Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

Миналата седмица пред входа на болницата случайно се срещнахме с Полковника.

 – И ти ли идваш на свиждане, при Крум?

 – При Крум? При кой Крум? – пообърках се аз.

 – Как при кой? При нашия Крум, онзи от шах клуба, за когото преди две години написа цял разказ. Снощи Ванко почти го уби и сега човекът бере душа в реанимацията.

 – Чакай, чакай – още повече се обърках. – Твърдиш, че отец Иван е щял да убие един деветдесетгодишен старец? Да не е станала някаква автомобилна катастрофа?

 – Не бе, човек! Ванко е третокласник. Преди няколко месеца ти го обяви за гениален. Говорехте си за Зигберт Тараш и когато с изумление откри, че детето знае наизуст всички партии от книгата му „300 шахматни партии“, ти му купи огромен шоколад, не помниш ли?

– Е, как да не помня! Дори мислех и за него да напиша разказ. Не само защото е свръхинтелигентен, но и защото удивително напомня за Малкия принц; същият смях, същата чистота, същата невинност. Но се отказах да пиша, за да не го урочасам. Така че, ако се опитваш да ме убедиш, че подобно дете може да направи опит за убийство, няма да ти повярвам.

 – И аз не знам какво се случи – някак вяло и уморено отвърна Полковникът. – Всичко започна от един безобиден езиков спор. Според Крум, когато искаш не да играеш с някоя фигура, а да я наместиш правилно на полето[1], трябва да кажеш „поправям“. Аз му възразих с думите: „оправят се неща, които са развалени“. Правилното е „намествам“. Почти се скарахме. Ванко ни чу и предложи да използваме международно приетия термин. J`adoube (жадуб), посъветва ни момчето. Ние се направихме, че не го чуваме и – без да разберем как – се спука една найлонова торбичка. Звукът бе внезапен и силен, като стрелба в упор. Крум се уплаши и почти колабира. Всъщност „не почти“. За секунда или две той наистина изгуби съзнание. Ситуацията беше прединфарктна. В най-буквалния смисъл на думата. После се освѐсти и внезапно скочи. Искаше да хване Ванко и да му издърпа ушите. Ала се спъна, падна и този път май наистина получи инфаркт. Обадих се на тел. 112, дойде линейка. Взеха го в болницата и ден по-късно ние с теб се срещаме тук, пред входа ѝ. За да проверим дали все още е между живите…

– И си склонен да твърдиш, че Ванко е искал да го убие?! Детето е очаквало да бъде похвалено. Искало е да стане умиротворител; да ви впечатли с езикова култура, с въображение и находчивост, а вие дори не сте го забелязали.

– А защо едно дете трябва да е винаги в центъра на вниманието? За да отрасне като нарцистичен полуидиот, който вярва, че слънцето изгрява специално заради него? А и не забравяй, че бих могъл да съм му прадядо и че хлапето не бива да се обръща към мен по лично име. Дори да играе по-добре от Магнус Карлсен, за него аз не съм Вълчан! И никога няма да бъда! Как да му обясня, че щом държавният глава използва почтителното „господин полковник“, то и третокласникът е длъжен да покаже уважение? А това, че е умен, не е оправдаващо обстоятелство. Утежняващо е! Защото не може да знаеш всички партии на Тараш, а да се държиш така олигофренски.

– Всъщност олигофренски се е държал Крум – не знам защо се ядосах. – Не бива на възраст като неговата да се реагира така първосигнално. А и вече отдавна е отминало времето, в което можеш да дърпаш ушите на хорските деца. Най-малкото защото попадаш под ударите на закона и за побой на малолетни се дава ефективна присъда…

 – Не съм сигурен, че дърпането на уши трябва да се нарече „побой“ – гневно възрази Полковникът. – Така че, ако Крум не умре, да дадем на Ванко газов пистолет? А може и „Макаров“, за да бъде стрелбата по-ефектна. Или по-ефективна.

„Господи, каква симетрична позиция.“ Въпросът е аз, чиято възраст е средната аритметична от тази на Крум и на Ванко, на чия страна съм? С моите петдесет години, кому симпатизирам? На белите или на черните? Но струва ми се, че друго исках да попитам полковника: думата J`adoube, заедно с една празна найлонова торбичка, наистина ли могат да убият човек? И то човек като Крум… за когото винаги съм вярвал, че е непоклатим като скала.