Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

В каква степен последните десет дни от живота на Пенчо Славейков очертават траекторията на неговия жизнен и творчески път? Какво провиждаме през тази „Смърт в Брунате“ (28 май/10 юни 1912 г.), както е озаглавена и вашата монография?

Последните дни на поета, прекарани в Брунате, са дни на хармония и мир, на тишина и вслушване в „тържествений псалом на цялата вселена“, на единение на Духа с величествената природа, на сливане на поезията с последната истина. Смъртта на Пенчо Славейков в Брунате не е случайна и несъобразна с живота и творчеството му, някак външна за тях, а по-скоро „естествен“, хармоничен техен край, дори апотеоз: тя е тъкмо неговата смърт, не нечия друга. Да припомня, че в началото на април 1912 г. в последното си писмо до Алфред Йенсен малко след „голямата криза“ от края на март (навярно първи апоплектичен удар, но не можем да бъдем напълно сигурни, понеже липсва каквато и да било медицинска документация) Пенчо Славейков пише, че очаква „навярно някакво чудо и ще се подчини на необходимостта“. Брунате не е случайна спирка по пътя, както внушава по-късно Мара Белчева, а цел за достигане, съзнателен избор на поета, извървял сам своя „път към Брунате“.

Разбира се, погледната от всекидневна, битова гледна точка, смъртта на поета е като всяка друга, за което говори и медицинската диагноза за нейната причина – апоплектичен удар: тя превръща личното битие в точка, маркираща пределната граница на съществуването и прехода в друго измерение. Това обаче не е каква да е и чия да е смърт, а смъртта на Пенчо Славейков, което само по себе си трансцендира ситуацията в полето на всеобщността, тоест придава ѝ надличностен, универсален смисъл. Тук аз не бих искал да изпадам в двусмислената позиция на автор, който в духа на школското литературознание обяснява „какво е искал да каже авторът с това“. Книгата „Смърт в Брунате“ вече е пред съда на читателите и тя навярно сама ще предизвика отгласи и тълкувания, без да се нуждае от направляващата ръка на автора. Все пак бих искал да добавя нещо твърде важно, което излиза далеч извън времевия обхват на книгата.

Идеята за смъртта, усещането за нея, чувството за смъртта съпътстват Пенчо Славейков още от детството му, по-точно от датата 19/31 юли 1877 г. – деня на трагедията в Стара Загора, която не просто е лично преживяна от единадесетгодишното дете, но и като че e дълбоко притаена в съзнанието му, „кодирана“ е в него. Тук трябва да направя важна корекция към един добре известен и популярен факт, а именно този за ролята в съдбата на Пенчо Славейков на инцидента, случил се на заледената Марица в Пловдив през януари 1884 г., когато почти 18-годишният младеж измръзва, а впоследствие тежко се разболява – събитие с далеч отиващи последици за физическото и менталното му здраве. Няма съмнение, че това събитие е „вододелно“ в съдбата на Пенчо Славейков, знаменувайки поврата му към книгите, литературата и творчеството. Що се отнася до здравословния му статус обаче, то като че ли е „подготвено“ от случилото се в Стара Загора седем години по-рано. За това свидетелстват ръкописните записки на младия автор, според които „от 1877 до 1881 г. мене ме тресе люта треска, от която бях станал кожа и кости“, а веднага след това „в Пловдив 1882 г. паднах болен от пневмония, която пропъди треската ми, а сама ме съсипа“. И едва след това идва познатата случка, маркирана писмено от поета доста по-различно от версията на семейното предание, записана почти половин век по-късно от Христо Славейков, който освен всичко друго дори не е бил свидетел на събитието: „На 1884, 11 януари легнах от тиф, вследствие на което нервите се парализираха, аз стоях на едно място“. Така или иначе, болестта е неизменен спътник на бъдещия поет и мислител тъкмо от 1877 г., като последица най-вероятно от преживяната трагедия, от внезапната среща със смъртта и избавлението по чудо, макар че той най-често акцентира тъкмо върху случилото се на леда на Марица, „отворило му очите за Господа и за живота“ и направило го поет. Изобщо по инерция твърде много внимание и доверие се оказва на автоидеологизациите и автомитологизациите, характерни не само за българските поети, а както е добре известно поне от времето на немската класическа философия насам, за човека не бива да се съди по неговото самосъзнание, което пък е основанието и оправданието на скрупульозните научни издирвания, по необходимост конфронтиращи се с „вече добре известното“, което твърде често не се родее с истината.

И така, смъртта в Брунате ни дава „зрение“ за оглеждане на пътя, на личната съдба на поета, видяна като цялостен сюжет, единен текст, художествена творба дори; от друга страна, индивидуалната смърт на българския поет и мислител в „точното време и място“ същевременно е знаково събитие в историята на националната и европейската култура, за което по-подробно пиша в книгата.

Нека поговорим и за някои исторически митове. Изгнаник ли е Славейков и истина ли е, че живее в мизерия в края на дните си?

Най-краткият отговор и на двата въпроса е „не“. И понеже този категоричен отговор рязко се конфронтира с „вече добре известното“ от около век, то трябва, разбира се, да се обоснова. Първо, обстоятелствата на отпътуването от България и на живота на Пенчо Славейков в неговия последен, „италиански“ (по-точното е „швейцарско-италиански“) период са такива, че те по никой начин не отговарят на понятието за изгнание, тоест не могат да бъдат подведени под него. Още от Античността изгнанието е наказание, принудителна мярка по отстраняването на дадено лице, неугодно за властта, чрез физическото му отдалечаване към периферията на държавата или извън нейните предели. Историята на световната литература познава, разбира се, такива случаи: най-популярните имена в това отношение са Овидий през Античността и Данте през Средновековието, който не е могъл да се завърне в родната Флоренция поради заплахата от смъртно наказание. Нищо подобно не виждаме при Пенчо Славейков, който тръгва от София за Швейцария, където е Мара Белчева, на 5/18 август 1911 г. не просто доброволно, но дори и със съзнанието, че отпътува временно, само за няколко месеца; решението за оставане в Европа (и то съвсем не „завинаги“) е взето по-късно съвместно от двамата. Фактите стоят безкрайно далеч от твърденията дори в уж научни издания: така например в коментара към тома „Писма“ на П. Ю. Тодоров (София, 1981) четем, че „Пенчо Славейков и Мара Белчева напуснали демонстративно страната в знак на протест против отношението на властниците към поета“ (с. 556), а тук няма нито една вярна дума! Нито са „напуснали“ заедно, нито демонстративно, още по-малко са изразявали някакъв протест – не са писали прокламации, възвания, открити писма и прочее, а напротив, поддържали са редовни и топли отношения с дипломатическите представителства на страната в Рим и Милано!

Пенчо Славейков никъде не говори за себе си като за изгнаник, а като такъв не го определя и никой от непосредствените свидетели на римското му житие-битие. Съгласете се, че не може никой приживе да не е забелязал „изгнаничеството“ на Пенчо Славейков! Истината е, че тази идея, както и съпътстващата я идея за „мизерията“ се появява едва post mortem, в първите некролози – отначало неуверено, а впоследствие все по-силно, като едва през август 1954 г., тоест по времето на Вълко Червенков, тази интерпретация е „канонизирана“ с отделно министерско разпореждане, с което тя е дори буквално „вкаменена“ чрез текста на новата паметна плоча, поставена на хотел „Белависта“ в Брунате, чрез която веднъж завинаги се заклеймява и „буржоазната държава“, „прокудила“ поета от Родината. Вярно, в интерес на истината трябва да се добави, че в самата Италия е популярна една по-мека идея за „доброволното изгнание“, според която дори поет, напуснал родното си място и по някакви причини заселил се в друга част на Италия, вече е „доброволен изгнаник“: като такъв се е преживявал например известният и у нас нобелов лауреат Салваторе Куазимодо, напуснал родната Сицилия и живял в Милано. Да, идеята за изгнанието може да бъде продуктивен поетически мотив, но това е друга тема, която трябва строго да се разграничава от „фактическата истинност“.

Случаят с „изгнанието“ и „мизерията“ на Пенчо Славейков в „тая пуста чужбина“ е великолепен пример за мощта на „обществено приемливите привидности“, за това как социално утвърдените убеждения конструират, изобретяват мними факти, а те пък пораждат една паралелна, имагинерна реалност. Този случай е и симптом за разлома между истина и памет: не е важно само да се помни, важно е и какво и как се помни.

„Разказът разказва разказвача“: да, разказвачът разказва разказа, но от друга страна, социално утвърденият разказ формира разказвача и форматира неговия разказ. Българската култура е фолклорна по същността си, затова тя често се задоволява с прости, битови обяснения на сложни по структурата и мотивацията си културни жестове; неслучайно т.нар. „Славейкова легенда“ е изградена почти изцяло от феномени на устната словесност: слухове, интриги, фалшиви новини и пр. За добро или зло, но историята на Пенчо Славейков съвсем не е „парадигматичната“ българска история за нищета и неоправия, за „злоба и отмъстителност“, за всемогъщата завист и за печалните последици от несправедливите действия на началството. Тя е съвсем друга история, която не само може да бъде точно реконструирана, но и споделена със света: вечната история за твореца, неговия дар, призвание, свобода и съдба.

Навсякъде и винаги до поета в сетните му дни е неговата муза и спътница Мара Белчева. Така обаче биографичният сюжет не прераства ли в целенасочен „общ текст“ пред лицето на едно „битие-към-смъртта“?

Пенчо Славейков и Мара Белчева са заедно от деня на тяхната среща на гарата в Цюрих на 7/20 август 1911 г., като оттук насетне не се разделят повече нито за ден до трагичния 28 май /10 юни 1912 г. Това впрочем е най-щастливият техен период: тъкмо „в Европа“ те са „една плът“, възприемани от всички като семейна двойка (това е фиксирано дори в смъртния акт и удостоверението за смърт на Пенчо Славейков, издадени в Брунате и публикувани за първи път заедно с други документи в книгата). Тук навярно е мястото да предотвратя едно възможно оптическо изкривяване на възприятието: „Смърт в Брунате“ не е „самодостатъчна“ монография, а тя „отпадна“, еманципира се от мащабното изследване, посветено на последния период от живота и творчеството на Пенчо Славейков, свързан „веднъж завинаги“ с Италия. Това изследване, резултат от над десетгодишни проучвания, се разрасна неимоверно, но така или иначе през тази юбилейна година, ако е рекъл Господ, то ще бъде финализирано като двутомник, сиреч излязлата вече книга всъщност е третата част от трилогията, посветена на финалния жизнен и творчески сюжет на поета философ (хронологическите рамки на труда впрочем значително надрастват годините 1911–1912, които са обект на детайлна реконструкция). С други думи, в центъра на вниманието са жизнените и творческите жестове на поета през тази година и половина, миговете на върховно творческо напрежение и удовлетворение (пролетта-лятото на 1911 г. е най-продуктивният творчески период на Пенчо Славейков), разтърсилата го среща с Рим и италианската култура, новите приятелства, вдъхновения и творчески проекти, накратко – животът на поета в неговия апогей (между другото, тъкмо по време на краткия римски престой Пенчо Славейков получава двете най-важни и престижни признания – избирането му за почетен член на „Общество любителей российской словесности“ и издигане на кандидатурата му за Нобелова награда), прекъснат внезапно от удара в средата/края на март 1912 г., запратил поета завинаги в безмълвието…

Накратко, съвместният „проект“, ако можем да се изразим така, на Пенчо Славейков и Мара Белчева е този на „битие-в-културата“, не на „битие-към-смъртта“, но животът и съдбата решават друго: двамата наистина и завинаги остават свързани в смъртта и от смъртта в Брунате, а убедителен наглед за това е серията фотографии с поета на смъртния му одър, направени по идея на Мара Белчева на 29 май/11 юни 1912 г. Това са единствените им фотографии заедно – знак и символ на техния мистичен брак в отвъдното, в небесата. Впрочем съдбата на двамата български поети е прекрасна илюстрация за една важна тема в европейската лирика на XIX–XX век (Байрон, Леопарди, Блок и др.) – тази за сродството между любовта и смъртта…

Мара Белчева остава докрай белязана от трагедията в Брунате: д-р Кр. Кръстев в едно негово писмо до нея я нарича „жив образ на неговата смърт“.

При едно „включващо литературознание“, което не отписва автора и неговия жизнен свят от творбите му, какъв би бил един ретроспективен „прочит“ на Пенчо Славейков – от „Кървава песен“ към „Сън за щастие“? Тоест като среща на факт и смисъл?

Тук навярно трябва да поясня, че съвсем не изповядвам позициите на един биографичен редукционизъм, да го наречем така, тоест не твърдя, че при всички случаи жизнените факти са ключ към разрешаването на едни или други проблеми на творчеството, което, разбира се, се подчинява на иманентни закони за своето разгръщане. Проблемите на поетиката не могат да бъдат убедително третирани от гледна точка на едни или други поврати в биографията, а да речем мистификационните стратегии на Пенчо Славейков, намерили своя апогей в гениалната творба „На Острова на блажените“, не бива да бъдат свеждани дори до едни или други философско-естетически идеи на автора, да не говорим за фактите от неговата биография. Живот и творчество са относително автономни и могат да бъдат третирани самостоятелно, но и в единия, и в другия случай остава чувството за непълнота и недоизказаност. Животът и творчеството рефлектират, просветват се един в друг, но съвсем не се определят безусловно. Все пак всеки творчески жест се разполага вътре в биографичното време и в този смисъл е зависим от него: казано на шега, не разполагаме нито с един стих, написан в отвъдното…

Що се отнася до конкретния въпрос, то тезата за вътрешното движение от „Сън за щастие“ към „Кървава песен“, от лирика към епика, би могла да бъде оспорвана от гледна точка и на биографията, и на поетиката. Вярно, налице е хронологическо предшестване на книгите с лирика: дебютната „Момини сълзи“ излиза в 1888 г., а първото издание на „Епически песни“ – в 1896 г. (втората книга „Блянове“ – две години по-късно); „Сън за щастие“ е публикувана 1906 г., а „Кървава песен“ (1911–1913) остава недовършена. Епиката обаче не „снема“ лириката, не я премахва: лирическият и епическият свят на Пенчо Славейков, общо взето, се разгръщат едновременно, лириката и епиката са като двете ръце на поета – нито едната не замества другата, а те, конгруентни помежду си, сякаш работят в синхрон; тук попътно бих искал да кажа добри думи за двата тома на Пенчо Славейков, подготвени от колегата Камен Михайлов (мир на праха му!) в началото на новото хилядолетие и именувани точно тъй – „Епика“ и „Лирика“. В подкрепа на твърдението си бих се позовал на една своя сравнително неотдавнашна архивна находка – ръкописа на първообраза на „Кървава песен“ – поемата „Младен Загорецът“, на заглавната страница на която поетът е поставил датата „27 ноемв[ри] [18]89 г.“; недоволен от първата си книга „Момини сълзи“, той унищожава остатъка от тиража, като така я превръща в библиографска рядкост, но същото заглавие запазва няколко цикъла лирични миниатюри, публикувани в „Българска сбирка“ през 90-те години на XIX в. почти едновременно с Пролога и първите две песни на „Кървава песен“… Що се отнася до творческата история на знаменитата епическа поема, то тук за първи път ще формулирам теза, която изисква по-детайлна аргументация, а именно: „Кървава песен“, съпътствала поета през целия му творчески път, остава недовършена не поради някаква външна причина (Осмата песен е започната в Рим на 1/14 ноември 1911 г. и би могла да бъде завършена до края на годината или поне до „голямата криза“ в края на март 1912 г.), а поради „вътрешната структура на духа“ на поета, да се изразя така. В Рим Пенчо Славейков отново е погълнат от многообразното очарование на Вечния град, който не само пренарежда творческите му приоритети, но и му предлага тъй желаната „друга точка на зрението“, друг, универсален хоризонт. „Кървава песен“, замисълът за която в най-дълбоките си основания е инспириран от преживения и преработен личен опит на детето от пожарищата на Стара Загора през 1877 г., е била сякаш вътрешно незавършима (в един момент поетът дори като че ли се е отказал от нея) поради своеобразната транспозиция на живота, смътно усещана от поета; в този смисъл смъртта в Брунате е и „авторът“, по неволя „завършил“ Осмата песен, и епическата поема като цяло. Впрочем всяко творческо дело е недовършено: винаги остават незавършени ръкописи, неосъществени планове, чернови… Мара Белчева предава неведнъж важни думи на Пенчо Славейков, неизвикващи съмнение поради очевидно Пенчо-Славейковото им звучене. Тук са уместни тези: „Ако и моето дело да е незавършено, аз съм цял във всяко мое произведение. По видимому малко, моето дело е огромно по възмогване“. Силни думи, но напълно основателни.

Как смъртта на един от бащите на българския модернизъм променя съдбата на кръга „Мисъл“ и повлиява на пътищата, по които поема насетне българската литература?

Парадоксално казано, тъкмо със смъртта на Пенчо Славейков се „ражда“ кръгът „Мисъл“, по-точно той окончателно се конституира и канонизира, като придобива публичен образ, наглед: в траурните дни непосредствено след кончината на поета най-популярният всекидневник „Утро“ публикува една от двете фотографии на „великата четворка“, за която Мара Белчева по-късно ще напише едни от най-проникновените си страници. Разбира се, кръгът е съществувал, щом на два пъти е трябвало да бъде онагледяващо документиран; впрочем, метафориката на кръга е подходяща не само поради незадължаващата неформална институционалност (в кръга може да се влиза и да се излиза), но и поради неявното внушение за равната отдалеченост на „точките“ от „центъра“, от идейно-естетическото верую.

Внезапната и неочаквана смърт на Пенчо Славейков не само сепва българската общественост, поставяйки пред нея своите въпроси, но и за известно време рязко променя „дневния ред“ на българската литература. Трагичното събитие в Брунате предизвиква нережисираната поява и публикация не само на огромно количество текстове in memoriam, които биха съставили солиден том, но и на една представителна антология на съвременната българска поезия, която би могла да носи заглавието „На Пенчо Славейков“ – по името на известното стихотворение на Димчо Дебелянов, предложило устойчивата формула за поета като „жрец и воин на живота“. Смъртта на Пенчо Славейков от фактическа гледна точка дава началото на скоропостижното изчезване на „великата четворка“: в течение само на седем години той е последван в отвъдното от Пею Яворов, Петко Ю. Тодоров, д-р Кръстьо Кръстев; от смислова гледна точка тази смърт белязва завинаги младите български поети, задължава ги да продължат по вече проправения път. „Следите остават“ и в следващите десетилетия: през междувоенните десетилетия в основните литературни списания – „Златорог“ и „Българска мисъл“ – сякаш е вградена сянката на Пенчо Славейков: първото, както е добре известно, се ръководи от Владимир Василев – един от младите адепти и последователи на „Мисъл“ и Пенчо Славейков; второто – от Михаил Арнаудов, направил първата си литературна анкета тъкмо с поета, когото за кратко преди това (1908) е наследил на поста му поддиректор на Народната библиотека. Впрочем, названието „Българска мисъл“ е контаминация от „Българска сбирка“ и „Мисъл“ – основните литературни списание в краевековните десетилетия на границата между XIX и XX век.

Модернизатор на литературната институция и на културното самосъзнание на своите съвременници, Пенчо Славейков завинаги поставя проблема за „намиране на човека в българина“, за изявяване на универсалното в парциалното му битие, за съизмерването му с напредничавите културни народи. Забравя се обаче, че поетът е адепт и апостол и на модерността на живеенето, запазващо все пак вежливи „дипломатически“ отношения с патриархалните традиции.

Отново ще се позова на Мара Белчева, съхранила важни реплики на поета от техните диалози: „Вие всички трябва да минете през моя труп, че тогава ще се качите по-нагоре. Както немците през Гете“.

Смъртта на Пенчо Славейков е своеобразната „строителна жертва“ на модерната българска литература и култура.

„Да съм свидетел аз, макар далеч от зноя на земния живот, какво в живота става…“ Можем ли да говорим за истинско „завръщане“ на Пенчо Славейков в съвременната българска култура?

Искрено се надявам, че това наистина ще се случи, но още повече на това, че е дошъл „неговият час“ в европейската литература и култура, тоест да бъде признат за един от изтъкнатите европейски интелектуалци от края на XIX и началото на XX век, „носители“ и „апостоли“ на идеята за високо европейско културно съзнание, за духовно обединена Европа. Това не е преувеличение, защото за какво друго свидетелства такъв ярък факт от творческата биография на Пенчо Славейков, какъвто е например Cor cordium – една от най-прекрасните му поеми? Та помислете си – през 1892 г. един български поет пише в Лайпциг, в Германия, поема, посветена на Шели, велик английски поет, в която пресъздава смъртта и погребението му в Италия: жалбата на Славейков по Шели, препотвърдена от поклонението му на неговия гроб в Рим години по-късно, не е ли израз тъкмо на такова културно съзнание и самосъзнание? „Ще ме намерите, когато ме загубите“: Пенчо Славейков трябва наистина да бъде окончателно, напълно „загубен“, отчужден, разтворен (и признат!) в чуждите култури, с които той е свързан – немската, италианската, руската, френската, английската, – за да бъде преоткрит и припознат в истинския си ръст у дома, където всъщност винаги е бил приет и признат, но само „донякъде“, само „отчасти“ – според достигнатото разбиране и културния хоризонт на времето.

Пенчо Славейков е в очакване на среща. Убеден съм, че вече сме готови за нея.

Въпросите зададе Тони Николов

Доц. д.ф.н. Емил Димитров (1961) работи в Института за литература на БАН (2004). Автор е на около 400 публикации в областта на литературознанието, философията, културологията, между които монографиите „Досието на Михаил Арнаудов“ (2007), „Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на българската литература“ (2012), „Публицистиката на Михаил Арнаудов“ (2014), „Смърт в Брунате: факти, смисли, послания“ (2025) и др., на стихосбирката „Ева“ (2000), на книги с беседи и пътеписи; съставител, преводач и коментатор на редица издания. Основател и председател на Българско общество „Ф. Достоевски“ (2011).