Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

Разговор с проф. Иван Станков

„Да, Ботев може да е Геният, Вазов може да е Народният поет, Яворов може да е Световният… Но Пенчо Славейко в „Кървава песен“ е Националният поет“

Какви са параметрите на културния сблъсък между Вазов и Пенчо Славейков в българското общество от началото на ХХ век и как изглежда този сблъсък от съвременна гледна точка?

Сблъсъкът между Вазов и Пенчо Славейков не е просто разминаване между двама поети с различни разбирания за поезията. Макар да живеят едновременно, те са от различни светове и дори от различни епохи. Вазов влиза в литературата доста преди Славейков и излиза от нея доста след него. Фигуративно казано, животът на Вазов включва, побира в себе си живота на Славейков. Но той не може да го види. Няма сетива за него и за всичко, което Славейков носи със себе си. Защото сетивата му са възпитани в друго време и при други условия.

Пенчо Славейков прави тиха, но непоколебима революция не само в литературата, а в самото самосъзнание на българската култура. Той става знаме на българската модерност в началото на ХХ век, в която Вазов няма и няма как да има свое място, макар в исторически план да я надживява. Сблъсъкът между двамата стои формулиран върху корицата на книгата на д-р Кръстев „Млади и стари“ и в предговора към нея чрез Вазов и Пенчо Славейков критикът илюстрира основната си идея. Първият – „слязъл“ и останал до потребностите на масовия читател, вторият – неразбран, неразгадаем, изпреварил прилежащото му време.

Самият Пенчо Славейков е доста по-остър от д-р Кръстев в конкретните си преценки за Вазовото творчество. Славейков, за когото „мисълта е основата на всички основи“, ще хареса някои от нещата на Вазов (напр. „Трънкосливката“, „Леопарди“), но когато говори за „Грамада“, за „Царството на самодивите“, ще нарече народния поет „дилетант, и то твърде нископробен“, а организаторите на половинвековния юбилей на Вазов – „тълпа идиоти“. В една от бележките си нарича стихотворението на Вазов „Общество и певец“ „салата от Пушкин и Лермонтов“, а Вазовия превод на „Удавеният“ – „Бетховенова соната, дрънкана на булгария“.

В края на XIX век вече съществуват „философическите“ сонети на Стоян Михайловски, но истинското философизиране на националната литература идва именно с Пенчо Славейков и поетите на модернизма. Литературното време вече е друго и една от причините е нахлуването в културата ни на образовани в Европа млади творци. Сблъсъкът между млади и стари е и трябва да бъде перманентно състояние на литературата. Например българският постмодернизъм също се роди и просъществува в конфликт, но и с приемственост спрямо „бащите“ си. Ивайло Иванов, един от най-видните представители на поколението на 90-те, озаглави книгата на живота си „Нов сън за щастие“ и в известен смисъл „повтори“ оригинала на Пенчо Славейков.

Доколко линията „баща ми в мен“ е определяща за индивидуалисткия бунт у П. П. Славейков? Както е описано у Иван Хаджийски – бащата е приведен над абичката, а в съседната стая синът чете Ницше и Уайлд.

Фигуративната емблема с бащата, чакръкчия в едната стая, и със сина от съседната стая като читател на Шопенхауер изисква – шеговито казано – всеки да има своя стая. Имаме онагледяване на пространственото разпадане на знаците на колективното и повторителното. Ако „героите“ на Иван Хаджийски бяха занаятчии и двамата, можеха да бъдат и в една стая, в един дюкян. Но те не са. Петко и Пенчо Славейкови също не са в една и съща стая, нищо че са от един и същ занаят. Те живеят не в различни стаи, а в различни „градове“ и дори в различни „държави“ – принадлежат на различни епохи, нищо че синът умира само 17 години след баща си. Пенчо Славейков не е Петко Славейков Джуниър. Делят ги естетически векове.

Пенчо Славейков е само едно от децата на Петко и Ирина, които са родени върху книгите на баща си. Другите също са образовани и словесни. Но именно Пенчо остава кръстопътен за българската литературна история. В неговия живот и в творчеството му се преобръща нейният разказ. И ако всеки разказ представлява „запетая плюс но“, то в разказа на литературната ни история Петко Р. Славейков е запетаята, а Пенчо П. Славейков е НО-то. Нещо повече. Пенчо Славейков (повече от другите братя) онаследява мисионерството на Бащата. Мисията на Сина (Т. Жечев го нарича Месия!) – за превръщането на българската литература в модерна, дълбока и висока – е също осъзнавано наследство. В Предговора към изданието с творби на Бащата Синът го описва като човек, „който е стоял на чело на своята епоха, когото епохата е имала за глашатай на своите завети“.

Така че самото заглавие „Баща ми в мен“ става резюме на всичко, което лежи между Бащата и Сина. Там е и заветът: „Какъвто бях, бъди!“ Милена Кирова смята, че образът на Бащата в творчеството на Славейков битува „откровено митологизиран“. Няма как да бъде документирано, но си мисля, че ако Синът нямаше съзнанието за величината на Бащата в рамките на неговата епоха, той нямаше да бъде в състояние да се нагърби с преобръщането на българската литература. Реално Синът повтаря Баща си. Не в съпоставка като величини, а като духовна конструкция и като мисия.

В стихотворението си, посветено на Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов много точно го определя като „жрец и воин на живота, ту благ, ту огненожесток“. „Жрецът воин“ озаглави своето изследване върху поета и Стоян Каролев през 70-те. Самият Пенчо Славейков в „Поети“ вижда твореца като жрец, който трябва „да си гледа храма, а не да подсмърча по конюшните, дето се ритат товарните мулета за битпазаря на живота“. Да, П. П. Славейков е жрецът и първопроходникът на българската модерност. И в известен смисъл нещо като неин Баща.

„Аз знам, обичам и ще обичам едно нещо – нашата дивна народна песен и всичко, що е откърмено от нея“. Как Пенчо Славейков съвместява отношението към народното творчество със своя европейски светоглед?

Представата, с която излизаме от гимназията и дори от университета за Пенчо Славейков – като самотен олимпиец, окован в телесната си отпадналост, навъсен, суров литературен правосъдник, твърдоглав ницшеанец и назидателен познавач на цялата световна култура – е само видимата страна на айсберга. В невидимата си част този огромен литературен отломък е изумителен ратник за народностен и национален характер на културата и в частност на поезията. Каквото и да напише, и за когото и да било – за Мицкевич, за Гьоте, за Пушкин, за Змай Йованович, Славейков изтъква преди всичко връзката им с народния живот.

Славейков има две важни публикации с предмет от песенния фолклор – през 1902 г. в „Периодическо списание“ излиза „Народните любовни песни“, а втората – „Българската народна песен“, излиза в „Мисъл“ две години по-късно. Но още в първите страници на първата студия издава мисионерската си визия. Ще разглежда любовните народни песни утилитарно: именно от народната песен, която е изразителка на „най-отличителните черти на нашия национален гений“ да се възмогне индивидуалното творчество.

Пенчо Славейков вижда себе си като Поета, който тръгва съзнателно към фолклора не като събирач, а като есенциален „крадец“, като преводач и тълкувател, като инструмент за адаптиране на народния „материал“ в съвременната му лирическа поезия. И то – защото именно там „дреме“ суров и неподправен духът на народния гений. Той ползва известните сборници на В. Караджич, на О. Дозон, на Братя Миладинови, ръкописната сбирка на баща си, „Веда Словена“, записите на Раковски, на Т. Г. Влайков… И със завидна фолклористична дисциплина върви през песните по теми, по мотиви, по персонажи. Идеята на Славейков е да се просмуче фолклорът не външно, както у възрожденците, а органично, на много по-високо ниво в новата, модерна българска култура.

В „Българската народна песен“ Славейков все пак не може да избяга от природата си преди всичко на поет. Той чете песните като поезия. Народна, но поезия. Славейков чете и усеща народните песни като пред-литература, иска ги в непосредственото минало на литературата и макар да разбира, че те са текстове от съвсем различна културна система, жадно посяга към тях. Никакво противоречие няма между литературното новаторство на Пенчо Славейков и любовта му към народната песен. При по-добро напрягане на слуха можем да чуем нейния глас и в тежките му поеми, и в свръхтежката му „Кървава песен“. Затова и самата дума „песен“ стои в заглавието на две от витринните му книги.

Каква е ролята на Пенчо Славейков в кръга „Мисъл“? Кое е „неговото“ в общата естетическа програма, отстоявана от д-р К. Кръстев, П. Ю. Тодоров и П.К. Яворов? И той ли е „идеологът“?

Ролята на Пенчо Славейков в кръга „Мисъл“ е голяма. С това изречение можеше за приключим въпроса. С него се занимава вече сто години българската литературна история. Изследванията върху Славейков са много и са дело на специалисти върху българския модернизъм от различни периоди – от д-р Кръстев и Боян Пенев (който прави първото издание на събраните съчинения на П. П. Славейков през двайсетте години), та до днес. Не съм сигурен, че кръгът „Мисъл“ и списание „Мисъл“ са едно и също нещо. И дори дали са набори. Най-лесно е да сложим чертата и да го разделим на две – преди Яворов и след това. Но не Яворов прави кръга „Мисъл“. Той го завършва, докомплектува, изпълва.

Пенчо Славейков със сигурност има принос в литературната му идеология. Но ако го наречем идеолог, изпускаме най-важната част от участието му – художественото творчество и преводите. Пък и слагаме д-р Кръстев във втората редица. А кръгът „Мисъл“ няма втора редица.

Пенчо Славейков е в списанието от първата книжка на първата годишнина (1892 г.). При това с две публикации – сонета „Сепване“ и пътеписа „През Клисура“. Във втората книжка започва с преводите. Но самото списание е още далеч от своя модернистичен жупел по „фасулковците“, все още е доста еклектично в подбора на авторите.

Списанието съществува, но съществува ли кръгът „Мисъл“? Няма нито манифестни начални текстове, нито оперативна критическа практика от оформената по-късно модернистична пусия. И все пак още в първата годишнина на списанието излизат творби на Пенчо Славейков като „Фрина“, Cis mol, „Успокоения“, „Хекзаметри“, „Сърце на сърцата“, където се очертава твърдият силует на основния му герой – високо отделеният творец, потвърден от примерите на Ленау, Бетовен, Шели.

С какво „Сън за щастие“ (1906) променя българската лирика? Със съзерцателността, с философската вглъбеност и меланхолност на стиховете или с темата за смъртта?

Знае се, че книгата „Сън за щастие“ е окомплектована и предлагана за печат („без хонорар!“) още през 1904 г. На корицата на първото официално издание годината е 1907. Но още през декември 1906 Вазов пише отзив за „Сън за щастие“ и го изпраща в сп. „Българска сбирка“, като предупреждава С. С. Бобчев (най-важния „фасулковец“!), че ще се учуди, задето отзивът е „благоприятен“ („Мисъл“ и „Българска сбирка“ са в непримирима вражда).

Реално книгата наистина влиза в обращение именно през 1907. Това е годината, в която излиза и официално оформеното от Славейков издание на „Епически песни“ (след частичното публикуване през 1896 и 1898 г.). Но това е и годината в която „новият“ Яворов издава своите „Безсъници“. Много силно време за „Мисъл“, но и последна година на живота му. Сякаш списанието заявява на българската читающа публика: „Е, какво да ви дадем повече от това!“.

Излизането на „Сън за щастие“, на „Епически песни“ и на „Безсъници“ съвпада във времето с отделянето на символистичния ръкав на разлятата ни национална литературна река, чието основно корито продължава да бъде вазовско за широката публика. Но това безспорно са етапни книги, между чиито корици загряват, преди да излязат на пистата, представителите на новото поетическо поколение (по същото време излизат манифестните текстове на Димо Кьорчев и Иван Андрейчин).

„Епически песни“ е по-широката, по-пълноводната книга. В нея се оглеждат различни поетически лица на Славейков. И онова с трагичния поглед към българската история, и онова с наострените за фолклора уши, и онова със сбърченото чело на твореца избраник. Сякаш се е опитал да се обхване целият със собствените си ръце. Докато „Сън за щастие“ е гердан от сто малки лирически перли. Лирическото лице на поета тук блести ослепително. Дялкал безмилостно с теслата през годините всичките си творби и книги, върху „Сън за щастие“ Славейков е работил накрая и с най-ситната шкурка.

В „Сън за щастие“ Славейков, фигуративно казано, е за първи път под дъба си. Останал е само с природата и със себе си. Тук тези два камъка са смелили най-финото брашно на поета. Не защото само тук е постигнал „външната и вътрешната форма“. Не.

Стихотворенията от „Сън за щастие“ сякаш не търсят читателя, не го съблазняват, не го викат по име. Просто са там. Слушат се спокойно едно друго, изчакват се. Дошли от различни места и от различни времена, в книгата заедно правят общност, каквато, струва ми се, до този момент няма в българската литература. Далеч от големите естетики, далеч от острите идеи, далеч от битките, далеч от външните и вътрешните шумове.

В Своята студия за „Сън за щастие“ Боян Пенев отбелязва, че най-важното за тази книга на поета е неговото чувство за природа, отражението ѝ не само като ландшафт, но и като „символ“ на поетовата душа. Макар тук Славейков да е най-малко мислител, може „Сън за щастие“ да се окаже най-мъдрата му книга. При всички случаи е и най-нефолклорната. Думи като чезна, крея, блян, копнеж, почивка, томление, сън – стават задължителна част от новия речник на младите. Ако сложим „Ни лъх не дъхва над полени“ до Дебеляновата „Гора“, ще разберем защо Димчо нарича Славейкова „жрец“. Тия от новата вяра сякаш искат Славейков да ги е покръстил! Никой друг! В една от миниатюрите героят казва: „Аз пролет в есента живея“). Това ми се струва ключът за четене на книгата.

В „Сън за щастие“ Славейков е целият обич към света и към живота. Дори и в тъгите и скърбите, поръсени тук-там из нея. Нищо че животът „отминува“ и за човека, и за всичко друго в природата, книгата е изцяло мажорна, апотеоз на младостта – възрастта, в която „дори тъгата извор е на радост“! Книгата оставя впечатление, че е изцяло в сегашно граматическо време. Че всичко става пред очите ни. Тук и сега. И читателят става съучастник в писането ѝ.

Тиха е книгата „Сън за щастие“. Страстта и любовта тук са прибрани до обич. Няма агресивни екзалтации, дори при вихър природата е опитомена. Десетки пъти пред очите ни, съвсем отблизо, се появяват цветя, листа, капчици. И всеки път е като първи! Светът и човекът на тази книга са повторително девствени. В едно от стихотворенията ще се появи крило на ангел, в друго, молитвено – самият Бог.

Много често героят е на път, обикновено в зори или привечер. Сиреч в преходните, помирителни състояния на Вселената. Върви героят и не отива никъде. Просто върви в природата и ѝ дарява себе си. Иска да е нейно продължение. Затова никога не е в безпътица. И музицира – в различни ритми, в съседни, кръстосани и обхватни рими. Нищо че в заглавието не е артикулирано, това е най-песенната творба на Славейков. Тончо Жечев я нарича „най-съкровената изповедна лирика“ на поета.

Все пак в книгата има и разказ. И финалните акорди на разказа са тежки. Да не би да си помисли някой, че името на автора върху корицата е мистификация! Появяват се и смъртта, и гробът, и пустинята. (А ги нямаше дори при Стикс и намръщения Харон!) Появява се онзи, другият Славейков. Завършващите няколко стихотворения връщат и автора, и читателя по местата им. Сънят за щастие е приключил. И всички заедно вече са будни!

Превръща ли се поемата „Кървава песен“, над която Славейков работи до сетния си ден, в български национален епос? И защо тази „философия на историята“ няма особено щастлива съдба сред читателите независимо от номинацията за Нобелова награда?

Редица изследвачи намират в тази книга много „слаби страници“, включително и най-големият ѝ адмиратор Светлозар Игов. Той я намира за художествено отстъпление спрямо „Под игото“ и „Записките“, за жанрово несъответна на новото време. В статията си, посветена на паметта на Иван Мешеков, обаче той категорично я определя като единствената „философия на българската история“.

Да, книгата има и свои слаби страни, има излишна декламация, театралност, незащитен патетизъм, прекалена и повтаряща се баталистика. Но „Кървава песен“ е все пак подвигът на Пенчо Славейков. В нея е той целият. И тя цялата е в него, съпровожда го по време на целия му творчески път, до последния му ден буквално.

Да, Ботев може да е Геният, Вазов може да е Народният поет, Яворов може да е Световният… Но Пенчо Славейко в „Кървава песен“ е Националният поет. Не по величина, но по конструкция и по същност. Не онзи, който живее живота на своя народ, а онзи, който изживява народа си – с миналото, с настоящето и с бъдещето му. Не онзи, който се отзовава и възпява неволите и радостите му – но онзи, който ги мисли тревожно. Онзи, който има куража да се отдели творчески от народа си и да го види в целия му въпросителен ръст. Да види не само излитанията, но и пропаданията му. Да изживее съмненията му, да види страховете му, да разгърне душата му и да я „види“, да я разбере и да я оправдае. И да има смелостта „с млат“ да разбие черупката ѝ и да разкрие тайните ѝ.

„Кървава песен“ разкрива пред читателя своя автор тъкмо в тази роля. Славейков в „Кървава песен“ не само познава народа си, но живее и умира заедно с него. И има таланта да разкаже това, макар за Иван Радославов тази книга да е спад в сравнение с „Епически песни“. Затова пък за д-р Кръстев това е средоточието в творчеството на поета и негов монументален паметник. За Михаил Неделчев „Кървава песен“ е „колосална книга“ и най-красноречиво доказателство за монументализма в творчеството на поета.

Славейков през цялото е явѐн в книгата чрез езика. И не се е кодирал само в Младен, в Дивисил, в Мъдрителя или в поп Матей. Той е вътре във всичко. В някакъв смисъл „Кървава песен“ е тотална книга. Би била истински класически епос, ако успяваше да удържи епическия хлад на разказа. Но той гори и във всичките речи (тази книга на Славейков е изключително речовита!), и във всеки образ на разюзданата смърт в осемте гибелни дни от Последното време на Каменград. (Книгата отваря себе си като „апокалипсна“!) Стотици анонимници се сдобиват с имена (много от тези имена напомнят героите от „Острова“!), извадени са от кървавия поток на всепоглъщащата смърт, защото в такива последни времена човек се разделя с името си и той влиза в смъртта, а името остава в Книгата.

В Шеста, Седма и Осма песен словото (за падналия за свобода) става на дело. Тук са тържествата на смъртта, представени безмилостно. Смисълът на миналото ти е да те е довело дотук, до края на живота ти насред историята. И Хронистът трябва всичко да запамети. Всичко! Няма нищо за отпадане, няма нищо за забравяне. Защото само записаното ще е било казано, само записаното ще се е случило. „Кървава песен“ е овладян бяс за запомняне, Ноев ковчег за праведните жертви (библейският потоп е жива част от книгата!).

Времето на Делото е разбито на мигове – миг до миг и миг след миг. И всяка секунда прелива от кръв, но кръв конкретна, лична, заведена в аналите на епоса с име и презиме. И Хронистът, и читателят са на границите на възможностите си – единият на възможностите да описва, другият на възможностите си да понесе картините от Ада (много, много неща ще да е видял в Стара Загора и Авторът!).

А само Адът може да върви пред Свободата и да отваря с трясък врати и прозорци. Хронистът знае и читателят разбира: стойността на живота, изгорен в рождения ден на свободата, се изразява само в памет. Ако за Р. Колингууд историософията представляваше история плюс човек, който да я мисли, то тогава, да, „Кървава песен“ е мислена от автора си като Историософия.

Преди да се е случила, всяка история има безброй варианти. А след това – един-единствен. Усилието на много от героите е да предугадят единствения вариант на „после“ и да го очертаят. Те (дори и Балканът!) мислят всичко, което някога е станало и което има да става. Историята е сляпа само за човека, понеже той се движи опипом из нея. Иначе тя си вижда много добре. И дори е логична. Славейков през цялото време си блъска главата над въпросите за нейния смисъл, за цената ѝ, за плътта и за душата ѝ. Мисли и артикулира вариантите – еволюционистки, революционни, романтични, трагични. И парадоксално се извлича изводът, че смисълът от участието в историята е тя да бъде тукидидски видяна отвътре и най-важното – записана. И то да бъде записана усилено, уголемено. Да бъде записана епично! Затова Славейков ще съизмери вътрешно книгата и с Ботев, и с Вазов, и със Захарий Стоянов, и с всички други хронико-мемоаристи. „Кървава песен“ е окръгленото, голямото, цялостното, епическото българско преживяване на Историята. Още в пролога книгата обявява себе си като „на нови времена апокалипсно слово“, което значи, че в нейния край, в края на това най-българско време, трябва да се провидят Нова земя и Ново небе. И че преминали през Страшния съд на Историята, героите ще възкръснат в Книгата на паметта. „Кървава песен“ тръгва от Ботева перифраза за Балкана, който пее хайдушката своя песен под звездния купол, но се разгръща с небивал размах на истинска епопея. Епопея, сътворена не от избрани герои, а от един народ, изпил набързо чашата с благородната отрова на Свободата.

Славейков разглежда Освободителната война като органично продължение на въстанието, като дело народно. Дело, което ще направи от самия народ нещо по-голямо. Поетът много добре знае чии и колко са чуждите щикове, но в епопеята няма руснаци, няма румънци, няма финландци. Има един Бял генерал, който идва накрая. Основната идея е (може да се каже, че тя е историософската ядка на книгата), че свободата в душите е станала част от народното битие, че тя е изговорена, утвърдена, избуяла, изстрадана и заплатена. Свободата в „Кървава песен“ е религия и героите на книгата са нейни апостоли и светци. Тя изтрива езичеството на робството, защото робът „и в свободата пак само ще робува“. Мъдрителя, героят, „всичко прозрял и всичко презрял“(!!!), проповядва, че този, който иска свобода, трябва да се освободи първо от себе си.

Балканът у Славейков е изведен до статута на персонаж. При това – персонаж, комуто е вменена паметта за досегашната история като легенда. И точно тук е имплантиран поетическият бисер на книгата – невероятното лирично, почти любовно описание на царството на българския Огнян змей.

Славейков използва анжамбмана и в другите свои творби, но тук тържествува над всичко и носи чувството за пренасяне, за продължение, за несвършване на кървавата песен. Из народната анонимност постоянно „извират“ герои с имената си. Всеки със своята „реч“, със своята гледна точка към онова, което е ставало и което има да става. Образовани и необразовани, граждани и селяни, скептици и оптимисти – в книгата са равнопоставени и в някакъв смисъл полифонични. Още не се е родил носителят на последната дума, онзи Единия, който ще се роди неизбежно и който в очите на Дивисил има за предтеча не Войводата, а Младен. Това ще е някакъв „нов Моисей“, който ще поведе народа и ще пресече с него Червеното кърваво море на историята до другия бряг, до „желаното, което се не види“. Дотогава един ще бъде душата (Младен), друг ще бъде крилата (Войводата) на делото. За всекиго има задача, в края на която стои драговолната смърт, за да се потвърди словото – от песента, с която започва въстанието: „Тоз, който в бой умре, той вечно ще живей“. Също перифраза на есенциалната Ботева строфа.

В „Кървава песен“ Автор и Народ се събират през времената чрез епическия разказ. Пенчо Славейков настоява литературата не само да гледа отгоре брането на лозето, но да следи и ферментацията, чрез която „народът“ се събира в единно национално тяло със своя душа. Както човекът е сам в битието си, тъй и народите са сами в историята. Затова в деветата, последна песен книгата се връща към началото си: „да мре е тук юнакът / дошел не помощи да чака; / юнакът е сам на себе си помощник“.

Според Светлозар Игов „На Острова на блажените“ освен литературна и социална утопия е и личната утопия на Пенчо Славейков – „още една литературна версия“ на неговия „сън за щастие“. В какво според вас е ценността на тази антология в литературноисторически контекст?

Книгата „На Острова на блажените“ си е авторска антология. В нея Пенчо Славейков събира различните свои лица. Това буквално е онагледено от художника Никола Петров. Отделните рисунки представят портретни изображения – всяко с различно излъчване. Портретите са пригодени към мистифицирания „преведен“ поет от утопичния Остров. Според Т. Жечев това е опитът на поета да изчерпи всичките богатства на собствената си личност. А според Михаил Неделчев – опит на Славейков да даде мистификационен вид на сътвореното от него самия като „цяла една национална литература, във всички посоки на поетическото“.

Най-силният мистификационен заряд в книгата се носи не от поетическите текстове, а от очерците, предшестващи стихотворните цикли на „превода“. Те са откритото присъствие на „преводача“ Пенчо Славейков. Като нарежда „скрито“ до себе си под екзотични имена повечето от изявените автори от българската литература, Славейков „очерково“ представя шаржова картина на цялостния ни литературен живот от края на XIX и началото на XX век. Тук, в заметените като с лисича опашка очерци, се спровиждат и Петко Р. Славейков, и Алеко, и Вазов, и Христо Белчев, и Константин Величков, и Михайловски, и Яворов, и Петко Ю. Тодоров, и самият поет (в Иво Доля) …

Във всичките очеркови фрагменти най-ясно се представя сърдито-ироничното лице на Славейков, обърнато и към обществения живот в България, но най-вече към състоянието на българската литература, от което Преводачът е крайно недоволен. Самата книга „На Острова на блажените“ е предсказана още в „Епически песни“ с предговорния „очерк“ за Олаф ван Гилдерн. И излиза, преди Подвързачов и Дебелянов да сложат начало на традицията да се правят антологии на българската поезия. В „На Острова…“ стиховете на Славейков са подредени по обособени цикли, приписани на различни автори от утопичната държава, като всеки цикъл има свой „почерк“, свое единство и в известен смисъл своя „цялост“ Най-богатият и най-обстоен е, естествено, цикълът на Иво Доля, очеркът за когото е и „най-автобиографичен“. Славейков цял живот се саморедактира. Оставя бележки и по страниците на излязлата вече книга – явно недоволен не само от цялата ни литература, но и от самия себе си. Пенчо Славейков е неутолим.

Как се преподава днес поезията на Пенчо Славейков? Доколко стабилно е мястото ѝ в литературния ни канон? Търсят ли се нови интерпретативни ключове към нея?

Цялостното творчество на Славейков е съучастие в основополагането на Канона. Обърнат и назад – към Ботев, към П. Р. Славейков, Захарий Стоянов, към Вазов и Михайловски, и обърнат също толкова ангажирано към своето съвремие, Славейков постоянно законодателства. След разлома между млади и стари кръгът „Мисъл“ като цяло, но в особена степен Славейков, преподрежда националния литературен пантеон с оглед на новите литературни времена, на новите вкусове, на новите езици. Струва ми се, че в това първо десетилетие се садят корените на целия ни български литературен двайсети век. А в това дело Пенчо Славейков е незаобиколим.

Той е обгрижван и приживе – както от литературните си съмишленици и приятели, тъй и от опонентите си (вкл. Вазов). Но съдбата му е въплъщение на неговия неразбран Избраник – истински живот да получи едва след смъртта. Тук важна роля играят неговите съмишленици д-р Кръстев, Боян Пенев и Владимир Василев, които според Антония Велкова-Гайдаржиева създават „мита“ Пенчо Славейков. Но списъкът е дълъг. Как да подмине човек Иван Радославов, Иван Мешеков, Малчо Николов… Всички те са се застъпили с поета във времето и са му се издължили.

Нека отбележа, че дори и след 1944 г., когато Славейков е в посмъртна идеологическа немилост, излизат осемте тома на събраните му съчинения, обгрижени от Ангел Тодоров, Петър Динеков, Борис Делчев и Димитър Осинин. И колкото и да са окастрени по идеологически съображения отделните томове, те „връщат“ през 50-те години Славейков като национална литературна стойност.

Прибавиха към Славейковознанието изследванията си няколко „професорски“ вълни: Иван Сарандев, Стоян Каролев, Тончо Жечев, Михаил Неделчев, Светлозар Игов, Иван Радев. От още по-младите – Милена Кирова, Бойко Пенчев, Валери Стефанов, Цветан Ракьовски, Николай Димитров. Специално трябва да отбележа Димитър Михайлов и Антония Велкова-Гайдаржиева, които не само писаха за него, но и сега – със съдействието на семейството на Иван Мешеков – подготвят първото цялостно издание на монографията на големия критик за Пенчо Славейков, писана в края на 30-те и началото на 40-те години.

Литературната история е канонизирала Пенчо Славейков. Трябва самата литература по-често да се завръща към творчеството му. Всяка национална литература непрекъснато пише стихотворението „Баща ми в мен“. Ако иска да бъде органична и да се движи напред, тя постоянно трябва да стъпва върху раменете на бащите.

Разговаря екипът на „Култура“

Проф. Иван Станков е литературовед, писател и преводач, преподава българска литература във Великотърновския университет. Автор е на книгите: „Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников“ (1992), „Йовковото творчество“ (1995, 1999), „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ (1996), „На пътя на историята. Творчеството на Димитър Талев“ (2001), „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм“ (2010), „Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век“ (2012) и др. За книгата си „Спомени за вода“ (2014) е носител на Наградата за проза на Портал Култура. Автор на приписката в книгата на Борис Христов „Пилигрим от края на света“ (2025).