Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

Емил Николов има подчертан интерес към пейзажната фотография, но обича и да експериментира с техники и материали. Автор е на няколко изложби. С него разговаря Оля Стоянова

Обичате да снимате пейзажи и имате интерес към естетиката на Севера. Как се появи той и кога си дадохте сметка, че е нещо трайно?

Човек трябва да е пътувал много из България и да я познава добре, за да може да сравни нейните красоти с тези на други места по света. Северът също е уникално място и трябва да го видим, за да имаме възможност за сравнение. Защото нашите планини сами по себе си са прекрасни места, но често не успяваме да видим това. Има хора, които виждат само лошото. А смисълът е да си представяме как бихме могли да направим света по-добро място и да създаваме обстановка, в която можем да творим и да се предизвикваме постоянно. Скандинавците полагат невероятни усилия да съхранят всяко едно дърво, защото при тях нищо не става лесно. За да израсне едно дърво, са нужни много усилия, докато ние често не си даваме сметка за това и изсичаме горите с лекота. Там всяко едно дърво е под закрила и не може просто така да се унищожи.

Това ли е един от уроците, които сте научили от Севера?

Да, там забелязах, че за да се построи каквото и да било, то не трябва да променя ландшафта – такава е тяхната философия. И ако камъкът минава през част от къщата ви, ще трябва да впишете този камък в хола, до камината, и той ще стане част от къщата ви, а не мислите как да го разрушите. Така че, ако има едно дърво, тогава се прави платформа, която го заобикаля, и по този начин то остава живо.

Излиза, че един от важните уроци е, че човек трябва да живее с природата, а не да я променя?

Да, там хората се вписват в природата, техният свят е такъв и може би затова ние постоянно ахкаме на всичко, което виждаме там. Докато правим точно обратното. Ако искаме да построим нещо, дори и в планината, първо изсичаме всичко наоколо и казваме: „Спокойно, то ще порасне. Ние после ще го оправим“. Там природата не се докосва и нещата се правят по най-щадящия начин – това съм забелязал като турист. Братовчед ми, който живее от десет години в Норвегия, казва така: „Хората тук са безкрайно съвестни относно консумацията на природата“. Пътуванията на Север преобърнаха представата ми както за опазването на средата, така и за риболова, който всъщност промени културата ми на хранене. Никога преди не съм бил влюбен в рибата като храна, но там нещата изглеждат различно. Архипелагът Лофотен е единственото място в света, където треската се суши и се вее на безкрайни дървени нанизи, а след изсъхването тя е годна за употреба дори след 60 години. За мен като фотограф е интересно да наблюдавам как времето там се променя – то е на цикли между 4 и 7 дни, както може трайно да се развали, така че да не смеете да излезете от колата си, така в рамките на един час може да се наблюдава всичко – от буря до слънце. Имах възможността да бъда почти година в Исландия – от белите нощи до тъмните дни, и всеки един сезон ми беше интересен. Имам опит във воденето на групи фотографи пейзажисти на север и по време на предварителните проучвания на терена имах късмета да направим триседмично прогонване на маршрутите с един от известните български фотографи пейзажисти – Иван Миладинов. По време на всички наши пътувания обикновено си правим тениски със собствено лого и аз измислих името „Ловецът на Севера“, защото така откривахме Севера като фотографи – в преследване на перфектните светлинни условия, в търсене на неповторими кадри и пряк контакт с морските обитатели. Лофотенските острови си остават едно от скритите съкровища в този регион – място със сурова природа, красота, която омагьосва погледа и спира дъха. Запомнил съм болезнената тишина и непредсказуемата смяна на метеорологичните условия – от слънчево и спокойно до буреносни ветрове и пронизващи студове, с едни фини капчици дъжд, които се носят хоризонтално. Няма екипировка, която да спре тази влага, защото постоянните течения и вятърът разпръскват капките на много фини частици навсякъде.

Когато човек често се връща на едно място, той може да забележи и процесите там – променя ли се онзи свят? Или пък хората така се грижат, че няма видими промени?

Промените не са драстични. Хората облагородяват мястото, но се опитват всичко да се случва по естествен начин. Един пример са мантинелите край пътя, които най-често са дървени, защото на север металът е много рядко използван. Те правят мантинелите с дървени трупи и стоманени въжета и това е достатъчно, защото хората приемат, че в крайна сметка няма нещо, което да те спаси, ако ти не вложиш старание и внимание да пазиш сам живота си.

На какво учат тези пътувания?

На смиреност и уважение към природата. Защото ние не можем да я победим и не трябва да се опитваме. Ние искаме да я ползваме по най-добрия начин за себе си, най-безопасно. Всъщност аз с всяко едно пътуване или с всеки мой проект изживявам една нова година. Нова не в астрономическия смисъл, а като потенциал, като преследване на това, което ще се случи.

Фотографията ли събира всичко това?

Започнах съвсем рано с фотографията, имах близък роднина, който беше работил като ретушор в Студио „Балкан“ – това е едно от най-известните студиа преди 9 септември. С промените, които идват след 1944 г., една част от евреите напускат страната, а бизнесът им е трансформиран и впоследствие се създава студио „Фохар“. И на всички чираци от това време е дадена възможност да управляват под някаква форма тези студия. И този мой роднина ме запали за фотографията – бях в четвърти клас, на 12 години, когато за първи път влязох във тъмната стая, хванах щипките и започнах да проявявам, да закачам снимки да съхнат, да гледам как се появяват образите... Всичко ставаше много интуитивно, на принципа да пипнеш, да усетиш, да сбъркаш. Така се сдобих с първия фотоапарат и започнах да експериментирам в студиото. Казаха ми: „Базовите метрики са тези, но всичко останало е въпрос на шесто чувство“. Така започнах със „Смяна 8“. Сега в дигиталния свят всичко се случва много лесно, но тогава фокусът се правеше ръчно, имаше пресмятане, изискваше се да се хване моментът, а никой не седеше мирно. Така започнах да снимам в училище, беше се разчуло, че винаги ходя с фотоапарат, и дори започнах да печеля пари.

Колко бързо сменихте фотоапарата?

Снимах почти до осми клас със „Смяна“, успях много трудно да се сдобия с един „Киев“. „Зенит“ и „Киев“ бяха двете големи марки, но тогава се купуваше онова, което успееш да намериш след дълго чакане в магазина. Спомням си, че до американското посолство имаше фотомагазин, който посещавах два пъти на ден, защото вероятността да си купиш апарат в рамките на шест месеца клонеше към нулата. Но имах късмет, че улучих момента, в който един човек връщаше новия си фотоапарат, защото не работел, както трябва. На мига заявих, че го взимам, без значение как работи. По-късно се оказа, че парченце лента е заседнало при ръчното превъртане, и този проблем много бързо се реши. И така започнах да участвам като втори фотограф към сватбени събития още в десети-единайсети клас. От това снимане развих трайна неприязън към сватбите. И досега помня безкрайните тържества с пиенето на алкохол от обувката на булката, нанизите с пари, тържественото връчване на ключа от жигулата или москвича.

Имали ли сте моменти, когато сте изоставяли фотографията?

Близо 27 години се занимавах с рекламна и печатна реклама, но фотографията не остана за заден план, защото имахме дизайнерско и фотостудио. Експериментирахме, искахме да създаваме крайни печатни продукти, които не са правени у нас. Един от тези проекти е „Сблъсъците на капки“. Бях впечатлен от концепцията на Масуру Емото за паметта на водата. Заради този проект купих фотоапарат, за да заснемем такъв процес, говорим за една хилядна от секундата. Беше предизвикателство, което ме направи много щастлив, защото успяхме да доведем проекта до отпечатване. За първи път у нас направихме и метализирана хартия със специални мастила. Някой ще каже: „Е, какво толкова?“, нашата памет е много къса. През ХХ век не всички хора имаха цветни телевизори и домашни телефони.

Какви други експерименти правехте? Имате поредица с рентгенови снимки на цветя.

Не беше правено дотогава в България – снимане на цветя на рентген, X-ray фотография. Имах възможността да работя на първия мамограф, който беше инсталиран в България. Платих си като пациент, за да мога да направя тази поредица снимки. А „пациентът“ бяха цветята, които аранжирахме по определен начин. Тези черно-бели снимки с екипа, с който работех, ги претрансформирахме в прекрасни цветни полутонови изображения. Когато снимаме, никога не можем да постигнем дълбочината на цвета и текстурата не се вижда, но на този мамограф получихме пълното 3D визуализиране в дълбочина. Тогава някои цветя изглеждат феноменално – тези, които са многослойни – розите, герберите, димитровчетата.

Как си обяснявате това желание да експериментирате, да стигате до ръба на възможностите?

Някои хора се чудеха защо трябва да се занимаваме с такива неща. Като леене на хартия например. Самият аз се колебаех, защото, като проучих традициите на японците за създаване на ръчна хартия, се почувствах много малък. Японците имат ритуали по създаването на този тип хартия и в тях нищо не е случайно. Те са благодарни за всяко нещо, което им е дадено, което те трансформират, затова дават всичко от себе си – все едно е част от тяхната душа. И трябваше да се подготвя за тази работа, признавам си. За леенето на хартия се опитах да намеря материали без никакви примеси, без избелващи агенти и химикали. Така създадохме един натурален пулп, който съчетахме с различни подправки и цветя – хербарии или натурални, и успяхме да отлеем листове, които впоследствие да ползваме като основа на бъдещ проект на две нива. Едното ниво да бъде активно, а другото – отгоре, да е съвсем бледо продължение, прорязано с определена форма. И така се получаваше преливане през формата към основната част на елементите, които се показваха съвсем деликатно. Ако някой искаше да ги види в пълнота, можеше да махне първия лист.

Този проект успя ли да стигне до хората?

Да, проектът е произведен в немалък тираж, но тези фотографии не са в търговската мрежа, те са само за фирмата, която ги поръчваше. Това не са точно мои лични деяния, винаги сме работили в екип. Правехме денонощни проби с различни варианти и прекарвахме дълги часове пред компютъра за обработка на изображенията.

Имате ли още такива идеи, които си чакат времето?

Имам проекти, които са за течен метал. Тъй като съм инженер, имам концепция за едни малки механизми, които да си създам сега с безкрайните възможности на различните модули, които човек може да си купи. С тях всъщност се получават състояния, които са непрограмируеми. Те са уникални и чрез тях мога да получавам различни форми. Сега обаче искам да създам един добър принт център със завършени продукти, рамкиране и създаване на визуализация като краен вариант с картини, в повечето случаи графики.