Различни светове
Препращането в други светове е важна част от изкуството. С възможността да откриваш в тях нещо познато, но и същевременно да си представяш перспективи за развитие, които го надмогват и окриляват въображението в немислени и немислими посоки. Или обратното – познатият свят се оглежда в произведенията по начин, който изцяло го преобръща. Дори само това сякаш радикално променя правилата му и зрителят се оказва в ролята на Алиса в незнайна страна на чудеса. Дали те са приятни, или не, е съвсем отделен въпрос…
„Централна фигура в изложбата е дървото – едновременно природно тяло и материал, през който се разкриват нашите културни модели на подреждане, овладяване и представяне“, заявява текстът към изложбата на Красимир Терзиев „Реконструкции на предстоящето II“ (18 декември 2025–8 февруари 2026 г.) в РЦСИ „Топлоцентрала“. Не за първи път художникът с произведенията си предрича бъдещо развитие и тези негови артистични предсказания понякога са се оказвали не само точни, но и изненадващо конкретни. Може би защото реалността скоростно ги е доказвала с пореден развой на фрагментацията и разпада, с войните и ужасните им последствия, за които сме се надявали да не се случат. Но случвайки се, те създават контекста, в който артистичната интуиция се чете като пророчество. Въплътено сякаш най-пълно в кръговия надпис, който направи по програмата „Навън“ на площадката на някогашния мавзолей: „Между миналото което е напът да се случи и бъдещето което вече е било“…
В тази своя изложба Красимир Терзиев продължава да оглежда времето, цикличността и човешките възможности в отношенията с природата – в миналото, днес и в предстоящото им развитие. И този негов поглед е много конкретен. В пространството на залата две дървета със съчленени от фрагменти клони носят названието „Реставрация“. Буквално показват невъзможността да се възстанови животът им – те само така са изглеждали като живи, или са обобщени образи на дърво, композирани от „реставратора“, например с познавателна цел. Третото дърво в залата е озаглавено „Рани“ – местата на отрязаните клони по ствола му са белязани с огледални повърхности, гладки, изчистени и поради това още по-болезнени сякаш.
Дълга цветна серия творби на стената отсреща отдалеч грабва погледа – стилът на Мондриан се разпознава веднага. Какво общо има той и какво прави в тази изложба, бе първата ми мисъл. Приближаването разкри загадката: геометричните композиции са върху отрязани дървесни стволове. И разглеждането на ярките цветни участъци е съчетано с броене на годишните кръгове, нагледно свидетелство за отминалия живот на тези дървета. „Мондриан в дърводобива“ е названието на серията, а от текста се разбира, че геометричната решетка е „метод, използван в индустрията за оптимизация на материала“.
Разбира се, без дърводобив не може, не е можело и няма да може – светът не е устроен така. И все пак „засечката“ между природата, мислена като живот и мислена като материал, е смущаваща най-малкото. Дали от нея ще остане смътен огледален спомен, както е в серията „Без заглавие“, или тя ще бушува, както е в петканалната видеоинсталация „От перспективата на вятъра“, е въпрос на възприятие, отношение… и бъдеще.
Георги Донов и Косьо Минчев, с куратор Генади Гатев, са създали „Островът на скулптурата“ (12 декември 2025–15 февруари 2026 г.) в САМСИ. Този остров е извънвременен, надвременен, събиращ всички времена в отношението към изкуството на скулптурата. В него има закономерна може би носталгия по „ръката на художника“ – там, където той е индивидуален и едноличен творец, да го кажа така. Който създава, изгражда и пресътворява образи без посредничеството на съвременните технологии. Те са отнели времето на скулптурата, според текста на Генади Гатев, превърнали са я „във форма на изкуство, определено от иновативност, експериментиране с материали и форми, 3D принтиране, видеопрезентиране, светлинни ефекти и интерактивни елементи – подход, често надхвърлящ традиционните представи за скулптурата въобще“.
Произведенията в изложбата са оставени без названия. Само етикети с имената на художниците на места указват чии (може да) са те. Мога да предположа, че такъв е замисълът на експозицията, доколкото и двамата автори интерпретират образи от цялата история на изкуството – с „намеци“ от архаиката и Античността през модернизма и до наше време. Събирането и смесването им в общ „остров“, из който зрителят да броди напълно свободен в прочита и асоциациите си, има смисъл. Но може би за публика, която не е толкова запозната с историята на изкуството и с творчеството на двамата художници, липсата на названия по-скоро ограничава възприятието.
При всеки случай броденето в този своеобразен „остров музей“ е интересно, среща и дори сблъсква със знайни и незнайни древни герои и злодеи, с тотеми, идоли, християнство, конструкции в духа на класическия модернизъм и т.н. И определено носи усещането за „ръката на художника“ в индивидуалната им интерпретация.
Не ми се беше случвало да вляза в изложба и почти на глас да възкликна: „Велики боже, какъв кич!“. А ми се случи в НГ Двореца с изложбата на Гийермо Лорка „Отвъд магичното“ (17 декември 2025–15 февруари 2026 г.; куратори д-р Елиана Урбано, проф. Доминик Лора и д-р Микол ди Вероли). Бях гледала снимки и някак нямах интерес към изложбата на този чилийски художник. Впечатлиха ме обаче тълпите на касата – предимно млади хора, устремени към залите на втория етаж. Реших да ги последвам, за да видя на какво се дължи този огромен интерес. Така внезапно се оказах пред картина с умилително розовокосо момиченце, гушнато в носорог, а над него летят пеперуди. И ето тази гледка предизвика горепосоченото спонтанно възклицание.
В текста си кураторите пишат, че художникът за първи път се представя в европейски публичен музей и че експозицията „разкрива неговата сюрреалистична, съблазнителна и понякога тревожна психо-изобразителна вселена“. Отбелязват, че основните влияния върху Лорка включват барок, рококо, символизъм и сюрреализъм, а също и такива от японското изкуство, за да изследва „несъзнаваното и тъмните страни на човешката психика“. Както и, че в мащабните платна човешките фигури – често деца или млади момичета – съжителстват с диви или екзотични животни… създавайки контраст между невинността и яростта“. И така „той изгражда оригинална и лична визия за съвременния свят, разположена между миналото и настоящето“.
Всичко описано в текста е вярно, включително и това, че художникът е талантлив. Бих казала по-скоро – сръчен, „ръката на художника“ е опиянена от умението си да пресъздава в живопис детайли и материи. В композициите му обаче има пропадания, подобни на тези, които се появяват при творения на изкуствения интелект, когато изпълнява изобразителна задача, но не знае как да завърши формата в пространството. Алибито за това е изначално заявеният сюрреалистичен сънищен свят, което мога да приема. Розовокосите нимфетки обаче са „гръбнакът“ на картините – без тях те биха се разпаднали, а същевременно сладкото им, за да не кажа сладникаво присъствие „гъделичка“ сетивата с умилителната си кичозност. Специално си отбелязах една по-ранна малка картина на художника – нещо като овца, завихрила се в ураган. Тъмен колорит, сюрреалистична несъмнено, но непривлекателна поради липса на розовокосо момиченце и пеперуди…
Докато разглеждах изложбата, в един момент си дадох сметка, че гледам по-скоро публиката, прехласната в грамадните картини. Гийермо Лорка за първи път се представя в европейски музей и конкретно у нас, но за тази публика той очевидно е познат, популярен и дори може би любим. Тя има своите канали за информация и общуване, за които аз не знам или към които не съм проявила интерес. С тази публика очевидно живеем в различни светове. Различни и в изкуството, което ценим и харесваме.
Всъщност винаги е било така – и така ще бъде…
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук