Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

С писателя Джонатан Фрийдланд разговаря Даниел Пенев

„Има уроци за авторитаризма и истината, които ще достигнат по-близо до читателите в страна като България, до хората в страни, които познават тоталитаризма и окупацията“

В своята уводна бележка към „Беглецът от Аушвиц“ посочвате, че за първи път сте чули за Рудолф Врба през 1986 г., когато сте гледали документалния филм „Шоа“ на режисьора Клод Ланцман, и сте се върнали към историята му около 30 години по-късно. Имаше ли конкретно събитие, което ви подтикна да се върнете към Врба, или се сетихте за него покрай опитите си да разберете актуалните измерения на битката между истината, от една страна, и лъжата/пропагандата, от друга, която се изостри в епохата на социалните мрежи?

През 2016 г. Оксфордският речник избра постистина за дума на годината. Говореше се доста за истината и лъжите, за социалните мрежи, за дезинформацията. Аз писах няколко пъти по темата в авторската си колонка във в. „Гардиън“ – например във връзка с Брекзит. Организаторите на кампанията в подкрепа на излизането от Европейския съюз изпратиха червен автобус из страната, на който имаше лозунг: „Всяка седмица изпращаме на ЕС 350 млн. лири, хайде вместо това да финансираме нашата Национална здравна служба“. Тази сума беше невярна. Британската статистическа служба призова организаторите на кампанията да спрат да повтарят този лозунг, но те не го направиха. Беше ми ясно, че с Брекзит и първото избиране на Доналд Тръмп за президент на САЩ през 2016 г. навлизаме в нова епоха. Пишех доста по тази тема, но виждах, че тезата ми не достигаше до хората. Те си мислеха: „ Хората винаги са лъгали, така че какво може да се направи?“. После, през 2020 г., дойде пандемията и някои хора започнаха да повтарят: „Ковид не е опасен, не се притеснявайте, всичко ще бъде наред“. Доналд Тръмп казваше на хората да си инжектират дезинфектант. Впоследствие се появи ваксината и някои хора започнаха да казват: „Ваксината ще ви убие“. Изведнъж информацията стана въпрос на живот и смърт. Хората започнаха да разбират защо разликата между истината и лъжите може да се окаже разлика между живота и смъртта.

Докато течеше този процес, аз все повече си мислех за онзи човек, Рудолф Врба, когото бях гледал във филма „Шоа“ като тийнейджър. Помнех най-вече харизмата, характера, странната и смущаваща усмивка на лицето му. Но също така помнех и уроците за истината и лъжата, които можем да научим от него. Задълбавайки в неговата история, аз осъзнах, че това е история със съвременно звучене, която трябва да бъде разказана, защото ние си имахме работа с лъжи и дезинформация тук и сега, в настоящето, и виждахме опасността, която те крият.

Доколко е възможно фактите да победят лъжите и пропагандата? Според някои хора всеки от нас има своите собствени факти.

Има една мисъл на американския сенатор Даниъл Патрик Мойнихан, който казва: „Всеки има право на собствено мнение, но не и на собствени факти“. Аз се противопоставям на израза, който много хора употребяват, а именно моята истина. Няма такова нещо като моя истина. Има една истина, има факти. Човек може да има собствено мнение на базата на фактите, но дали къщата гори, или не, е факт. На хората може да им се иска да вярват, че фактите са субективни, но те не са.

Холокостът донякъде се превърна в основно поле на действие за привържениците на подобен аргумент. Защото, за разлика от други исторически събития, още от самото начало е имало опити да се отрекат фактите, свързани с Холокоста. Един от пренебрегваните факти за това събитие е, че отричането на Холокоста датира от времето на самия Холокост. Извършителите на това престъпление са го отричали, докато са го извършвали: криели са го, криели са местата на престъплението дори в рамките на „Аушвиц“. Първата газова камера е била скрита от останалата част на лагера. На онези, които са били вкарвани в газовите камери, им е било казвано, че това са душове. Заблуждавали са ги, че ще ги разселят на изток. Казвали са им, че ще започнат нов живот. Заблудата е била закодирана в Шоа от самото начало, защото – и това е било голямото прозрение на Врба – без заблудата Холокостът не е бил възможен. Това е бил единственият начин да накараш 6 милиона души да се качат на влаковете и да се отправят към собствената си смърт. Заблудата изиграва централна роля за извършването на престъплението, което наричаме Холокост. Ето защо именно Холокостът е фронтовата линия, на която се води битката за истината. Така е било винаги.

В книгата си описвате подробно организацията и функционирането на „Аушвиц“. Научихте ли нещо за функционирането на лагера, което преди не сте знаели и което ви е изненадало или шокирало?

За описанието на лагера и неговото функциониране се ръководех от самия Врба. В своите текстове и интервюта той е бил много взискателен по отношение на детайлите и фактите. Докладът „Врба-Ветцлер“ също е бил много прецизен. Аз бях решен да бъда максимално точен по отношение на фактите, да не правя общи твърдения, да посочвам конкретни казарми, блокове, дати. Чувствах го като свой дълг. Понякога хората казват, че имаме този дълг към жертвите, и аз го чувствах като дълг, защото през цялото време си давах сметка, че се води битка за истината. И ако дадеш дори най-малкия повод на хората, които искат да отрекат Холокоста, ако дори само едно нещо за това събитие е невярно или преувеличено, те са готови да ти си нахвърлят и да кажат: „Виждате ли, цялата история е лъжа“.

Това, което ме шокира, беше функционирането на системата за робски труд в „Аушвиц“, особено фактът, че е имало служители на германски корпорации на терен, облечени в цивилни дрехи, които са измервали производителността на поробените евреи. Сутрин група от 10 затворници е отивала на работа, а вечер са се връщали 9 от тях, като те са носели и един труп. По този начин са оредявали с всеки изминал ден: 5%, 10% от тях просто са рухвали на земята и са умирали. Не бях запознат с тези подробности преди това. Но цялата история е шокираща сама по себе си. Това е характерно за Холокоста: изучаваш го още и още, и още, но той винаги те шокира.

Няколко души, които ме познават добре, ми казаха, че са били силно изненадани от графичните описания в книгата. Има хора, които харесват жанрове като ужаси, те гледат филми с насилие, военни филми… Аз не съм един от тях. Дори като дете никога не съм харесвал военни филми, нито екшъни с кръв и прочее. Въпреки това за целите на тази книга възприех такъв подход и няколко мои познати, силно изненадани, ми казаха: „Мислех си, че ще прескочиш тези подробности“. Но аз усещах, че те са от съществено значение. Книгата е разказ за „Аушвиц“, за един конкретен човек и неговото невероятно геройство и бягство, но тя е и разказ за нещата, на които вярваме и на които не вярваме, както и за тези, на които не можем да повярваме.

Вие отбелязвате, че Врба не е „клишираният оцелял от Холокоста“, който е готов да каже онова, което хората очакват да чуят. Станали ли сме по-отворени за приемането на нюансирани обяснения на трагични и многопластови събития като Холокоста?

Надявам се. Книгата ми донякъде е опит да подтикна всички ни да бъдем по-отворени за такива обяснения. Фразата за „клиширания оцелял от Холокоста“, разбира се, е на самия Врба, той изрича тези думи пред продуцент от Би Би Си: „Трябва да ви предупредя, че аз не съм клишираният оцелял от Холокоста“. Има все по-малко живи оцелели от Холокоста и те много рядко биват интервюирани, но когато ги интервюират, ние продължаваме да изискваме от тях да ни утешават, изпитваме нуждата те да проявяват мъдрост, човечност и емпатия, някак си да ни успокоят, че дори когато си видял най-лошото на този свят, ти все пак продължаваш да вярваш в доброто. Не виждам кой знае какви доказателства, че сме по-склонни да приемаме или да прощаваме гнева и горчивината, които оцелелите от Холокоста изпитват. Може би хората, които са прочели книгата ми, вече разбират това и са по-склонни да го приемат, тъй като Руди е бил гневен и огорчен.

За разлика от повечето оцелели от Холокоста, Рудолф Врба като че ли не е изпитвал вината на оцелелия – не се е чувствал виновен, задето е оцелял, докато други не са имали този шанс. Така ли е наистина?

Съгласен съм. Не мисля, че той е страдал от вината на оцелелия. Напротив, той дори от самото начало е имал арогантната увереност, че ще оцелее. Използвам думата арогантна не с негативен заряд, а в смисъл, че е необходима огромна увереност, както и младост, за да вярваш, че ще оцелееш въпреки всички фактори, които са срещу теб, и малките ти шансове за успех. Но в писмо до една от дъщерите си той пише, че щом е пристигнал в „Аушвиц“, е имал предчувствието, че ще оцелее.

Мисля си обаче, че Руди е изпитвал вината на спасителя. Едно от интересните неща за хората, спасили други хора по време на Холокоста, е показано във филма „Списъкът на Шиндлер“: в края на филма Шиндлер се обвинява за това, че не е спасил повече хора. Това е холивудска продукция, но от историите на спасители, с които съм запознат, мога да заключа, че това е често срещано явление: спасителите не се съсредоточават върху хората, които са спасили, а са обсебени от мисълта за хората, които не са спасили. Руди е бил убеден, че е можел да направи много повече, ако докладът му е бил разпространен сред хората по-рано. В книгата аз развивам тезата, че въпреки това около 200 000 евреи от Будапеща все пак са спасени. Руди не е искал да слуша какъв герой е и как е помогнал за спасяването на 200 000 души; той е искал да говори за стотиците хиляди хора, които не е спасил – унгарските евреи, до които неговият доклад така и не е достигнал. Това е често срещано явление сред спасителите. Ние с вас бихме празнували изключителното постижение, каквото е спасяването на толкова много хора, докато спасителите не могат да спрат да мислят за хората, които не са спасили.

Може ли да се каже, че книгата ви е помогнала на Врба да излезе от забравата? Знаят ли повече за него днес хората в страни като Словакия, Чехия, Полша или Израел?

Мисля, че да. Направи ми впечатление, че през 2024 г. бяха открити няколко мемориала в негова чест. През 2024 г. Словашката народна банка пусна специална колекционерска монета от 10 евро, на която са изобразени той и Фред Ветцлер. Възможно е това по някакъв начин да е свързано с книгата, тъй като тези мемориали ги нямаше за 70-ата годишнина на доклада „Врба-Ветцлер“. Би ми било много приятно да си мисля и че тези страни са започнали да осъзнават каква важна личност е бил Руди и какво важно нещо е било направено в тази част на света. Докато правех своето проучване за книгата, питах хората, включително и такива, които знаят доста за Холокоста: „Чували ли сте за Рудолф Врба?“. И те не знаеха нищо за него. Мисля, че само двама души казаха, че знаят за него, като един от тях беше известният историк Саймън Шама. Смятам, че днес хората, които имат знания по темата за Холокоста, вече познават това име. Надявам се, че съм помогнал на Руди да избяга от забравата ни.

Коя е основната поука, която можем да си извадим от историята на Рудолф Врба?

Основното напътствие, което можем да си извадим от неговата история, е да бдим над истината и да я пазим по възможно най-добрия начин. Ние не сме в ситуацията, в която той се е озовал, но когато се сблъскваме с тирания или авторитаризъм, или просто с дезинформация и лъжи, нека бъдем на страната на истината. Това включва дори най-малкото нещо – например просто да коригираме невярна информация, разпространяваща се в социалните мрежи, или такава, свързана със собствената ни работа. Добросъвестна преданост към фактите! Без това да означава, че винаги ще сме прави. Понякога ще допускаме грешки, но ако намеренията ни са били добри и ги поправим, това също е пример за преданост към истината. Наистина имам чувството, че живеем в свят, в който дори най-малкият акт в защита на истината срещу лъжите е проява на изключителна съпротива.

Какво е вашето послание към българите, които вече са прочели книгата ви или обмислят да я прочетат?

Книгата съдържа универсални уроци, но има и уроци за авторитаризма и истината, които, струва ми се, ще достигнат на по-дълбоко ниво до читателите в страна като България, отколкото до читателите в Лондон или Ню Йорк. Може би книгата има допълнително ниво на значение и смисъл за хората, живеещи в страни, които познават тоталитаризма и окупацията.

Джонатан Фрийдланд (род. 1967 г.) е известен британски журналист и писател, който пише във в. „Гардиън“. Автор е и на романи, издадени под псевдонима Сам Борн. Най-известната му книга е „Беглецът от Аушвиц: историята на Рудолф Врба, който избяга от нацисткия лагер на смъртта, за да предупреди света“ (изд. „Сиела“, 2026, превод Даниел Пенев). Романът, издаден през 2022 г., до този момент е преведен на 20 езика. Това е биографичен разказ за словашкия евреин Рудолф Врба, оцелял от Холокоста, който има принос за спасяването на около 200 000 евреи от Будапеща в края на Втората световна война.