Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

„Мона Лиза“ (2021), режисьор Веселка Кунчева, сценаристи Мария Станкова и Веселка Кунчева, продуценти Borough film, Contrast films, Puppets lab

В неопределено време на неопределено място се разиграва една човешка, твърде човешка сцена. Двама души, мъж и жена, се прибират най-вероятно след изморителна работа на полето. Той – върху магарето, през цялото време мрънка за нещо, и тя – натоварена с огромна купа сено, мълчаливо приема неуместното му поведение. Късометражният филм „Мона Лиза“ на Веселка Кунчева ни въвлича във фрагмент от тяхното всекидневие, а за нас остава задачата да разгадаем взаимоотношенията им, които са едва загатнати.

Силата на този филм е в снемането на задължителното категоризиране на поведението на персонажите, в свободата да не поставяме сюжета моментално (или поне не единствено) в концептуалните рамки на патриархалния, феминистичния, психоаналитичния или пък хуманистичния прочит. Историята работи по-скоро като алегория или притча. И все пак това, което се случва на повърхността, е изключително злободневно и ни подтиква веднага да отсъдим. Мъж се държи грубо и експлоататорски с жена, а след това сякаш е готов да отиде още по-далеч. Но дали това е същественото, което се крие зад този наратив?

Централният образ, разбира се, е мистериозната усмивка на Мона Лиза. Изражение, което има необяснима привлекателност отвъд рационалното. Усмивка, която освен това има трансформативни и трансцендентни качества. Поглед не просто на една жена, ами на цялата женственост, на всички жени и още по-далеч – на самия принцип на женското. Онова разбиране за наивността на агресията, за неумолимата мощ, криеща се в капката вода, в приемствеността и увереността, че няма победител в екзистенциалната ситуация. Съзнание за постоянната промяна на съотношението и преноса на сили от чисто физическото в морално-психологическото, от контролируемото в безволевото, от фантазията в действието и обратно.

Ако за момент се абстрахираме от естественото възмущение спрямо ситуацията на екрана и погледнем по-задълбочено на персонажите, няма как да не забележим очевидното противоречие между онова, което те показват на повърхността, и техния вътрешен личностен интегритет. Ставаме свидетели на мъжки персонаж, който демонстрира превъзходство, свобода и самоувереност, но всъщност издава слабостта и зависимостта, присъщи на малкото момче към неговата майка. От друга страна, жената, или можем да я наречем Мона Лиза, изглежда скромна, мълчалива, работлива, почти раболепна в приемането на унижението, но под тази маска се разкриват достойнство, бистър ум, прагматичност, вътрешна сила и не на последно място, автентичност и красота. Ако се опитаме да си представим кой от двамата ще се справя по-добре поотделно, то отговорът, мисля, е ясен.

В кулминационния момент на филма се проявяват именно споменатите трансформативни и трансцендентни аспекти на мистериозната усмивка. Двамата спират за почивка, Мона Лиза маха забрадката и просто поглежда към мъжа. Протяжността на времето се свива в момента, тук и сега. Ролите, които те принципно играят, изчезват. Съществуването изведнъж се явява в своята непосилна лекота и невинност, за да зашемети, пренесе и дари съзнанието им с един кратък миг от чудото и непосредствеността на битието. То не е просто красиво или носещо вътрешно съдържание и смисъл, то е целият спектър от качества, събрани в една точка, затова единствената възможна реакция е стъписване, възхищение, страхопочитание пред тази абсолютна мистерия – един мъж за първи път вижда една жена, а защо не и обратното, и в този крехък и интензивен контакт се крие есенцията на живота. А какво следва? По всяка вероятност най-тривиалното. Може би е имало временно объркване, може би любовен акт или пък двамата просто са продължили по пътя си и малко след това са забравили за този полурелигиозен момент, понеже той няма отношение към всекидневието, а към вечността, която неспирно ни се изплъзва.