Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„Думите някак не са достатъчни да кажат всичко, което искаме да изречем. И е много лесно да се лъже с думи.“ С унгарския режисьор Дьорд Палфи разговаря Данислава Делчева

Едно унгарско момче на дванайсет се влюбва в киното и започва да снима през 80-те със Super 8 камера. В началото създава и преживява истории в реално време, докато не открива магията на монтажа. Шестнайсет години по-късно излиза дебютният му пълнометражен филм „Хлъц!“, който приковава вниманието на публиката с яркия почерк на режисьора. Дьорд Палфи се превръща в едно от водещите и уважавани имена в европейското кино след втория си филм „Таксидермия“ (2006) – киноезикът му беляза поне две поколения. Следват: „Не съм твой приятел“ – изследване на баналността на злото в човешките отношения; „Окончателна версия – дами и господа“ – любовно писмо до киното на ХХ век; „Свободно падане“, седем истории от апартаментите в блока, на които една жена става свидетел, докато пада надолу; „Гласът на Бога“ – научнофантастичен разказ, адаптация по Станислав Лем; „Вечност“ – постапокалиптичен разказ от едно унгарско-украинско селце.

Чрез филмите си Палфи експериментира както с банални, така и с крайни ситуации, които да разкрият идентичността и вътрешния свят на човека. Внушава усещане за документалност, за да се зарови в суровото наблюдение на поведението на човека, оставен сам на себе си. Изгражда радикален стил, който да покаже абсурда в света, апатията от ужасите и паденията ни.

Дьорд Палфи пристигна в София през март, за да оглави журито на Международния конкурс на 30-ия София Филм Фест, да представи новия си филм „Кокошка“ и да се срещне с младата публика. По време на майсторския му клас в НАТФИЗ стана дума за това какво означава да си режисьор, да имаш собствен глас и какво стои зад историята преди и след снимките на един филм. Новият филм на Дьорд Палфи разказва за една кокошка, която успява да избяга от птицефермата и търсейки своя път, опознава не само кокошия свят, но и света на хората. Едновременно смешен и тъжен, обърнат към оцеляването, опазването на живота и създаването на нов, филмът ни превежда през историята в характерния за Палфи стил – почти без думи, за да ни върне към смисъла на отношенията и моралните избори, които правим всекидневно.

Какво можем да научим от кокошката, когато става дума за морални избори и поемане на отговорност?

Много добър въпрос, защото целият филм говори за това. Така че, когато се замисля защо избрах кокошка за главната роля, винаги се сещам, че исках да разкажа една история за хората, за човешкото поведение. Не само в „Кокошка“, но и във всички други филми, които съм правил преди, този въпрос е един от най-интересните за мен: колко животинско има в човека и каква е разликата между животното и човека. В този филм мога да кажа, за радост или не, че ние, хората, трябва да разберем какви сме и какво се случва около нас, трябва да правим избори, за които сме отговорни и които имат морален аспект. Кокошката няма такъв. Това е, което открих – как е малко по-трудно да си човек, отколкото да си кокошка. Не е лесно и да си кокошка – необходимо е да оцелееш, необходимо е да отгледаш дете, необходимо е да си едно цяло с еволюционния механизъм… Но кокошките имат мозък, много умни животни са и имат представа за света и вселената. Освен това те притежават чувства и емоции, но не носят никаква отговорност за тях и не изпадат в етични дилеми. Това за тях може и да е лесно, но за хората не е.

Работили сте с осем кокошки за ролята на главната героиня. Как се представяха те като актриси?

Работихме с осем кокошки, които да играят една, защото можехме да снимаме с една кокошка между половин и един час. След това тя се уморява. Ако кокошките са похапнали и са сити, не можехме да ги мотивираме да работят, защото мотивацията им идва чрез храната като награда. Ако стомахът ѝ е пълен, кокошката си казва: „Защо изобщо да правя каквото и да било?“.

Знаехме, че ще има секссцена във филма, така че дресьорът на животните отдели кокошките от петела. Всички осем кокошки бяха девствени и никога не бяха виждали петел до този момент. И когато подготвихме локациите, включихме камерите, занесохме кокошките там и сложихме петела, това, което пресъздадохме като любовна сцена чрез песента, се случи наистина. Поведението и на кокошките, и на петела се промени. Те започнаха да се движат по различен начин, въпреки че никога досега кокошките не бяха виждали петел. Какво се случва? Как се случва? И защо? Кой какво прави? Това е древен инстинкт. Беше изумително да се наблюдава как природата работи и е по-голяма от нас и нашата воля. В това отношение не мисля, че кокошките са много по-различни живи същества от човеците. Може би нашите любовни истории са същите.

Вие сте майстор разказвач без думи, което означава, че трябва да сте изключително верен на ситуацията, която заснемате. Имаме ли проблем с думите напоследък и защо те са пренебрежимо малко в „Кокошка“?

Думите са голям проблем, защото, когато казвам нещо, аз си го мисля, но естествено, вие и публиката може да разберете нещо съвсем различно. Думите някак не са достатъчни да кажат всичко, което искаме да изречем. И е много лесно да се лъже с думи. Обикновено образите лъжат по-малко. Без думи човек разбира повече. Понякога е много по-добре да говориш чрез образи. И ако разказваш една киноистория добре, не е нужно да се разбира какво хората казват. Това беше и концепцията на „Кокошка“, защото снимахме филма в Гърция, на гръцки език, който аз не разбирам изобщо, така че се доверих на гърците изцяло. Те казват изреченията, които ние сме им написали, но концепцията във филма беше хората да говорят празни приказки, които са без значение.

Докато повечето хора в публичното пространство днес противопоставят местното на универсалното, изкуството решава проблема, като ги съчетава. Това съзнателна цел ли е за вас и какво стои зад този резултат?

Да, това е целта – да комбинирам местното с универсалното. Всички ние сме хора, живи същества. Всички ние сме кокошки. Няма значение къде точно живеем на Земята. Така че това е голямата цел за мен – да разказвам истории, които са дълбоко вкоренени в местния живот, но в същото време историята да е универсална. Може би най-добрият в това е Габриел Гарсия Маркес, който пише колумбийски истории, но те са толкова красиви в универсалността си и говорят за човешкото поведение, как ние пишем собствената си история.

Ако трябва да опишете съвременния човек с един образ, какъв би бил той?

Това е трудно. Може би е достатъчно да снимам един човек. Не мисля, че днес сме по-различни от предците си. Смятам, че сме едни и същи като отпреди 100 000 години. Единствено средата се променя, инструментите се менят и става много по-модерно на пръв поглед, но ние все още сме тук.

Когато споделяте със сценариста, че не сте достатъчно смели и искате по-смел филм, какво имате предвид?

Правенето на филми е много скъпо и има нужда от някой добър продуцент и куп хора, които да кажат: „Да, това е добър сценарий, ние ще ти дадем пари“. Но те създават правила за това, което не харесват. Аз мразя политическата коректност, защото търся истината и е много трудно да напишеш сценарий, който е достатъчно смел, а хората с пари да ти дадат възможност да го направиш. Мисля, че в днешно време нямаше да мога да направя смел филм като „Таксидермия“ така, както преди двайсет години, защото светът днес е различен, много по-престорен. Понякога се чувствам като цензор на самия себе си, защото не пиша сценарий, какъвто бих искал, а се изисква от мен да напиша такъв, който може да се продаде.

Какво ви мотивира да продължавате да се занимавате с кино въпреки трудностите?

Не знам какво, може би нещо в детството ми. Обичах киното, когато бях дете, и ми се иска да споделя толкова много от добрите неща, които съм научил от киното. Не говоря особено добре, постоянно се боря с думите си на английски и не мога да кажа нищо от това, което искам. Така че киното е моят комуникационен канал и мога да кажа по-добре и по-лесно нещо чрез визуални образи, малки истории, персонажи и фикция. Когато не мога да правя филми, ставам нервен, защото аз искам да се изразявам, имам мнение, искам да покажа нещо на хората.

Има ли теми или проблеми, които постоянно се повтарят при вас? Какво не спира да ви тревожи?

Да, но мисля, че публиката, която гледа филмите ми, знае по-добре какви са темите ми, защото аз вземам решения инстинктивно. Търся проекти, търся истории и решавам какъв похват ще използвам във филма инстинктивно.

Това е много хубав работен процес. Конструкциите на драматургията и естетиката ми помагат да намеря пътя към това какъв филм правя и защо. Това се изяснява впоследствие. Ако нещо е драматургично завършено и естетически добро и тези две страни се съчетаят, то тогава една-две години по-късно разбирам защо съм направил този филм и кое е било основното, което съм търсел.

Иначе аз винаги търся нещо като това, за което говоря в „Кокошка“ – какво означава да си човек и защо ние сме тук, защо разбираме много неща и какво можем да направим с това знание, защо си задаваме морални въпроси и защо взимаме решения на базата на ценности… Искаме ли да ги използваме, или сме просто живи същества, които трябва да оцелеят и да отгледат деца? Последният въпрос е: кой е убиецът, кой е този, който е извършил всичко, тоест какво става с нас и защо. В този живот има толкова красота и жестокост, и същевременно тъга – защо е така и за какво ни е това? Тревожи ме какво правим тук. Това е нещо, на което се основават всичките ми филми – екзистенциалната философия, това, към което Камю и Сартр се стремят. Винаги го избирам инстинктивно.

Какво изгражда душата на кинематографията?

Не зная. Има толкова много напълно различни начини да правиш кино и причини защо някой създава филм. Разбира се, много от филмите са просто за забавление. Аз бих се радвал да правя филми за забавление. Но някак винаги търся нещо повече. Това е една от неосъществените ми цели – да правя филми за забавление, които имат и смисъл. А смисълът е в това, за което вече казах – кои сме ние, защо сме тук. Много филми избират лесния път, свързан с парите – трудно се намират пари, затова трябва да събираме пари, а после и да спечелим пари, за да ги върнем обратно. Не говорим за този тип кино. Винаги търся оригиналността в един филм, затова работя с проблемите си. Опитвам се да намеря филмов език.

Изглежда, сякаш филмите ви стават все по-актуални с времето, вместо да остаряват. Сега сме на прага на нова технологична ера – какъв според вас ще бъде най-големият проблем, пред който ще се изправи човекът? Какво е бъдещото човешко състояние?

Както казах, ние сме си същите. Същите сме като нашите предци, баби, дядовци, прадядовци. Човекът е същият. Не се страхувам от технологиите, защото са само инструменти. И мисля, че изкуственият интелект никога няма да разкаже историята, която бихме искали да видим, защото изкуственият интелект не разбира какво сме всъщност. Така че комуникацията между хората ще бъде същата. Просто трябва да използваме тези инструменти по добър начин. Не по начина, по който използваме пластмасата – това беше прекрасен инструмент, който да ни помага в живота, но в същото време го превръщаме в боклук, без да се замисляме, просто изпиваме бутилка с вода и я изхвърляме в морето. Такова е нашето човешко поведение. Нека да видим какво можем да направим с изкуствения интелект. Надявам се, че ще бъдем много по-умни.

Но това е просто една красива утопия. Мисля, че човекът ще използва изкуствения интелект по много грешен начин. Обикновено не се страхувам от новите технологии, защото те ни помагат. Цялата комуникация стана много по-важна от преди. Мога да използвам изкуствен интелект, мога да използвам имейл, мога да използвам Tinder, за да се срещна с някого, но днес личната среща е много по-важна от преди, понеже вече разбираме как можем да я загубим. И днес изглежда, че личното общуване е много по-важно.

Един от участниците във фестивала ме помоли да направим сесия с въпроси и отговори в Zoom. Но не искам да го правя, вярвам в личното. На пръв поглед щеше да изглежда, че съм направил сесия с въпроси и отговори с публиката. Но това не е истинска връзка. Не ми харесва.