Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Актрисата не се страхува да споделя радостите си. Ще го направи и на церемонията на 27 март 2026 г., когато ще бъде удостоена с Наградата Икар за изключителен принос към театралното изкуство

Все по-рядко някой открито казва: „Щастлив съм!“. Мнозина не смеят да признават радостите си, за да не предизвикат съдбата. Анета Сотирова не е сред тях. Усмивката не слиза от лицето ѝ дори когато битът не ѝ поднася добрини. Животът ѝ е като виенско колело, лети нагоре с роли в театъра и в киното, но търпи и удари на съдбата. И тях понася с усмивка. Днес по-скоро е зрител, от десет години не е стъпвала на сцена, но пък прави изкуство в градината или с кулинарните си умения. От нищо нещо, шегува се тя, намигайки към заглавието на едноименния филм, който все още разсмива зрителите. Изкушена е и от писането, но не бърза да издава книга. Просто ѝ носи радост. А на 27 март ще получи Наградата Икар за изключителен принос към театралното изкуство, присъдена ѝ от Съюза на артистите в България. Когато ѝ се обадих с новината, не повярва, но два дни по-късно прекарахме повече от час в приказки за стари и днешни времена.

Защо не повярвахте, когато ви поздравих за наградата?

Не повярвах, защото съм се отделила от активния живот. Мъжът ми претърпя няколко операции и познавайки любовта на живота си вече 53 години, знаех, че не друг, а аз съм човекът, който може да помогне. Само аз си знам как го изживях, но се организирах, казах на Бина Харалампиева: „Сваляме представленията“. Последно изиграх „Посещението на старата дама“, преди това падна „Всяка година по същото време“ с Тодор Колев. Казах си: „Тръгвам си от театралния живот, защото в реалния някой има повече нужда от мен“. Беше 2015 г. Мина страшното и ако ми беше предложен материал, който да ме развълнува, вероятно щях да се наема. Но просто да засвидетелствам, че ме има – не. Вижте, аз не съм сама. Мои колеги, които са останали сами, имат огромна нужда от театъра. Това е свобода, общност, прекрасно нещо, но пада завесата и оставаш сам. А имаш ли ръка, която да хванеш, когато се прибереш, това е за мен най-висшият пилотаж в живота ми – рамо, на което да облегнеш главата си. Разприказвах се, но това е причината за моята изненада.

Кой ви се обади, за да потвърди думите ми?

Беше много забавно. Звъни телефонът, виждам, че е Христо Мутафчиев, а после чувам: „Мамооо“ – нали му бях майка в „Харолд и Мод“, затова му отвърнах: „Какво си направил бе, Харолд?“. А той: „Ами каквото трябва бе, мамо“. И кой го реши, питам. „Ами има си хора, които решават, мамо“, засмя се той. Така разбрах, че е истина.

Споменахте Тодор Колев – важна фигура в професионалния ви живот, нали?

Много важна. И в киното, но най-вече в театъра, защото от целия богат избор на актриси той реши да повери на мен, прясно пристигналата от провинцията след задължителното разпределение по онова време, ролята на Дорис в „Догодина по същото време“ и да играем двамата (пиесата от Бърнард Слейд е поставена в Театър „София“ през 1982 г. от самия Тодор Колев и се играе девет сезона, б.а.). Тоест имал е не само колегиален актьорски, а и чисто режисьорски усет за това сериозно представление. Беше невероятно да работиш с него. Той можеше да се шегува навсякъде, но на сцената беше изключително сериозен, отговорен, даже до крайност. Няма да забравя как си боядисах косата с модерните тогава кичури и отидох да му се покажа, а Тодор: „Маруся, какво си направила със себе си?“. Не знам защо, но така си ме наричаше. „Ами как какво, нали в пиесата съм американка“, гордо заявих аз. А той много, ама много строго: „Веднага американката да изчезне, да отидеш и да си направиш нормалната коса, такава не те искам“. „Няма – заявих, – аз съм американка, това е модерно.“ Издържах обаче две или три представления, защото той спря да ми говори. Щом свършваше представлението, си отиваше в гримьорната, без дума да ми каже, все едно не съществувах. Не можах да го понеса и си върнах нормалния цвят на косата.

След 20 години, когато направихме продължението „Всяка година по същото време“ (МГТ „Зад канала“, реж. Андрей Аврамов, б.а.), отново разнищвахме всяко изречение от текста – беше удоволствие да гледаш и да се учиш от човек, който полага неимоверни усилия. Играхме много малко, жалко че той си отиде. А сега, когато се появиха и нови постановки на тези пиеси, си мисля колко е важно да си потопен в действието и да следиш реакцията на другия, защото твоето богатство е твоят партньор. Радвам се на моите по-млади колеги, но не съм сигурна, че и те така вникват в това богатство. Някак си ми се струва, че подмамен от телевизията, от по-честите си външни изяви, а може би и живеейки в социалните мрежи, днес човек, без да иска, позира, привнася това и на сцената.

Надявам се, това не е упрек към по-младите актьори…

О, не – как упрек! Такова е времето. Работила съм с много млади хора, например с Лилия Маравиля и Мишо Билалов в сериала „Връзки“ – железни професионалисти. Да не говорим за сценаристката Ваня Николова, сякаш на филийка ни намазваше диалозите и ти не можеш да не го изиграеш. Прекрасно беше! Иначе младите хора днес, не само артистите, са много различни от нас. Времето ги прави такива. Наблюдавам моята 28-годишна внучка, т.нар. поколение Z. Те имат мнение за всичко, при това безапелационно. Нямат колебания, вървят технократски през живота. Хладен разум, дисциплина и самодисциплина, разделят точно задълженията си. И това много ме респектира.

Вашите млади години са белязани от четирима големи и мъдри мъже – Кръстьо Мирски, Вили Цанков, Иван Кондов и Апостол Карамитев…

Точно! Как хубаво го казахте. Проф. Кръстьо Мирски, моят учител… и досега си пазя тетрадките. Толкова ерудиран, спокоен, интересен, себеироничен и ироничен към всички, караше ни да мислим. През 1971 или 1972 г. му забраниха една пиеса, по която работехме като студенти в четвърти курс. Беше австрийски текст за „разпада на западната младеж“, за наркотици, алкохол и се спусна „отгоре“ забрана. Представяте ли си – на него! Той нямаше избор, прие го достойно. Имам и незабравим личен спомен, хвалба е от моя страна, но беше толкова окриляващо. В класа бяхме 28 души и веднъж някой попита: „Проф. Мирски, виждате ли някого от всички нас, който ще стане Артист?“. Анета Сотирова, каза той, сякаш ей така, между другото. Всички притихнаха, а аз потънах, обля ме някаква вълна, но после си казах: „Какъв знак ми дава този човек и каква отправна точка е това? Ще трябва да избухна, за да го направя“. И стана, разбира се, с доза късмет. Точно когато завършвах ВИТИЗ, неочаквано се появи режисьорът Вили Цанков, който гледал дипломното ни представление „Госпожица Малишевска“. Обадили се от Киноцентъра и казали да отида там. Още от следващия ден от мен се искаше да ходя на езда, взеха ми мерки за костюми и ми обясниха, че ще ме извикат, когато трябва. В пълно неведение бях. В деня, в който ме извикаха, валеше сняг, облякоха ме с готовия костюм, накъдриха ми косата, дадоха ми текст, който веднага да науча, и излязохме в гората над Киноцентъра за пробни снимки. Точно там с Апостол Карамитев направихме ловната сцена, която после остана във филма „Сватбите на Йоан Асен“ – героинята ми Белослава е ухапана от невестулка и се хвърля на раменете на своя баща. Оказа се, че Вили Цанков искал само да види как изглеждам в кадър, но заснемайки го, решил да го запази. Моят филмов дебют бе нещо нечувано за онези времена. Такава начална скорост!

След това отидох по разпределение във Враца, където срещнах Иван Кондов (тогава директор на театъра) и Леда Тасева, магьосницата в моя живот, много, много добър приятел. Отиваш, мислиш си, че знаеш азбуката, но осъзнаваш, че въобще не можеш да кажеш „а“, камо ли да стигнеш до „я“. Какъв прощъпалник само – с Йовковата „Боряна“, поставена от Иван Кондов! Последваха срещите ми в Пазарджишкия театър с Илка Зафирова, Катя Паскалева, Адриана Палюшева и отново с Леда Тасева – тогава там беше палитра от таланти. Играехме „Джуджето и седемте Снежанки + 1“ от Стефан Цанев, страхотно представление, а след като ми изтече разпределението, постъпих в Театър „София“ – единствения театър, за който бях мечтала и където си занесох заявлението за работа. Според мен е много важно, когато си млад, да има до теб някой, който е извървял дълга пътека, а ти просто да се стремиш, да го следваш. Невена Мандаджиева, също като Леда и Илка, беше кумир за мен, влизах в гримьорната ѝ, питах я така ли трябва да изиграя дадено нещо – благословена съм да срещна толкова талантливи хора. И ако не бях забременяла след кармичната среща с голямата ми любов, кой знае още какво...

Щеше да има и „Осъдени души“ в биографията ви, нали?

Да, щях да изиграя Клара, американката. Но аз просто изчезнах. Родих Белослава, станах майка, а сега си мисля, че животът действително е пъзел, който не ти, а самият живот го реди. Ами това е интересното – да не знаеш какво ти предстои. Вижте, аз съм много щастлив човек. И сега, когато ще трябва да кажа някакви думи на 27 март, вероятно това ще бъде: „Щастлива съм, напук на всичко!“. Най-тежкият момент, който съм преживяла в чисто битов план, е контрапункт на другия, на радостния, но явно това са уроци. Повтарям си, няма да плача, сама ще си помогна. Такава съм цял живот.

Казвате, че е хубаво да не знаем какво предстои, и се замислям, че когато влизате в „Сватбите на Йоан Асен“, дори не предполагате смъртта на Апостол Карамитев.

В никакъв случай! Аз съм родена на ул. „Шейново“ 1, а той живееше отсреща, през Докторската градинка, на „Оборище“. Като ученичка всяка сутрин заставах на прозореца и чаках да мине Апостол Карамитев, с каскетчето. Пресичаше, отиваше към другата градинка, оттам към „Гурко“ и театъра. Така чаках и Стефан Данаилов, който живееше на „Сан Стефано“ – знаех точно кога ще се появят двамата с Мария и бях най-щастливият човек на света заради трепета да зърна тези хора (смее се) с момичешките си очи. Да не говорим за последвалите ми професионални срещи с тях. За съжаление, Апостол рано си тръгна.

Коста Цонев доиграва ролята, как се чувстваше?

Коста беше железен, най-сериозният професионалист колега, когото съм виждала. Също като Тодор Колев, както се будалкаше, в мига, в който се кажеше „Камера“ – той беше като войник. Късметлийка съм, нали ви казах (смее се). И минаха цели пет години, докато ме извикат на кастинг за Венетка в „От нищо нещо“.

На кого му хрумна?

Беше първи игрален филм за режисьора Никола Рударов и извикаха от 20- до 40-годишни актриси на кастинг. Искали Катя Паскалева, но тя снимала друго по същото време и това е следващият ми късмет. Цяло лято се точеха тия проби, дойде есента, застудя и ние трябваше да снимаме – в изкопна яма за жилищен блок в ж.к. „Младост“, в снега, а аз с онази нощничка. До средата на филма сценаристът Николай Никифоров не ми говореше, защото смятал (както после ми каза), че аз съм най-незначителната запетайка в тази голяма история и коя изобщо съм, че да партнирам с тези двама колоси Стефан Данаилов и Асен Кисимов. Но един ден, след като изгледал заснет материал, дойде и каза: „Искам да ти се извиня, Анета, не бях прав. Имах си страхове, но сега мога само да ти благодаря“. Това беше. И това ми стига.

А как съжителствахте с двамата ревнивци, собствения ви съпруг, който неотлъчно ви следва на снимките, и екранната ви половинка Стефан Данаилов?

Бяхме вече на езерото край Правец. Екипът ползваше стаи в един мотел и беше голям смях, защото мъжът ми си взе отпуск – кой знае какви мисли са се въртели в главата му при тая мъжка компания около мен. И така си живяхме известно време, прибирахме се от снимки, изкъпваме се и си лягаме, Ламбо на едната кушетка, а ние с мъжа ми на другата. А сутрин Рудара, който беше цапнат в устата, като правеше редовния си крос покрай стаята ни, викаше: „Кърсердаринооо!“. Така наричаха мъжа ми (смее се).

Последните ви 25 години са в МГТ „Зад канала“, правите паметни роли в постановки на Бина Харалампиева, която е и директор на театъра…

Бина е емоционално отдадена на трупата, тя обича артистите, обгрижва ги, от всеки иска да извади максималното, което подозира, че носи. Прави артиста, извайва го, вдъхвайки му усещането, че е най-важният и че има какво да каже. И няма артист, който да не е изкачил някакъв връх след нейната режисура. Самата аз нямам случай да не съм номинирана, играейки в нейни представления. Вижте само какъв актьорски състав е събрала, прекрасен. Подновява, подмладява трупата, учи ги. Тази наша професия, ако имаш малко късмет, ако имаш много обич към нея, всеотдайност и своето аз – наистина си заслужава.

Театърът ли беше вашият живот, или животът ви беше прекрасен театър?

Театърът беше животът до един момент, защото разбрах, че животът има своето продължение. След театъра има още живот.

Играе ли ви се сега?

Много ми се играе, обаче си казвам: „Защо, с кого?“. Като се обърна и се сетя за тези, които вече ги няма – кой ще дойде, кой ще ми подчини съзнанието и волята, като седна да репетирам, и да замирам от харизмата му, от начина на мислене?! Ей това е голямата питанка… Човек трябва да знае кога да слезе, колкото и да му е тъжно.

Анета Сотирова е родена на 8 май 1948 г. в София. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1973 г. Зрителите я познават най-вече от спектакли на Театър „София“ и МГТ „Зад канала“, сред които „Три сестри“, „Апетит за череши“, „Догодина по същото време“, „Хеда Габлер“, „Урбулешка трагедия“, „Страданията на младия Вертер“, „Ромео и Жулиета“, „Харолд и Мод“, „Портретът на Дориан Г. (Почтени убийства)“ и др. Снима се във филмите „Сватбите на Йоан Асен“, „От нищо нещо“, „Двойникът“, „Летовници“, в сериала „Връзки“, в тв постановките „Службогонци“, „Големанов“, „Смъртта на търговския пътник“ и др. Носител е на Аскеер 2003 за ролята си в спектакъла „Без кожа“ от Теодора Димова, реж. Бина Харалампиева.