Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

С това свое пророкуване Димчо Дебелянов сякаш най-точно очертава ролята на Пенчо Славейков в българската култура. Добавяйки в стихотворението си, посветено на смъртта на поета, още редица определения, оттук насетне стриктно преповтаряни дори век по-късно: „жрец и воин на живота“ (Стоян Каролев, 1981 г.), „ту благ, ту огненожесток“ (Светлозар Игов, 2006 г.).

Безспорно е, че П. П. Славейков винаги е бил „силна и оригинална индивидуалност“ (Гео Милев). Поляризираща фигура – „в позитив и негатив“ – стремяща се категорично да зачеркне „старото“, баналното и най-вече „битовото“ в името на „новото“, на художествените пътища на модерността. За да е в правото си да заяви следното: „Животът и смъртта в борба, / над мен преплитат сенки черни / и тровят моята съдба, / рой мисли и мечти чемерни“.

„Вторият Славейков“ е на „естетически век“ отстояние от „Първия“, както настоява и проф. Иван Станков, но в същото време по някакъв невероятен начин следва мисията му – пази народното творчество, преобразявайки го в ядро на българската модерност. Невероятен пример за това как синът може да следва и допълва бащата.

Съвременниците му ясно осъзнават, че Пенчо Славейков е не само фигура от голям мащаб, но и „културна енигма“. Нещо, което подтиква теоретик на модерното като Димо Кьорчев да напише през 1912 г. следното: „Личността на Пенча Славейков е по-силна и по-голяма от неговата литература… И Пенчо си остана усамотен мечтател, бълнуващ поет, за когото сегашните дни са отредени за всеки друг живот, но не и за живота на душата. С това голямо съзнание на художник той води своите полемики, възпя силата на усамотения дух, търси красотата на българската реч и създаде онова направление в нашата литература, което обезпечава вече развитието си… Всички млади поети дължат нему както своето развитие, така и школуването си…“.

В същото време този баща на българския модерн бива буквално разпнат от критиките на „доброжелатели“. За някои дори делото на неговия живот – „Кървава песен“ – е „без план и без смисъл струпана сграда, дето царуват влагата и мухълът на затвор“. Други, като Боян Пенев, обаче смятат, че дори една глава от нея струва колкото цялата ни следосвобожденска литература.

Що се отнася до самия Пенчо Славейков, той признава, че едновременно е и европеец, и „непоправим възточен човек“. Ненаситно черпи от различни философски традиции и литератури, поглъща трудовете на Кант, Шопенхауер и Ницше. Ненавижда „чардафонщината“, люто мрази партизанските страсти и официозните „дахомейци“. Безстрашно влиза в полемики и винаги брани „свободата на художника“.

Не бива да забравяме и ролята му в първата българска „културна мистификация“ – антологията „На Острова на блажените“ (1910), където той размесва „веществения свят“ на някои от „островитяните“ с идеалните висоти на собствената си поезия. Умело играе на терена на „свое“ и „чуждо“, а резултатът е „документ на един титаничен културен персонализъм“ (Галин Тиханов). Не друг, а Пейо Яворов в писмо до автора дава на антологията следната висока оценка: „Гледам „На Острова…“ и изпитвам чувство за нещо извършено извън времето и мястото. Разгръщам я и ми се струва, че нашата литература почва от днес. Едно лудо желание ме тласка да се кача на Айфела и да я покажа оттам на цяла Европа“ (29 ноември 1910 г.).

А критикът Васил Пундев в статията си „Двете антологии на Пенчо Славейков“ (1927) е повече от категоричен, че „с тая книга Славейков сякаш си взе и сбогом с нас. Главно тя ни завеща неговия образ, който без нея по-трудно би бил възстановим. Славейков сам събра чертите му, даде едно своеобразно огледало, което сочи минали пътища, отразява контурите на достигнатото и свободните мечтания, говори за това, което Славейков иска да бъде“.

Финалът на всичко това е „Смърт в Брунате“ – последните десет дни от земния път на поета, за които ще прочетете в разговора ни с доц. Емил Димитров. Едно вслушване в „тържествения псалом на цялата вселена“, което е и началото на нова среща с поета.