Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

„Все повече вярвам, че няма да се роди изкуствен интелект, който да може да замени този полет и този хъс, който художниците, писателите и всички хора на изкуството притежават.“ С Мария Василева, куратор на изложбата „Изплуване“ в Казанлък, разговаря Силвия Чолева

„Художниците ни карат да бъдем будни през цялото време, да бъдем с широко отворени очи, да не изпадаме в графата „това не ме засяга, това се случва в съседния двор, в съседния град, не е моя работа“. Те не ни позволяват да свикнем с ужасяващото съжителство с войни и конфликти, така че те да се превърнат просто във фон на нашия живот. За да искаме да постигнем някаква промяна, трябва да бъдем отговорни за всичко, което се случва около нас. Художниците са тези, които предлагат различни гледни точки, различни перспективи. Те никога не се примиряват с графата „черно-бяло“, а търсят нюансите. Там откриват онези теми, които наистина могат да ни докоснат, да ни „сръчкат“ така, че да променят живота ни по някакъв начин. Вярвам, че всеки зрител ще намери онова нещо, което ще го накара да се замисли или което ще му даде надежда.“

Из словото на Мария Василева при откриването на изложбата „Изплуване“ в Художествената галерия в Казанлък, 18 октомври 2025 г.

За няколко месеца – от октомври 2025 до март 2026 г., на различни места в Казанлък може да се види проектът на Мария Василева „Изплуване“. Това са Художествената галерия, къщите музеи „Дечко Узунов“ и „Ненко Балкански“ и музеят „Ахинора“. Авторите, които участват в изложбата, са Борислав Борозанов, Венета Андрова, Динко Стоев, Жорж Папазов, Жул Паскин, Константин Златев, Люба Бояджиева, Мария Аверина, Никола Михов, нонсофия, Правдолюб Иванов, Радоил Серафимов, RASSIM@, Симеон Симеонов, Симеон Стоилов, София Грънчарова, Стоян Дечев и Юлиана Текова.

„Изплуване“ е третото издание на проекта „Заедно в изкуството“ на Художествената галерия в Казанлък.

Заглавието „Изплуване“ е впечатляващо. Да се върнем назад към самата идея. Откъде дойде тя? Не само думата, която, разбира се, може да бъде тълкувана, но замисълът на една изложба не се ражда просто ей така. Винаги има някакъв повод, който сякаш идва отвъд нас.

Когато правя изложба някъде, не искам просто да пренеса нещо, което е готово. Желанието ми е да има диалог с мястото и с града. И затова всичко започна от едно по-задълбочено проучване на историята и географията на Казанлък. За мен той винаги е бил Казанлъшката гробница, Розовата долина, а по-късно Долината на тракийските царе. Никога не съм свързвала Казанлък с вода например. Изведнъж си дадох сметка, че язовир „Копринка“ се намира съвсем близо до Казанлък, но по някаква случайност никога не бях ходила там. Попаднах на проекта на арх. Жеко Тилев, който е посветил целия си живот на това да разкрие потопения под водите на язовира град Севтополис. Правил го е с всеотдайност и професионализъм. Има готови проекти, които не са футуристични, могат да бъдат реализирани. Жалко е, че човека вече го няма. За съжаление, в нашата държава всичко става благодарение на конкретен човек и като го няма човека, нещата се връщат в точката на замръзване. Това, което ме впечатли в цялата история около Севтополис и желанието на арх. Тилев да го покаже, да го извади по някакъв начин, без да унищожава язовира, от една страна е отношението ни към историята. С лекота се потапя някакъв град. Знаем примери от Египет, където също се строят язовири, само че огромните монументи се пренасят на друго място и до днес се посещават, сякаш са на автентичните си места. Това за мен е метафора за начина, по който се отнасяме към историята си, към паметниците.

Другото е вярата на този човек, че може да реализира такъв грандиозен, мащабен, скъп и според моите разбирания труден проект. Но самата мечта, преследването на тази мечта – това страшно ми харесва. И може би затова продължавам толкова години да работя с художници. Те са същите безумни мечтатели.

На откриването на изложбата пожела на публиката „приятно плуване и изплуване“ и открои ролята на художниците и отговорността им днес.

Напоследък много се занимавам с темата за мястото на твореца. Какво се случва днес, когато отвсякъде има технология, изкуствен интелект? Ще има ли нужда от творци? Все повече вярвам, че творците ще бъдат изключително важни и че няма да се роди изкуствен интелект, който да може да замени този полет и този хъс, който художниците, писателите и всички хора на изкуството притежават.

Винаги са ме интересували темите на днешния ден. Затова се занимавам със съвременно изкуство. Какво се случва днес, когато земята буквално се тресе от войни, цунамита, екологични катастрофи, фалшиви новини, фалшиви политици, корупция. Човек не може да бъде безразличен.

От екокатастрофи също. Нужно е да се търсят начини за изплуване…

Да. Бих могла да направя изложба, посветена на розите – ще е приятно, красиво, всички ще бъдат щастливи. Но смятам, че имаме отговорности. И художниците, и аз като куратор. Нито един от поканените автори не е накаран насила да направи социален проект. Те ги създават, защото смятат, че трябва.

В тази изложба сме се опитали да засегнем различни теми: и войната, и насилието над жените (случаят с нарязаното с макетното ножче момиче беше съвсем наблизо, в Стара Загора). Работата на Юлиана Текова е пряка препратка.

Насилието присъства навсякъде. То е в начина, по който се държат политиците ни, то е в призрачните сайтове, които промиват мозъци, то е в начина, по който историята се замита под килима и не се изговаря докрай. Затова избрах да покажа работата на Стоян Дечев – реплика на антична погребална маска на цар Терес, открита край Казанлък, която шизофренично обърква чувството ни за време и истина чрез приликата си с влиятелен политик от съвременна България. Затова Венета Андрова представя инсталация, занимаваща се с дезинформацията, свързана с идентичността, чрез образа на т.нар. „сайтове гъби“ – автоматично генерирани новинарски платформи, чиято цел е да влияят на общественото мнение. Затова проектът на Никола Михов „Здравейте и добре дошли…“, който проследява съдбата на 14 от най-важните паметници от комунистическата епоха в България, продължава да е актуален. Това проучване има и директна връзка с Казанлък през монумента на Бузлуджа. Но не показвам серията самостоятелно, а я свързвам с работата му, посветена на атентатите в Париж през 2015 г., за да се подскажат дълбоките връзки между събитията, между незачитането на уроците на миналото и случващото се днес. По същата логика Симеон Симеонов се намесва в музея „Ахинора“, но не само за да комуникира с едноименната творба на Иван Милев, но и за да ни припомни историята на Емануил и Нина Станчеви, притежавали къщата. Те са подкрепяли Иван Милев в трудни за него моменти, но по-късно са прокудени от собствеността си. Тази история добавя още един пласт към опита за „проглеждане“ в миналото и настоящето.

Всички тези проблеми разкъсват обществото и създават усещане за несигурност. Правдолюб Иванов има една прекрасна работа в изложбата с название „На грешната страна“. Откъдето и да погледнем надписа в пространството на галерията, все имаме усещането, че сме на грешната страна. Какво да правим? Потъваме ли? Пластовете се движат под краката ни. Какви решения да вземем? Да стоим ли вкъщи, в уюта на дивана, или да осъзнаем, че носим някаква отговорност пред този свят?

Проблемите на обществото са свързани с тези на личността, не могат да се отделят.

Разбира се, глобалните проблеми минават през личните драми на всеки човек. В самостоятелното представяне на Красимир Кръстев-RASSIM® са обединени няколко цикъла, свързани с лични преживявания, с преодоляването на травмата и търсенето на онези моменти, които могат да уравновесят тежестта на миналото.

Някой може да намери за странно и екстравагантно присъствието на проекта на Георги Димитров нонсофия (безпредметна София). Той отстоява своята позиция в продължение на години и съм свидетелка на неговите битки със статуквото. В България има категорично мнение за това какво е живопис, но не може да се стигматизира течение, което съществува навсякъде по света. Искам да покажа, че не бива да бъдем крайни в оценките си – трябва да се вглеждаме в детайлите и нюансите.

По същата причина показвам изложбата „Френски връзки“, в която участват Жорж Папазов, Жул Паскин и Люба Бояджиева-LIUBA (от колекцията на Георги Василев). Попаднах на един отзив в местния вестник „Искра“ от 1936 г.: „Георги Папазов художник сюрреалист изнесе на 21 т.м. в салона на дружината сказка със светливи картини на тема: „Велики личности в изкуството“. Сказката бе слабо посетена“. Вече години наред водя битка за „изплуването“ на Жорж Папазов у нас и по света – поне едно име от модернизма да бъде свързвано с България. Люба Бояджиева е изключително интересна и напълно непозната художничка, живяла между Париж и Сао Пауло. Свързана е с Дора Валие – голяма френска изкуствоведка от български произход.

Процесите са взаимосвързани. Да, аз курирам съвременно изкуство, но правя и препратки към модерното. Има линеарност, натрупвания. Опитвам се да накарам зрителя да премине през различни времеви пластове.

И авторите в изложбата да се сговарят, да общуват помежду си през времето, защото времето, в което се развиват и в което работят Жул Паскин и Радоил Серафимов например, е различно.

И се оказа, че те общуват изключително добре. В галерията в Казанлък имахме привилегията да се намесим в постоянната експозиция. Не съм правила радикални промени – уважавам труда на колегите и желанието на публиката, но все пак сме поставили съвременни акценти. И те осветяват постоянната експозиция по нов начин. Остойностяват я.

Много е впечатляващо това черно тяло на цепелин ли, на подводница ли, което е над входа на Художествената галерия, а и вътре в залата. По повод на това, което каза преди малко, наистина така по друг начин изглежда тази сграда.

Между другото, доста от работите, които показвам, вече са представяни другаде, в други контексти. Понякога някой ми казва: „Ама ти защо показваш стари работи“. Това просто не го разбирам. Какво значи „стари работи“? Първо, качествената работа си е качествена работа, тя си пази стойността, когато и да е показана, и това е смисълът на изкуството. Освен това в различен контекст една разказана история, един наратив звучат по съвършено различен начин. Тази работа на Симеон Стоилов, за която спомена, се намира на покривната тераса на Художествената галерия и вътре в пространството на постоянната експозиция – тя вече е показвана в София, в галерия „Райко Алексиев“. Там звучеше по съвършено различен начин – в едно затворено, тъмно пространство, с нещо мистично, нещо магично. Тук идеята е съвсем друга и тя се осъществи. Огромните надуваеми обекти на Симеон Стоилов са и цепелини, и подводници, и торпеда, могат да ни извисят – да се издигаме във въздуха и да изплуваме, но и да ни потопят. Една и съща аеродинамична форма, която би могла да има различни интерпретации. Ако човек отдели малко време да помисли… Едно детенце каза онзи ден: „Каква хубава наденица!“. Това също е симпатично, видяло е, забелязало е, че има някаква провокация там, на покрива. Тази работа по-директно е свързана с желанието ми да покажа, че след десетилетия летаргия галерията изплува. Издърпана е нагоре. И е удоволствие да се работи с екипа.