Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

Очите ѝ бавно се затварят, тя потъва в спокойния свят на сънищата си. На сигурно и топло е, прегърната от родителите си, светът ѝ е изпълнен с любов и радост. Очите ѝ, видели едва деветдесет дни, бавно се затварят. По-късно ще се събуди в същата прегръдка, в същата любов – всичко, от което се нуждае. Какво блаженство!

Тя не знае, че преди шестдесет години световното население е било около три милиарда. Не знае, че по това време в двата враждуващи полюса са съставени първите планове за пълномащабна ядрена война. Не знае, че днес до нас са достигнали плановете само на едната страна, другите, разбира се, все още са засекретени, вероятно поради неизбледнялата идеология зад тези планове. Tя няма как да разбере мащаба им – при непровокирана съветска атака ответният пълномащабен удар е предвиждал двеста седемдесет и пет милиона първоначални жертви в Русия и Китай, към които през следващите шест месеца ще се прибавят още петдесет милиона жертви на радиационно облъчване. Но тъй като радиацията не признава граници, към тези триста двадесет и пет се предвиждат още сто в съветските сателити, още около сто в Западна Европа според посоката на вятъра и още сто в Азия. Общо шестстотин двадесет и пет милиона души. Сто Холокоста. Сто всесъжения.

Очите ѝ, видели едва деветдесет дни, рязко се отварят, тя се буди с плач, може би е усетила тревогата на родителите си. Прегръдката става по-силна, по-плътна, но плачът продължава. И двамата са до нея, говорят ѝ тихо и нежно, бавният допир по челцето обикновено я успива, но не и сега. Споглеждат се. Никога не са си говорили за стоте Холокоста, не са и живели в постоянния страх на Студената война, напълно неподготвени са за днешната нова реалност, за войнствената реторика, за въоръжаването, статистиките, информацията, заплахите, сферите на влияние, новите президенти, старите диктатори. С мълчание следят събитията в Украйна, историите на семейства като тяхното. Не ги обсъждат, не говорят за това, как биха могли. Прегръщат я заедно, единият я гали, другият тихо пее. Тя започва да се успокоява, дано заспи, дано, дано, дано!

Тогавашните планове касаят повече от една пета от трите милиарда население. Пропорционално, днес би ставало дума за милиард и шестстотин милиона, може би повече. Двеста шестдесет и шест Холокоста в плановете на само едната от враждуващите страни. Макар да не са обсъждали и това, родителите ѝ са просмукани от тревога. Ами ако…? Той отдавна държи колата заредена с гориво, тя отдавна е подготвила всичко необходимо за бързо потегляне. Накъде? Не знаят. Кой би могъл да знае? Питали са свои приятели, с изненада са разбрали, че всеки има някаква готовност да бяга, ако се наложи. Едни към Гърция, други към Сърбия, трети в планините, защо не към морето, Южна Америка ще бъде пощадена, пичове, казвам ви, натам се насочваме! Останалите от компанията млади мъже и бащи се смълчават, отпиват от питиетата си, как се стига до Южна Америка въобще, никой не изрича на глас мислите си, опитват да сменят темата, тази не е подходяща за бар, но отново и отново се връщат към Путин, Украйна, Израел, Газа, Сирия, Орешник, Тайван, Тръмп, хусите, севернокорейците. Значи тревогата не е само на двамата ѝ родители! У всички е. Просмуква се и се превръща в постоянно усещане за заплаха. А преди едва тридесет и пет години техните родители, обнадеждени от промяната, са мечтали за обратното.

Дали тя ще бъде пощадена от тревогата? Дали след години ще отглежда своята рожба в свят без планове, заплахи, президенти, диктатори? Дали поколението ѝ ще е първото разумно от осемдесет години насам? Дали връстниците ѝ ще помнят, че всеки от тях е бил прегръщан точно толкова плътно от родителите си, че всеки от тях е човешко същество, а не статистика? Че всеки човек заслужава да живее без тревога от безчетни Холокости? Кой е повратният момент? Изпълнението на плановете или тяхното абсолютно отхвърляне?

Двамата не знаят, могат само да се надяват. Очите им, гледащи я от едва деветдесет дни, са вперени в нея дълго след като тя отново заспива.