Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

На 11 април се навършиха сто години от рождението на режисьора, художник и лекар, създал филми като „Иконостасът“, „Дърво без корен“, „Последно лято“, „Циклопът“, „Бариерата“, „Една жена на 33“

Случайностите в делниците често ни хвърлят в размисли. Неочакваните съвпадения ни връщат към минали събития и отлетели от този свят хора. А когато споменът е и за разговор, думи от който са актуални десетилетия по-късно, човек се усмихва в душата си заради поредното доказателство, че „няма нищо случайно на този свят“…

През март последователно гледах два премиерни документални филма – „Кучето на Златю“ (сц. Диана Стойкова, реж. Петър Вълчанов и Кристина Грозева) и „Живот страшен и все пак много хубав“ (сц. и реж. Ралица Димитрова). Посветени са на двама гениални български творци – първият е за художника Златю Бояджиев, а вторият разказва историята на оперния бас Борис Христов през погледа на неговата любима Пенка Касабова. Вълнуващи по различен начин, те ме върнаха в средата на 90-те, когато проф. Христо Христов заснема своя Dum Spiro Spero, обединявайки историите на същите творци в общото им физическо страдание. Златю Бояджиев и Борис Христов оцеляват след мозъчен инсулт и въпреки парализираните си десни крайници продължават да „служат“ на своите музи. А филмът по особен начин надхвърля стандартните очаквания, защото е заснет от автор, съчетал таланта си на режисьор и сценарист с професионалното си образование по медицина и с отдадеността си на живописта и сценографията.

Не беше случаен споменът ми. Броени дни по-късно – на 11 април, се навършиха сто години от рождението на проф. Христо Христов. БНТ припомни неговия филм „Последно лято“ (по новелата на Йордан Радичков; приз за най-добра чуждестранна лента от Атланта, САЩ, 1974; Специална награда на журито на МКФ на младото кино в Тулон, Франция, 1975; Златен медал за мъжка роля на Григор Вачков от Сан Ремо, Италия, 1974), а Националната филмотека добави в кино „Одеон“ и прожекция на „Бариерата“ (по повестта на Павел Вежинов; Сребърен медал от МФФ в Москва, 1979; Голямата награда Златна роза и отличие за женска роля на Ваня Цветкова на Фестивала на българския игрален филм във Варна през 1980 г.). И двата филма ми припомниха характерната естетика на режисьора, но и събитията след друг негов филм, „Една жена на 33“ (1982), който и досега се цитира като едно от смелите заглавия от големия екран през 80-те година на миналия век. Филм, който преобръща живота на своя създател – от толериран дотогава от социалистическата власт председател на Съюза на българските филмови дейци и създател на поредица от награждавани творби до развенчаването му едва ли не като некадърен кинематографист. Режисьорът е свален от поста, а сценаристът Боян Папазов е уволнен от Киноцентъра.

Гледах отново „Една жена на 33“ в много лошо копие, разпространявано онлайн, но смисълът и посланията му са непокътнати. За съжаление, валидни и днес. Малкият свят в един научен институт, където ласкателите са готови на всичко, за да угодят на началника си, продължава да съществува и сега на всички обществени нива. Доказателство? Ето само един цитат: „Гледай и се учи как се харчат държавни пари – ние опъваме, а хората на шефа пълнят гушките“. А дали драмата и изнудването, които преживява главната героиня (самотна майка, без софийско жителство и обитаваща общежитие, на което няма право като задочна студентка), са обичайни само за тоталитарните времена? По-скоро не, просто днес имат различни вариации…

Спомените ме върнаха и към единствената ми среща като журналист с проф. Христо Христов. Беше преди повече от трийсет години, формалният повод за интервюто ни беше именно работата му по Dum Spiro Spero, но с идеята да разкрием и тогавашните размисли на признатия в общността за един от най-образованите хора в българското кино. Беше през зимата на 1995 г., режисьорът, сценарист, художник и лекар прие в ателието си мен и фоторепортера Венцислав Юскеселиев. В усамотения му свят и сред множество нарисувани от него картини видях стаената болка в очите на аристократична личност. На преден план беше платно, по което работеше тогава – портрет на Златю. И заговорихме за силата на духа, но и за несъгласията на професора в преходното време. Днес то е все така преходно, а проблемите ни са си същите:

Dum Spiro Spero е почти готов – защо приехте болестта като отправна точка в киноразказа, проф. Христов?

В този филм има нещо автобиографично. Бях дежурен стажант лекар, когато в пловдивската болница докараха Златю Бояджиев с масивен мозъчен кръвоизлив. Когато отидох да го видя, той беше жив труп – сърцето биеше и гърдите дишаха, имаше още живот в това тяло. Затова цялата метаморфоза, която той измина пред очите ми от трупа до гениалния художник с лявата ръка, беше много интересна като развитие не само на твореца, но и като психофизиология на човека. Неслучайно и филмът е озаглавен Dum spiro spero/„Докато дишам, надявам се“ (по-късно заглавието бе променено на „Не се предавай“/Dum spiro spero, б.а.). Това е проблемът, който ме вълнува – срещата със смъртта, преодоляването ѝ и тръгването по един, бих казал, жертвен път. Защото Златю Бояджиев твореше като работохолик, от сутрин до вечер мъкнеше своя парализиран крак, дясната му ръка стоеше пъхната в палтото и с другата неистово създаваше своите светове, в които някъде са закодирани все още неразгадани тайни.

Същото беше и с Борис Христов. С оператора Атанас Тасев заснехме уникален негов урок. Той бе парализиран по същия начин като Златю Бояджиев, но беше се отдал с такава страст, с такъв ентусиазъм на студентите си в академията в Рим, че ставаше, пееше, показваше, напътстваше – ето това идентифицираше съдбите и на двамата. До последния си миг те творяха. Явно когато е поразено лявото полукълбо на мозъка, в което е съхранено натрупаното от човека през неговия живот, се отприщва инстинктът на твореца. Тази тема за мен е много вълнуваща.

А вие продължавате ли да рисувате?

Рисуването все още е част от моето всекидневие. Бих казал, че е моментът, когато мога да бъда най-щастлив. Вече три-четири години всеки ден след шест вечерта съм в ателието. Може дори да се вземе за терапевтичен ефект, получавам известна релаксация. Като че ли изчезват токсините, натрупани от обществените и какви ли не други бацили. Аз съм доста самотен човек. Имам добри приятели, имам добро семейство, но съм самотен. Преди живеех с друг ритъм, моят живот беше правенето на филми и спектакли, а сега... Сега изведнъж се върнах към изкуството, което запълваше младежките ми години.

А защо често цитирате Айнщайн, че „политиката и политиците си отиват, но науката и изкуството остават“?

Това вече се е превърнало в мое кредо и струва ми се, ще ми остане до края на живота. Защото винаги съм мислил така, но Айнщайн е дал перфектната формулировка, която до голяма степен осмисля моите възгледи. За мен той е може би най-значимата фигура на ХХ век, чиято лаконичност на изразяване на собствената философия не съм срещал досега.

Български политици и българска култура – как ви звучи това съчетание?

Погрешно е да се връщаме отново към онова отричане на българската култура, което политиците ни направиха след 9 септември 1944 г., тоест да се лишим от наследство, от приемственост. Тогава имаше крайни догматици, които дори Вазов не признаваха. След 10 ноември 1989 г. чух абсолютно идентични изказвания – известен тогава политик заяви, че до този момент не сме имали култура, не сме имали изкуство и че те тепърва ще се създават. Искам обаче да дам и друг пример – това е Александър Стамболийски. Преди време, също с оператора Атанас Тасев, правехме документален филм за големия български скулптор Андрей Николов, известен повече в Италия, отколкото тук. Тогава разбрах, че при едно посещение в Рим Стамболийски му отправя покана да покаже свои творби в София. Андрей Николов приема, отзивите за изложбата са великолепни, но когато Стамболийски я посещава, остава поразен, че нито една творба не е откупена. Пита тогавашния министър на културата защо е така, отговарят му, че няма пари. И тогава, при цялата криза на следвоенните времена, Стамболийски заявява: „Това са изключителни творби на български скулптор и могат да бъдат притежание само на българския народ“. Нарежда да се намерят пари и всичко да бъде откупено. И още нещо – именно Стамболийски в трудната 1920 г. създава закон за защита на детската литература, заявявайки, че „тук сега се влагат най-големи български инвестиции, които тепърва ще дават своите плодове“. Не мога да не спомена този пример, защото нагласата на всички, които управляват след 10 ноември 1989 г., съвсем не е такава.

Пренебрежителното отношение на политиците към културата влияе ли на общественото мнение?

Отношението им към културата говори най-добре за тях като личности. Смятам, че един културен човек не може да се отнася с пренебрежение към културата на собствената си страна. Помните театъра, който се разиграва в парламента – хора, които искат да минат там за герои, се показват като гротескни личности и комедианти от най-лош тип. А дали влияят? Ами сигурно влияят. Не може да не влияе един депутат, който излиза и казва, че на България ѝ стига да прави по един филм на година. Нека политиците се замислят, че след тях идва и друг век, други поколения, които не бива да бъдат лишени от идентичност, от култура и духовност. Но кой ще чуе всичко това… един Господ знае. Българинът има много качества, но и един голям недостатък, който все повече се задълбочава – това е жестоката вражда между различните начини на мислене във всяко отношение.

Конфронтацията ли е основната болест на обществото ни?

Тя е една от болестите. Не бива да забравяме, че преминахме през тоталитарен период, през който се получиха деформации в мисленето на хората, деформации в интимния им живот, в техните идеи, в чисто прагматичните им интереси. Българският народ беше лишен от религия – фактор, който формира добра страна в душевността на българина, в моралния му облик. Не е случайна развихрилата се престъпност. Да не говорим, че и хората, които ни ръководят, не дават най-добрия пример. Те като че ли увеличават дистанцията между себе си и всички нас. А мисля, че българският народ се насити на овчари, затова напоследък проявява негативизъм почти към всичко. И тъй като споменах християнството, погледнете какво става в Църквата – орел, рак и щука. Не може тази Църква да дава пример. Когато човек най-накрая реши да търси спасение във вярата, вижда, че и там цари хаос. И тогава идва отчаянието, защото не вижда за какво би могъл да се хване. Народът ни има нужда да се върне към християнските добродетели. Човек има нужда от любов.

Внук сте на свещеник и революционер – на какво учите студентите си в НАТФИЗ?

Знаете ли, имал съм много пъти възможност да отида да работя на Запад, имал съм доста примамливи предложения, но съм отказвал. За мен човек най-добре вирее и тежи върху корена си. Не го приемайте като показност, дори сега се притеснявам да го кажа, но аз обичам България. Тази тема е болезнена за мен. Наследил съм това и от дядо си, който е бил в Диарбекир, защото пеел „Христос воскресе“ на български език и бил член на революционния комитет, и от баща си, който заминал след Илинденското въстание за Америка, но се върнал, за да участва в Балканската и в Първата световна война. Като доброволец. Затова смятам, че е трудно да се учи някой на патриотизъм – трябва да имаш пример. А днес трудно някой би се посочил за пример, всички сме нагазили в компромисите. Това важи и за мен, въпреки че съм се стремил да ги избягвам. Иначе всяко поучаване би било намеса в най-интимния свят на човека. Така правеха в комсомола, така правеха някога в „Бранник“… Затова основното в моята педагогика е да оставиш човека сам да си намери своите опорни точки, за да бъде потребен.

А бихте ли споделили нещо лично, което няма откъде да знаем?

Да, аз си лягам много късно, но винаги бързам да заспя, за да сънувам. Казват, че сънят ти продължава живота – веднага минаваш в друг свят, в света на сънищата. Така живея два пъти повече, Агата Кристи го е казала...

* * *

Това интервю бе публикувано в бр. 41/17 февруари 1995 г. на в. „Континент“. Думите на професора сякаш са изречени днес, а не преди три десетилетия, в предишен век и друга обществена обстановка у нас и по света. Затова го припомням.

Роден в Царска България, по пътя си проф. Христо Христов (1926–2007) познава и меда, и жилото на тоталитарния ред, а след това и самотата, и болката от забравата. След 10 ноември 1989 г. засне само един филм, „Суламит“, заради който пак бе между „осанна“ и „разпни го“, но и днес отново е актуален, би бил гледан с интерес. През 90-те години се посвети на театъра (поставяше предимно в Театър 199) и на своите студенти. Нали имено той две десетилетия по-рано е сред създателите на кинофакултета във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). Сред първите му възпитаници е режисьорката Малина Петрова, непокорната и търсеща истината за случващото се у нас преди и след 10 ноември. На младини дори има смелата мечта да заснеме „Една жена на 33“, но професорът ѝ е категоричен: „Само аз мога да го направя!“. Просто е знаел какво ще последва.

Малко преди да си отиде през 2023 г., попитах Малина защо никой вече не говори за нейния учител. „Христо Христов беше запомняща се фигура, личност, каквото и да говорят – отвърна тя. – Това, което му се случи покрай „Една жена…“, беше голям урок за всички. Не знам обаче колко и какво разбраха. Четох стенограмата от разгорещено партийно събрание, на което е заклеймен от възмутени кинотворци, и онемях. Чудя се как не е получил инфаркт от предозиране на верноподаничеството. Няколко години по-късно присъствах на подобно аутодафе на режисьора Вили Цанков. Е, как един не стана и не каза: „Чакайте, другари, освестете се, какво правим!“. Чудите се, че никой сега не споменава Христо Христов – обяснимо е, кой иска да си спомня собствения позор!“

Интервюто ни бе публикувано в сп. „Култура“, а малко по-късно по друг повод тя написа прочувствен текст за Портал Култура, който завършва с „Прости ни, Професоре!“. Коментарът е излишен, но той до последно вярва в Dum Spiro Spero…