Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

Изложба „Хроники от ателието. 130 години Васил Захариев“, 18 юли–30 ноември 2025 г., Регионален исторически музей – София, куратор Десислава Първанова

През тази година отбелязваме 130 години от рождението на големия график Васил Захариев, считан за основоположник на печатната графика у нас. Роден през 1895 г. в следосвобожденския Самоков, той израства в духовна атмосфера, белязана от дълбоко вплетените в тъканта на града художествени традиции на Българското възраждане. През 1911 г. постъпва в Рисувалното училище, което завършва едва през 1919 г., тъй като по време на войните от второто десетилетие на миналия век той е войник на фронта. В Рисувалното училище учи едновременно в две специалности – „Декоративни изкуства“ (при проф. Харалампи Тачев и при проф. Стефан Баджов) и „Графика“ (при Йосиф Питер).

След напускането на Йосиф Питер Васил Захариев е поканен като преподавател по графични изкуства в Държавната художествена академия (както вече е преименувано Рисувалното училище). Почти веднага след като се присъединява към преподавателския състав, ръководството на Академията взема решение той да бъде командирован във Висшата държавна академия за графически изкуства и украса на книгата в Лайпциг. Там той специализира при проф. Алоис Колб и Ханс Алекс Мюлер в областта на гравюрата на метал, офорта, дървореза, линогравюрата… Изучава шрифт и история на графиката.[1]

Солидната професионална подготовка и натрупаният опит му позволяват да създаде концептуалната рамка и да постави основите на обучението по графика в Художествената академия. От края на 20-те до средата на 40-те години на миналия век академичната му кариера се развива стремително. През 1929 г. е избран за извънреден професор, а през 1934 г. вече е редовен професор. В периода от 1939 до 1943 г. заема поста на ректор.

След 1945 г. следват трудни години за художника. Той е отстранен от Академията по силата на влязлата в сила през ноември 1944 г. Наредба-закон за прочистване на учителския и преподавателски персонал в народните основни и средни училища, учителски институти, в Университета и висшите училища и академии. Новата власт обвинява художника в съпричастие към налагането на „фашистката идеология“ в годините на Втората световна война. В резултат той е принуден да напусне Академията, напълно му е отнета възможността да преподава където и да е. Същевременно почти няма възможност да се изявява и като художник – работи спорадично по проекти, свързани предимно с декоративни стенописи. Тази ситуация го тласка да се посвети на научноизследователската работа. През 50-те години той е нещатен научен сътрудник в Института за изобразителни изкуства, същевременно е и член на Научния съвет. През 1959 в крайна сметка е назначен като старши научен сътрудник в Института, където работи до пенсионирането си през 1964 г.

Изложбата „Хроники от ателието. 130 години Васил Захариев – творец, учител, изследовател“ е част от събитията, с които ще бъде отбелязана годишнината от рождението на големия художник. Експозицията е до голяма степен документална и включва редица различни по характер обекти (лични вещи, документи, фотографии). Тези обекти не само илюстрират обширния спектър на професионалните интереси и изяви на Васил Захариев, но дават и исторически контекст, придават плътност на образа на художника. Различните дипломи и грамоти (включително и царската грамота за удостояването му с Народен орден за граждански заслуги), както и медалите и ордените, връчени му след 9 септември 1944 г., са не просто лични отличия, но очертават параболичната линия на съдбата на твореца, наложена върху турбуленциите в историческите процеси през първата половина на ХХ век.

Сред експонатите присъстват и медал и значка на Българския туристически съюз. Тези предмети са сякаш контрапункт на държавните отличия, често съдържащи политически конотации. А медалът и значката от Туристическия съюз, както и значката „Природолюбител“ разкриват черта от личността на художника – неговата страстна любов към природата и в частност към планината. Израснал в полите на Рила, той често се завръща в планината, а високите ѝ части – върховете и езерата – са мотив, присъстващ в редица негови произведения. Планината е архетипен образ, тя е топосът, в който човекът плътно приближава Божественото и постига духовно просветление. И в този смисъл можем да четем отношението (емоционалното и артистичното) на художника към планината именно през тази призма.

Що се отнася до художествената част на изложбата, сред акцентите е емблематичната работа „Голгота“ (гваш) от колекцията на Историческия музей в Самоков, която потвърждава интереса на художника и към експресионизма. Включен е датираният към 1923/24 г. „Автопортрет“ (мецотинто), също собственост на музея в Самоков. Най-голям дял заемат графичните листове (повечето изпълнени в техниката на дървореза), в които са представени редица архитектурни паметници от различни епохи и културни пластове – черквата „Св. София“, Боянската черква, джамията „Баня баши“, Докторският паметник... Художникът се вглежда в обекта, следва натурата, фино предава следите, оставени от времето. Но това, което го води, е стремежът да предаде аурата, която всеки от тези монументи притежава. Тази група произведения е естествено продължение на дейността на Васил Захариев като общественик, загрижен за опазването на културното наследство – през 1928 г. той инициира съставянето на списък, публикуван в Държавен вестник, с архитектурни и художествени паметници, които трябва да влязат в обхвата на действие на Закона за опазване на народните старини.

Исторически и художествен документ за епохата е и гравюрата на дърво, на която е изобразен мавзолеят на Георги Димитров. Любопитен факт е, че работата е датирана от 1948 г., при положение че самото здание е издигнато едва през следващата – 1949 г.

Изложбата отбелязва и значението на Васил Захариев като отдаден изследовател на българската средновековна и възрожденска пластична култура. Той е автор на внушителен брой статии и на три монографии (две от тях са посветени на Захарий Зограф и Станислав Доспевски, а третата – на китайския художник Ци Пай-шъ). В съавторство с Кирил Кръстев съставят албума „Старата българска живопис“, в който Васил Захариев представя изкуството от епохата на османското владичество и от времето на Българското възраждане.[2]

Особено място в експозицията е отделено на проектите на художника в сферата на приложната графика – област, която като че ли остава встрани от вниманието на изследователите, като изключим статията от Димитър Г. Димитров, посветена на пощенските марки, създадени от художника[3], и текста на Виолета Василчина, в който тя засяга въпроса за работата му по дизайна на българските банкноти в периода от 1929 до 1942 г.[4]

До голяма степен именно тук е и приносният момент в изложбата, тъй като изследователи и почитатели на изкуството имат възможността да видят една по-малко позната страна от художественото наследство на автора. Показана е част от проектите за банкноти и монети от няколко различни емисии. По емисиите от 1929 г. и 1938 г. Васил Захариев си сътрудничи с Александър Божинов, а по емисията от 1942 г. работи самостоятелно.

Основните елементи, които традиционно присъстват в банкнотите на държавите с монархично управление, е образът на владетеля. Едновременно с това традицията в онези години предполага върху банкнотите да присъстват природни, културни и исторически забележителности или пък образи, приемани за въплъщение на националния дух. На повечето банкноти от 1929 г. образът на царя не е вписан в рамка, а сякаш кристализира от фино нюансирания фон. На обратната страна са представени природни забележителности – Искърското дефиле, Седемте рилски езера, изглед към река Янтра край Търново. Върху банкнотата от 250 лв. е включен панорамен изглед към Търново, а върху банкнотата от 200 лв. е възпроизведена картината „Отец Паисий“ на Иван Мърквичка. Декоративната система е доста усложнена, като включва архитектурни елементи (аркади или отделни орнаментирани колони), плетеници, гирлянди от цветя и гроздове, вдъхновени вероятно от украсата на дърворезбените иконостаси.

При банкнотите от емисията от 1938 г. е подчертана градацията на декоративната система от по-лаконична по характер (банкнотата от 500 лв.) към такава, в която декоративните елементи изобилстват (банкнотата от 5000 лв.). В тази емисия портретът на царя вече е отграничен от околното пространство с рамка, която се усложнява с нарастването на номинала. Що се отнася до изображенията на обратната страна, то те са твърде различни по характер – житен клас (500 лв.), алафранга (1000 лв.) и току-що построената сграда на Народната банка (5000 лв.).

За емисията от 1942 г. Васил Захариев работи самостоятелно по дизайна на банкнотите. Ключова роля е отредена на плетениците, но орнаментиката има подчертано по-сдържан характер. Както отбелязва В. Василчина, в тази емисия „дъхът на функционализма се усеща достатъчно ясно“[5].

Що се отнася до пощенските марки, в тази област Васил Захариев има реализирани няколко проекта. Единият е серия от пет марки, посветени на откриването на паметника гробница на Владислав Варненчик във Варна, валидирани през 1935 г. Вторият е поредица от три марки, отпечатани във връзка с провеждането на IV конгрес на славянските географи и етнографи в София през 1936 г. През 1940 г. художникът създава марка, посветена на св. Йоан Рилски, като част от проект „Заслужили българи – народни будители“, в който останалите марки са дело на Дечко Узунов, Симеон Велков, Кръстьо Чоканов, Борис Коцев и Георги Герасимов. През 1941 г. е автор на марка, върху която е изобразен Погановският манастир като част от проекта „Обединена България – присъединяване на Македония, Тракия и Моравско“, осъществен заедно с художниците Димитър Гюдженов, Борис Ангелушев и Борис Денев. За последен път работи в областта на пощенската марка през 1966 г., когато реализира марката „1050 г. от смъртта на св. Климент Охридски“, като за основа на образа е използван дървеният орелеф от Охрид с изображението на светеца.

Пощенските марки са специфичен художествен феномен, който позволява, от една страна, да бъдат „прочетени“ (разчетени) спецификите на държавната политика в един или друг исторически период, а от друга – да бъде проследена динамиката на художествените тенденции през годините. Марките на Васил Захариев са свидетелство за държавната политика по конструирането на национално самосъзнание на основата на историческата памет, за опита на страната да се разположи на картата на модерните държави, поемайки домакинството на международни форуми. Същевременно в марките от първата половина на века е използван традиционен за епохата подход, при който натуралистично изграденият образ се съчетава с условен монохромен цвят. В по-ранните марки художникът се придържа към по-строга типография, но в марката от 1941 г., върху която е изобразен Погановският манастир, прилага стилизиран авторски шрифт, в който се усеща парадният дух на уставното писмо.

Наред с валидираните пощенски марки и с образците от различните парични емисии, в изложбата са включени и подготвителни рисунки, скици и ескизи по проекти за корици за книги, илюстрации, екслибриси, календари, различни шрифтови композиции, орнаментално-декоративни стенописи и пр. Те позволяват да проследим и етапите на творческия процес. Васил Захариев продължава линията, заложена в българското изкуство от неговите учители Харалампи Тачев и Стефан Баджов, която, от една страна, развива специфичния национален стил[6], а от друга – налага „модернистично префигуриране на орнамениката от средновековните образци“[7].

Рисунките, ескизите и скиците заемат важно място в творческото наследство на художника. Те не просто дават представа за работния процес, но разкриват и изследователския хъс на Васил Захариев. Защото през рисунката, през скицата или ескиза той извършва своеобразно визуално изследване на развитието на един или друг мотив в историческа перспектива, като намира и пътища тези мотиви да получат естествено продължение в модерната епоха.