Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

„Альоша и котката“ (2020), режисура и сценарий Камен Стоянов, Катарина Свобода; оператор Диан Загорчинов; композитор на песен за Скурлатов: Маргарита Спасова; в ролите Васил Дуев, Катарина-Сара Хън

Онази летлива категория, на която сме стъпили като на най-сигурна и неоспорима почва, и която наричаме история, не е нищо друго освен колективно наложена памет. Множество наративи, вплетени в невъобразим сюжетен възел, или казано с други думи – най-великият епос, писан някога. В крайна сметка човешкият живот е относително кратък, а пропагандната дейност и груповата амнезия – присъщи черти на развитите общества. И все пак историята е най-сигурната времева опора, която имаме. Именно тя е основната тема във филма „Альоша и котката“ и по-конкретно историята на Альоша – един от най-известните монументални съветски паметници в България, който се намира на върха на Бунарджик тепе в Пловдив.

Режисьорският тандем Камен Стоянов и Катарина Свобода разказва историята на млада двойка – писателя Васил (Васил Дуев) и неговата приятелка (Катарина-Сара Хън) – които са на посещение в Пловдив. Васил пише статия за съветските монументи в България. Двамата излизат на разходка и логично се озовават пред Паметника на съветската армия (или както е познат, Альоша), където се срещат с група руски туристи, дошли да почетат своя войник. Но дали те знаят действителната история, която стои зад построяването на паметника, и знаят ли кой е Алексей Скурлатов, прототип на скулптурата?

Камерата ни разхожда из Пловдив, спирайки погледа ни върху детайли от градската среда – фреските и павираните улици на Стария град, котките, уличния фитнес в подстъпите на Бунарджика, както и панорамни изгледи от различни перспективи. Витае атмосфера на древна история и културните пластове са видени през очите на чужденеца (приятелката на Васил). Това е и една от основните смислови оси във филма – погледът на чужденеца. Единият, който търси истината, и другият, който идва със съзнанието, че я знае; онзи, който се вслушва в историята на местните, и другият, който крачи гордо из чуждата територия единствено за да почете своята. Изключително ефектен е сблъсъкът на двете песни. Героичната ода за Альоша, славния съветски войник, освободил България от фашизма, и втората – документалните лирики за съветския войник Алексей Скурлатов, който никога не е воювал тук, тъй като СССР не е срещнал съпротива, след като обявява война на България, и де факто не я освобождава, а я окупира.  

Големият въпрос, който филмът поставя и който стои зад сблъсъка на наративите относно паметника, е този за осмислянето на културното и историческото наследство. Няма как да подминем паралела между Альоша и Паметника на съветската армия в София, чиято основна група фигури беше премахната през декември 2023 г. След 1989 г. са правени няколко опита Альоша да бъде демонтиран, всичките неуспешни. Вървим по тънката нишка на историческото съзнание. Дали демонтажът би осветлил действителността зад построяването на монумента и неговата символика, или точно обратното – би изтрил груповата памет, позволявайки грешките да бъдат повторени? И още един съществен въпрос, едновременно идеологически и естетически: какво бихме издигнали на негово място, имаме ли нов патриотичен образ, или всичко ще завърши с грозни метални ограждения, какъвто е опитът на едно от най-знаковите места в столицата? Ако в този момент не сме способни да изградим нещо смислено на тяхно място, то време е тези паметници да придобият ново културно значение и да бъдат вплетени в тъканта на съвременната среда.

„Альоша и котката“ е добър пример за едно от най-силните качества на киното и на късометражните филми в частност – разглеждането на актуални теми в българското общество. Защото – ще си позволя да преобърна малко реда в една известна фраза на Оруел – който контролира настоящето, контролира миналото, а който контролира миналото, контролира бъдещето.