Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

„Надежда. Автобиография“, папа Франциск, превод от италиански Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2025 г.

В писмо до брат си Тео (лятото на 1882 г.) художникът Винсент ван Гог признава: „Винаги съм чувствал и ще чувствам потребност да обичам някое човешко същество. И то предпочитам – защо сам не зная – някое нещастно или стъпкано с крак, или изоставено същество“ (Винсент ван Гог „Из писмата на художника до брат му Тео“, том I, превод Никола Георгиев, изд. „Български художник“, 1967). В своята автобиография „Надежда“ (написана в съавторство с Карло Мусо, издателство „Мондадори“) папа Франциск заявява: „Икономика, която убива, която изключва, която води до глад, която концентрира огромно богатство в ръцете на малцина за сметка на мнозина, която умножава бедните и намалява заплатите, която предизвиква война, това не е икономика: това е пустота, липса, болест“. Двама забележителни представители на човешкия род 140 години един след друг изричат почти еднакви слова, квинтесенцията на които е следната: „Обичай ближния си, особено ако е беден, защото в това е надеждата за бъдещето на човечеството“. В обратния случай – безчувствения, равнодушния, високомерния – резултатът е предизвестен: „Ние мърсим и грабим, поставяйки под заплаха самото си съществуване“. Сами изкълваваме очите си…

Цялата книга „Надежда“ на папа Франциск е предназначена да спре(м) това изкълваване. А то тръгва от най-нищожното стъпало на социалната стълбица: „Който вярва в Бога – изрича Франциск, – който вярва в Иисус Христос и в Неговото Евангелие, знае, че в сърцето на Евангелието е посланието към бедните. Просто го прочетете. Иисус говори за това пределно ясно. Той казва за Себе Си: „Затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените…“ (Лук. 4:18). На бедните. На нуждаещите се от спасение, на онези, които трябва да бъдат чути от обществото. Затова, ако четете Евангелието, ще видите, че Иисус отдава предпочитание на маргинализираните: прокажените, вдовиците, децата сираци…“. Затова някогашният кардинал от Йезуитския орден Хорхе Марио Берголио, станал 266-ият папа на Римокатолическата църква под името Франциск, започва своята автобиография с едно изгнание – изгнанието на семейството му от Италия, провинция Пиемонт, откъдето баба му и дядо му заедно със своя едничък син Марио се качват на 1 февруари 1929 г. в Генуа на кораба „Юлий Цезар с еднопосочен билет“, за да намерят надежден пристан в Аржентина. Затова също така папа Франциск – преди да разкаже и опише това принудено изгнание, тази провокирана емиграция, разказва и описва една катастрофа: тази на кораба „Принцеса Мафалда“, който с 1200 пасажери на борда потъва в дълбините на Атлантическия океан. Франциск определя трагедията така: това корабокрушение е италианският „Титаник“. На този „италиански „Титаник“ е трябвало да се качат и неговите баба и дядо, но не го правят – „не успели да разпродадат всичко навреме“, обяснява внукът им. Той не намесва Божия промисъл, но аз ще го намеся: за своя пасом Той е имал други планове. И в изпълнението им пасомът Му изобщо не Го е разочаровал, никак даже…

Може би поради това автобиографията на папа Франциск носи това толкова светло и доверчиво име – „Надежда“. Тази доверчивост не е изсмукана от пръстите – за Божията благосклонност малкият е слушал разказите на своите близки и те са попивали в душата му; нито е някаква инфантилна наивност: той я е виждал в блесналите очи на хората, които среща, в силните ръце, с които се здрависва, в топлите устни, които целуват ръката му на пастир. И тъкмо те, хората, го довеждат до убеждението: „Никой не се спасява сам“. Убеждение, което се е превърнало във вяра, и вяра, която се е превърнала в надежда…

И тъкмо това му дава правото да заключи: „За нас, християните, бъдещето има име и това име е надежда“. Хубаво е да си спомняме тия думи, винаги да си ги спомняме, когато започне да ни се струва, че светът е безнадеждно място.

Не, не е…