Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

„Но ти, Ботйов, ако си пигмей, то сляз от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал...“

Разпис за награди

1. В държавите, дето има най-много свободни хора, там има най-малко шпиони. А в държавите, дето има най-много шпиони, там има най-малко свободни хора. Защо е това тъй?

2. Дали в ония първи държави затова има свободни хора, защото няма шпиони, или затова няма шпиони, защото има свободни хора – а в тия държави дали затова няма свободни хора, защото има шпиони, или затова има шпиони, защото няма свободни хора?

3. Какъв лек да се намери за това? Дали не би било добре да се преместят свободните хора в ония държави, дето има много шпиони; а шпионите да се преместят в ония държави, в които има много свободни хора?

Тия въпроси желаем, колкото е възможно, по-скоро да се решат. Който ги реши най-добре, ще добие уверение за Нашата особена благонаклонност (което Нам нищо не струва, но и него нищо не ще да ползува).

(в. „Будилник“, 1873 г.)

***

Писмо до Тодор Пеев

Не обичам да пиша безсъдържателни писма, затова ти не отговорих, ако и да бях длъжен да направя това. – Види се, че самият наш живот е безсъдържателен, ако секи път, щом зема перото, неволно ми се изпречва въпрос: що да пиша? Вопросите решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени, следователно тука се не иска молитва, а мотика. А ние какво правиме? Носим с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива. Каква ирония за хора, които при средства би могли да направят чудеса! Не зная как мислите вие (ти и други) за себе си, но аз се признавам вече в тоя общ наш порок и бързам да произнеса над себе си праведния приговор. Пейов! Ние не сме направили и стотната част от онова, което би могли да направиме… Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова се и покаях. В продължението на 8 години аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими конкили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата! Наистина, ние сички сме напразни с велики идеи, но ти, Ботйов, ако си пигмей, то сляз от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал...

Пейов, не се смей! Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевските песни на патриотически маниер. Нека правят това други. Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящото ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще да дам съдържание и на своите глупости. И така, сбогом. Аз утре заминувам за Триест и на прощаване ти казвам, че ако ти искаш да ми направиш едно добро, тоест да печаташ „П. Списание“ у мене, то споразумей се с брата ми и захвани. Яви му се само колкото ви печатат ка̀лата в Браила, на какъв формат и на каква хартия, и бъди уверен, че тука ще да ви стане с 25 на сто, а може и с 30 на сто по-евтино. Това би било наистина добро за мене, защото с това ще да се поддържи брат ми, който не може да ме последва, и моят наследник, който скоро ще се яви на света... (Видиш ли, че в редовете на човечеството аз няма да оставя праздно място?) Извини ма, че ще да ти кажа искрено защо по-преди ти не отговорих на предложението, което ми правеше в писмото си до Драсова. В това също писмо, в което ма питаше за условията на печатанието, ми явяваше, че книжката е дадена във Виена под печат, след. да се споразумяваме за следующата, която не знаях кога ще да излезе, за мене беше нещо като ирония.
После сичкото това приими братските ми поздравления и не забравяй!

Букурeщ, 12 февруари 1876 г.