и репресиите – впрочем и самата поредица още при първото си представяне е била цензурирана и свалена от изложба в Мадрид.
На другата стена е голям портрет на Джулиан Асандж, създателят на Wikileaks, рисуван с химикалка от Андрей Молодкин. Художникът предприема драстични акции с цел освобождаването му от затвора в Лондон. А когато това става през май 2024 г., Асандж лично вписва датата в оставеното за целта място в портрета. Андрей Молодкин е нарисувал такъв портрет и на Алексей Навални, който обаче умира в затвора на 16 февруари 2024 г. – в Русия…
За Русия неволно ми напомни и видеото „Водовъртежът“ (2023) на Сантяго Сиера, което се прожектира във фоайето на НГ Квадрат 500. Черно-бял филм, обърнат с главата надолу – ефектът на Базелиц, бих казала, който подсилва драматизма на представеното. А то е своеобразен „танц“ на арестуване и репресиране, с ритмично повторение в движенията на фигурите под постоянния съпровод на думите „Европа е градина… По-голямата част от останалия свят е джунгла… Градинарите трябва да отидат в джунглата…“. Те са произнесени през 2022 г. от тогавашния европейски комисар за външната политика Жозеп Борел. И ме подсетиха за художника Илия Бешков, който през 1950 г. описва в своята „Черна тетрадка“ Русия като „ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията“.
Апокалиптичните визии за бъдещето на европейската цивилизация не са от вчера, но днес са по-актуални от всякога – със сигурност от края на Втората световна война. Защото Русия започна война в Европа. И сега градинарите трябва да отбраняват градината, си мисля. А дали ще удържи оградата, е въпросът, или пък докога…
„Пред очите ни“ (16 октомври 2024–12 януари 2025) на Калин Серапионов в НГ „Двореца“ е не по-малко мащабна изложба, но в съвсем друга плоскост и посока. Тя има ретроспективен характер, представя един от най-известните ни видеоартисти в собственото му развитие през последните трийсет години, което е и технологично, но и критично към средата и обществото, в които протича. Разбира се, средата също се променя с времето, както и обществото, а художникът ги регистрира – наглед дистанцирано, безстрастно, обективно, така да се каже. А всъщност „дълбае“ в отношения и състояния, които достигат до зрителя постепенно и в съзерцание. Разказ в тях няма, освен в най-ранното представено произведение – „Музеят – причина за среща и запознанство“ (1997). Снимана в същата сграда, в която е показана сега, работата бе скандално критична към институцията тогава. Беше цензурирана на изложба в Пловдив заради кратката секс сцена в тоалетната, макар в нея да няма нищо нецензурно всъщност. Но пък е чудесен повод да сравним Националната галерия в миналото и в настоящето.
Сравнение предлага и портретната трилогия, започнала с „Топлата супа и моята домашна общност“ (1998), продължила с „Основното ястие“ (2006) и „Десертът (с черешката на тортата)“ (2020). Става дума за колегиална, приятелска и професионална общност от художници и теоретици в съвременното ни изкуство, която постепенно израства, укрепва и се разраства през годините, докато се справя – буквално и метафорично – с различни (хранителни) предизвикателства. Всеки със своята индивидуалност и характер, но все пак заедно и в общност.
Общуването е сложно нещо, знаем всички от опит. Формираме общности по неизбежност, но при прерастването ни в общество имаме посредник, който същевременно е и противник – градската среда. Тя по условие е „мястото“ на цивилизацията и демокрацията. А в произведенията на Калин Серапионов е устойчив образ, понякога и в двете си битности. Обитаваме я, забелязвайки или не нейното формиращо, но и манипулиращо въздействие. Дори когато – или може би защото – постоянно е пред очите ни. Цяла поредица от видеа я представят по различен начин в изложбата, а от тях, признавам си, любимо ми е „Колкото далеч, толкова близо“ (2012–2013) – хипнотично лунно затъмнение, съпътствано, допълвано и смущавано от светлинните реклами на града…
Няма как да се спра на всички произведения в тази изложба. Виждала съм всяко от тях при предишни представяния през годините. Но в сегашната експозиция първото ми впечатление беше, че залите на Двореца са създадени за изложбата, а не обратното. А всъщност в пространствата им е изградена нова и цялостна видеоинсталация, за което поздравления заслужават и художникът, и кураторът Ярослава Бубнова.
И тук сякаш реших загадката, с която започнах този текст. Големите теми зависят от качественото им представяне – включително и в изложби.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук