Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

Иво я наблюдаваше. Гневът му подпали вътрешностите и кожата му.

– Купила си зелен пластир – избухна той. – Разбрах от касовата бележка. Зелен! Нямаш представа какво е това. Защо не ме попита?

Ева живееше под неговия покрив. Вече две години.

Понякога го дразнеше непоносимо. Иво преставаше да се владее. Особено сега, през май. Горещо. След това порой. Грозно време. Но краят на месеца щеше да бъде началото на неговия триумф. Името му щеше да буди възхищение, не – страхопочитание в цял свят. Ева не разбираше това. Защото не знаеше. Иво не разговаряше с нея за работата си.

Тя беше красива през май. Все още хубостта ѝ го смайваше. Безхитростните ѝ приказки също – как подопечните ѝ стари дами се радвали да поговорят с нея. Как пиели лекарствата си.

– Със зеления пластир самият ти не можеш да лъжеш, но не могат и да те излъжат – подхвана Ева. – Залепяш го на ръката си, не оставя белег. Разкрива ти кое е истина. Така домът, след това градът, страната и постепенно светът ще се отърват от лъжата.

Иво я гледаше втрещен. Глупава, бездънно глупава. Беше живял с нея две години – тя не лъжеше него, това добре, но …

– По телевизията разясниха, че зелената лепенка е мощно болкоуспокояващо средство – усмихна се Ева. – Мен понякога ме боли глава.

Не само небето, пред очите му причерня.

– Дърдориш истината – приключваш на бунището – обобщи Иво. Беше блестящ изобретател. Млад. Умен. Защо бе допуснал Ева в живота си? Лицето ѝ замръзна, но и в такива моменти беше красива. Тя беше социален асистент, работеше с болни стари хора – мизерна заплата. Ева не беше за него, но Иво харесваше погледа ѝ – там живееше пролетта.

Гневът му се взриви.

– Ева! Не трябва да ти казвам, но ще го кажа – аз разработих зеления пластир – то е лепенка за неудачници. Глупците дрънкат истината, лъсват – тези лесни мишени. Да знаеш – от вторник ще пуснат зелените лепенки. Безплатно. Във всички магазини – това „мощно болкоуспокояващо средство“.

– Но…. – измърмори Ева. – Истината е майка на безсмъртието.

– Дръж! Това е безсмъртието – скочи Иво. – Бяла лепенка. Слагаш я на шията си и мачкаш. Всички.

– Твоето бяло знаме на предателството… – прошепна Ева.

Очевидно зеленият пластир на врата ѝ бе започнал да действа. Тя дрънкаше глупости, тоест истината. Защо никога не му беше казвала, че е гениален? Че го обича? Иво ловко сне зелената ѝ лентичка. Тази глупачка.

– Изобретението ми е безсмъртие – изстреля той. – Белият пластир ти помага да мислиш коректно. Приказваш коректно. Нещо повече – гарантира победа. Веднъж залепен върху кожата, белият слой се слива с кръвния поток, с костната и лимфната система. С белия и черния дроб. Става част от личността… С тебе е цял живот. А ти си имаш абонамент за първото място. Ти печелиш наградата… Тази малка лепенка те учи да режеш… Как от слуга да станеш владетел. Искаш ли я? Действа светкавично!

Ева го слушаше. Погледът ѝ се огъна, красивото ѝ лице угасна. Глупав ли беше Иво, наивен ли? Човек не бива да се разкрива пред никого, дори пред Ева. Не бива да вярва на поглед, в който живее пролетта.

– Не боли – прошепна остро той. – Белият пластир премахва колебанието. Струва безбожно скъпо. Само най-големите, най-великите ще могат да си го позволят Аз ще бъда богат. С белия пластир приказваш както трябва, а това е абонамент за триумф. Ключ към вечността.

Небето натежа, заченало нова градушка. Този грозен месец май.

– Превръщаш хората в лъжци – каза Ева. Тя никога нямаше да признае, че Иво е гениален.

– Опитай белия пластир – кресна Иво. – Няма да умреш. Ето. Чакай. – Бялата ивица, подобна на парче тиксо, се лепна за шията ѝ.

Заваля. Рязко. Силно. Първите грозни семена на облака, зърната на градушката, заблъскаха прозореца. Вече не личеше точно къде на шията ѝ Иво беше лепнал белия пластир.

Лицето но Ева грейна в усмивка. Красиво лице. Топъл поглед.

– Иво – прошепна тя. – Ти си гениален!

Небето отвън бе разстреляло града.

– Обичам те! – добави Ева, гласът ѝ дълбок като черния облак, бащата на ледените зърна.