Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

С турския режисьор Мелик Кюрю, автор на филма „Сметището на безименните“, който беше показан на 30-ия София Филм Фест, разговаря Радослав Чичев

Това е първият пълнометражен филм на турския режисьор Мелик Кюрю. Сценарият е негов и в сюжета се откриват автобиографични елементи около заниманията му с фотография и наивните му представи за света на изкуството, преди да се сблъска с реалността на бизнес интересите. Филмът е черно-бял и това подчертава погледа на главната героиня Аслъ (Маноля Мая), млада фотографка, която снима ръцете на хората, защото вярва, че в тях се вижда истинската история на човека. Следвайки вътрешните си творчески импулси, без да се съобразява с общите тенденции, тя се опитва да се реализира професионално. Разкриват се и отношенията с приятеля ѝ Мурат (Екремджан Арсландаг), който се изживява като неин мениджър.

Близък до френската Нова вълна, филмът пресъздава с ирония поколенческите различия, трудностите и мечтите на младите хора в Истанбул. Разговорът ни с Мелик Кюрю започва от идеята за филма.

Мелик Кюрю: Винаги съм искал да заснема филм, чието действие се развива в Истанбул. Турското кино през последните 10–20 години е по-бавно и съзерцателно, а действието се развива предимно в провинцията. Аз исках да се отделя от това, да снимам в Истанбул, в целия му хаос. Но защо моят филм се занимава със света на изкуството? Смятам, че не мога да разделя идеята на този филм от собствената му история. Преди пет години започнах да снимам игрален филм, следвайки правилата. Трябва да намериш финансиране от турската киноиндустрия, а след това да се насочиш към копродукции и финансиране от европейски държави, тъй като те са основните инвеститори в турското кино. Този мой филм обаче се провали – не успях да получа държавно финансиране, не стигнах и до европейско. Аз съм човек, който трудно приема „не“ за отговор, затова развих друга идея, която в крайна сметка се превърна в този филм. Опитах се да вложа всички свои чувства и енергия в сблъсъка с правилата на киноиндустрията, като същевременно филмът да запази хумористичен тон. Исках да създам герой артист, който преживява нещо подобно на моята история и се опитва да намери своя път.

Главната героиня Аслъ снима предимно ръцете на хората. Защо избрахте този подход?

За мен има две много важни неща в човека – умът и ръцете. Мурат споменава това и във филма: ние мислим за нещо, но го претворяваме чрез ръцете си. Това, което ни различава от другите биологични видове, е, че можем да движим ръцете си по много фин и умел начин, така че да извършваме различни дейности. Обичам да наблюдавам ръцете на хората, защото те са много изразителни. Точно както лицето, ръцете издават какво мисли един човек, какво вижда, как реагира на нещо. От друга страна, чух реакция от публиката при прожекцията в Лос Анджелис през миналия месец, че това добавя и една политическа гледна точка. Аслъ снима ръцете на хората – те са пряко свързани с труда, със заниманията им в реалния живот. Всички тези гледни точки се обединиха, когато си мислех какво точно трябва да снима тя.

Тук идва и отношението към младите – към техния труд, енергия и усилия, които влагат в работата си, както и начинът, по който всичко това бива оценявано.

Живеем в странни времена – светът на изкуството функционира доста парадоксално. Ако учиш изкуство и си млад, цялата образователна система – или нека я наречем индустрията на изкуството – почти като пропаганда ти внушава, че личното е най-ценното. Забрави какво правят другите – първо трябва да опознаеш себе си, а след това да вложиш това себепознание в творчеството си. Смятам, че в тази идея има нещо наистина ценно. Всички ние сме потребители на изкуство и когато срещнем нещо дълбоко лично, което идва от сърцето на артиста, то ни докосва. Парадоксът обаче се появява, когато вложиш себе си – собственото си себепознание – в творбата, а тя се превърне в стока. Не вярвам, че всеки творец би се чувствал комфортно в такава ситуация. Когато създаваш, ти разкриваш най-интимното в себе си. А когато то се окаже стока на пазара, това може да доведе до отчуждение от собственото ти творчество. Не всеки артист може да се справи с този парадокс – и мисля, че Аслъ е именно такъв човек. Имах преподавател по фотография, докато учех в Ню Йорк, който казваше: личното е онова, което не можеш да покажеш на майка си или на баба си – онова, което би те накарало да се почувстваш неудобно, да те е срам да го покажеш. Това определение винаги ми е звучало много точно. Защото именно в напрежението между онова, което не би показал и на най-близките си, и онова, което показваш на цялата индустрия, се разкрива парадоксът на съвременното изкуство.

Във филма наблюдаваме разминаване между творческите намерения на автора и това, което пазарът и кураторите търсят, като в един момент личната емоция се превръща в продукт, различен от първоначалната идея. Това изневяра към себе си ли е, или по-скоро нов начин да се развиеш като творец?

Това, което те движи творчески, не си го избрал – то просто те движи напред и ти го следваш. Аслъ има такава чиста представа за творчеството и за изкуството. От личен опит споделям, че колкото повече разбираш как функционира индустрията на изкуството, толкова повече искаш да се измъкнеш от нея. Но парадоксът е, че не можеш да бъдеш човек на изкуството и да оцеляваш – да плащаш наем, сметки и да се справяш в съвременния свят – без да си част от тази индустрия. Във филма виждаме именно тази вътрешна борба. И колкото повече героинята изневерява на изкуството си, толкова повече се доближава до представата за артиста в рамките на тази индустрия. Това всъщност е основната линия в наратива на филма.

Доколко тази адаптация е свързана конкретно с турското общество и неговите разбирания и доколко я виждате като част от световните процеси?

Не можем да променим света с филмите си, но можем да променим начина, по който хората мислят за света. И аз искрено вярвам в това. Не смятам, че този разрушителен акт на Аслъ – превръщането на творчеството в продукт, което филмът показва иронично – води до промяна на света. И е наивно да очакваш това. В началото Аслъ е именно такава – наивна – но в хода на филма тя се променя. Имахме световна премиера в Талин, а след това и в Лос Анджелис. Бях много щастлив, че хората разпознават тази история като своя. Това е история за човек, който по свой начин балансира между творческите импулси на душата си и нуждата да оцелее. И независимо дали си поет, танцьор, или режисьор – всички минаваме през едни и същи противоречия и трудности. Ако се върнем към турския контекст – филмът се развива по време на президентските избори в Турция през 2023 г. Заснехме всички външни сцени през май 2023 г., само седмица преди изборите. Исках да усетя атмосферата на този момент, в който всички говореха за изборите и очакваха промяна. Мнозина смятаха, че Ердоган ще загуби, но това не се случи. Моята идея беше да покажа двама млади, които живеят в този политически контекст, но същевременно не участват в него. Улиците са силно политизирани, има реална криза в държавата, наемите в Истанбул са изключително високи, но тези млади хора не търсят отговори в политиката. Те нямат отношение към това, което се случва около тях – просто се опитват да оцелеят, да работят, да създават фотографиите си и да ги продадат. Не търсят никакво решение в политиката, въпреки че техните проблеми са политически. И това според мен казва много – не само за младите в Турция, но и глобално. Политиката в момента рядко предлага решения, по-скоро създава нови проблеми. В един момент от филма Мете – съсобственик на галерия – казва на Аслъ: „Ела в галерията ми, ще станеш утвърден артист“, но това всъщност е сделка, в която тя трябва да се откаже от нещо, в което вярва. Тя върви по улиците, снима, опитва се да остане вярна на чистото си усещане за изкуството и вижда навсякъде политическа пропаганда. Това, което търсех, е усещане за празнота. Ако тя не приеме това предложение, каква друга алтернатива ѝ се предлага? Почти никаква. И си задавах въпроса: дали тя трябва да остане идеалистка и да отхвърли индустрията, има ли изобщо друг път? Мисля, че много млади хора – независимо дали са артисти, или инженери – се питат същото: какво всъщност ми предлага тази държава, тази политика, този свят? Предлага ли ми сигурно бъдеще, образование, посока? Подготвя ли ме за тази шантава джунгла? Аз съм голям скептик. Не вярвам в това.

Може ли изкуството да не бъде политическо?

Всяко изкуство е политическо. Иронията е, че най-политическото изкуство често е това, което изглежда аполитично, защото именно то се опитва да отклони вниманието ти от това, което трябва да видиш. Затова смятам, че подобни творби всъщност заемат много ясна политическа позиция – по отношение на това какво се вижда и какво остава скрито. Вярвам, че изкуството има за основа истината и че като творец трябва да намериш своя път към това, което е истина в живота. Всяко произведение, което те

отклонява от нея, заема опасна политическа позиция, дори и да не изглежда така. Романтичните комедии често са много забавни и наистина ми е приятно да ги гледам, но ако се замислиш, те тихо и незабележимо ти предлагат определена социоикономическа рамка на света – вид пропаганда, която просто поемаш, без да я осъзнаваш. Като въздуха в една стая – не го виждаш, но го дишаш.

Превод Петриела Бачева

Мелик Кюрю е писател и режисьор, роден в Истанбул. Завършва бакалавърска степен по медии и визуални изкуства в Университета „Коч“ и през 2016 г. се премества в Ню Йорк. Филмът му „Ние сме семейство“ (2020), с който завършва Колумбийския университет, има национална премиера на Международния филмов фестивал в Анталия, в националния конкурс за късометражни филми. „Сметището на неназованите“ (2025) е дебютният му игрален филм.