Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

Как България стига до тежкия мирен договор в Ньой през ноември 1919 г. и как се разпада фикцията за национално обединение? Възможно ли е било да не се намесваме в Първата световна война? Наказана ли е страната ни по-тежко от другите победени държави и как травмата „Ньой“ налага отпечатъка си върху по-сетнешната българска политика?

България излиза от Първата световна война със Солунското примирие от 29 септември 1918 г. Тя е победена и окупирана държава: 115 000 са убитите и безследно изчезналите, разрухата е навсякъде, но едва през юли 1919 г. българската делегация заминава за Париж. Какво се случва през това време и как се стига дотук?

Николай Поппетров: През това време страната е в ситуация на политическа криза и обществена поляризация. Създават се нови обществени организации, които искат да се избегне кризата и да се предотврати евентуална революция. В определени политически среди битува представата, че съществува опасност да се стигне до революционна криза. Някои политически сили излизат с апел за обществено прегрупиране с цел да се избегнат политически и стопански трансформации. От друга страна, има недоволство от курса, воден дотогава, недоверие в монархията и политически партии и силни антифердинандовски тенденции. В Народното събрание текат дебати за виновността. Обикновено смятаме, че най-радикални са били комунистите, но не по-малко радикални са земеделците и широките социалисти, които предлагат закон за конфискация на имотите на монархията. Има и призиви цар Фердинанд да бъде съден.

Стефан Дечев: Още в края на войната напред излизат партиите, които са против включването на България на страната на Централните сили. В следвоенната ситуация няма по-удачен вариант да се продължи напред, като се имат предвид настроенията на победителите от Антантата спрямо България. Всъщност през всички тези месеци представителите на Антантата продължават да гледат на страната ни с огромно недоверие. Те я смятат за отговорна, тъй като с включването си през 1915 г. като съюзник на Централните сили е увеличила продължителността на войната с две години. Според тях никой в България не е бил достатъчно енергичен в противопоставянето си – може би с изключение на Стамболийски – на влизането във войната, в това число и широките социалисти. В месеците след края на войната става ясно, че от всички представители на Антантата Франция е най-антибългарски настроена, като в немалка степен това се отнася и за Англия. Развитието на събитията през 1919 г. поставя в този лагер и Италия. Съединените щати са единствената страна от Великите сили, на която България разчита за снизхождение. Накрая обаче развитието на събитията в международен план пропилява и тази надежда, тъй като американските планове за България са свързани с евентуалното създаване на самостоятелна Константинополска държава и по-голямо американско ангажиране в региона, но случилото се в Турция променя политическите конфигурации. Развоят на събитията в Русия заставя силите от Антантата да удовлетворят максималистичните претенции на държави като Полша, Чехословакия, Румъния и Сърбо-хърватско-словенското кралство. Хърватите и словенците пък, които не са антибългарски настроени, са склонни да задоволяват сръбските претенции, тъй като търсят помощта на сърбите срещу евентуални италиански претенции.

Николай Поппетров: Тук има и нещо друго, което обяснява характера на ситуацията и равнището на политическа култура. Непосредствено след абдикацията на цар Фердинанд в политическия лагер, свързан повече или по-малко с Антантата, се оформя схващането, че българският народ въобще не е искал да участва в тази война, че тя му е натрапена, че България винаги е гледала към Франция и силите на Антантата и че всичко това е някаква правителствена авантюра, от която ние се разграничаваме и за която не носим вина. Стамболийски ще използва тази реторика, за да спечели политически терен не само в селата, но и сред градските слоеве.

А каква е истината? Искат ли българите да участват в тази война, търсят ли те реванш?

Николай Поппетров: Естествено, че търсят реванш. Премиерът Васил Радославов и дворецът търсят реванш, генералитетът и висшето офицерство също търсят реванш. Обидата и жертвите от 1913 г. са достатъчни за такава нагласа. Това е времето на национализмите, когато въпросите се решават с война.

А какви са нагласите сред обществото?

Николай Поппетров: Не мисля, че обществото е готово за война и че то иска война. Държавата няма ресурс за война и това проличава още през 1917 г.

Стефан Дечев: Настроения за война има по-скоро сред градското население, което е по-националистически ориентирано в резултат на водената от десетилетия пропаганда. Първата световна война показва, че лозунгът за национално обединение не е единственото, което движи България. Включването ни в съюз с Централните сили води до активирането на претенции и националистически мечти, които само са припламвали в миналото, а сега стават част от една съвсем реална програма. Тук не става дума само за Южна Добруджа или дори за Македония, където през 1915 г., за разлика от 1941 г., българската армия е посрещната като своя. Тук има идея за разширяване в посока на Поморавието, има претенции за изграждане едва ли не на регионална империя, за обща българо-унгарска граница, за превръщането на Албания в български протекторат. Тъй че става въпрос за мегаломански амбиции, които краят на Първата световна война ще стопи напълно.

Можем ли да си обясним въвличането на България във войната само с контекста на европейската ситуация, или по-скоро става дума за конкретни грешки от българска страна?

Николай Поппетров: Зависи какво значи грешка. Ако единствено Германия и Австро-Унгария ви предлагат онова, което искате, явно няма грешка от ваша гледна точка. Ако говорим глобално – разбира се, че има голяма грешка, защото България можеше въобще да не се намесва във войната. Но тогава нямаше да се търси решение на националния въпрос. През 1917 г. пропагандата започва да нарича войната „освободителна“, включително на пощенските марки е изписано, че тя е освободителна. Нямаше да го има и оня може би смешен, но реален български империализъм, който си представя, че на Драч ще има българско пристанище, че България е суперсилата на Балканите от Тулча и делтата на Дунав до Албания и Косово. Всъщност България можеше спокойно да остане в неутралитет. Няма данни, че Германия и Австро-Унгария са възнамерявали да правят пробив през България към Османската империя. Тоест България е онова звено, което доброволно се включва в грамадния мост от Северно море до Константинопол – позициите на Централните сили. Дали това е грешка: да, грешка е. Ала такава е нашата оценка днес. Не можем обаче да пренебрегнем манталитета на тогавашните политици и журналисти, че Родосто е българско, че без Солун сме заникъде. Включително наши учени пишат доклади, че ако не вземем Солун, това ще е национална трагедия за българското стопанство и че ако пък не вземем Драч с неговото прекрасно пристанище, какво ще прави нашата икономика. Грешката е в геополитическата перспектива, в идеята, че Германия ще победи. Грешката е, че не оценяваме ресурсите си, надяваме се германците да ни снабдят с необходимото.

Защото нека не се лъжем, какво произвежда България по онова време? Нищо не произвежда. Всъщност тази супердържава, както си я представяме днес, когато говорим за възхода и модернизацията при цар Фердинанд, за жълтите павета и живота на буржоазията, има една изостанала аграрна икономика. Освен жито и добитък тя не произвежда почти нищо друго. А на война се ходи с желязо. Ако отидете на дойранските позиции, ще видите, че там бункерите са изградени от цимент, камъни, тенекия и метални мрежи. Тоест българите нямат дори бетонно желязо, за да си направят бункери. И това е страна, която тръгва на голяма война.

Стефан Дечев: Тук трябва да добавим и безпрецедентния глад в тила. Българите не помнят такъв глад от времето на Османската империя. Нито Балканската война, нито Втората световна война след това са усетени по този ужасяващо трагичен начин.

Ала макар държавата да е победена, надеждите за „справедливост“ не угасват. Проф. Венелин Ганев, член на делегацията, която пътува за Париж, разказва как селянин в Мездра се качва в трена и казва на Стамболийски: „Вижте, сключете мир дори и при най-тежки условия. Човешката работа не е трайна“. На софийската гара митрополит Климент Врачански запява „Многая лета“ и прекръства композицията. Какво се случва с тези надежди?

Николай Поппетров: Първо, българите имат доста превратна представа за онова, което предстои. През 1919 г. те дълго очакват сигнала, който ще дойде от Париж. Разбира се, издадени са много документи – професорите Венелин Ганев, Йордан Иванов и Анастас Иширков подготвят редица материали във връзка с Мирната конференция. Но тук има огромно недооценяване и аз мисля, че то е белег на българската политика до днес. Ние си мислим, че светът познава нашите проблеми, че Великите сили знаят, че сме прави. Че едва ли не всички знаят, че Македония е българска, че по някаква Божия правда тя ни се полага и само някакво нещастно стечение на обстоятелствата ни е попречило да си я вземем, но световните сили ще удовлетворят нашите искания. Второто е неумелата пропаганда. Започваме да правим пропаганда едва в края на 1917 г. Не успяваме да спечелим гласове в чужбина, тъй като далеч преди нас са ги спечелили сърби, румънци и гърци. Те имат силни лобита и колонии. В Париж има румънска колония, в Женева има гръцка колония, а ние нямаме колонии, чийто потенциал да използваме – за връзка с местната общественост, с пресата и т.н. Тъй че това са двата момента – слаба пропаганда и слабо излагане на тезите. Чакаме някой друг да свърши работата вместо нас. Разбира се, по-хубаво е някой като чешкия публицист Владимир Сис да напише, че Македония е българска, това звучи по-добре. Ние вярваме на Владимир Сис, но първото издание на книгата му „Македония“ е на чешки език. Колко души говорят чешки през 1914 г.? Два, три милиона? Когато книгата е издадена на немски език през 1918 г., резето вече е паднало, твърде късно е. Има я и тази невероятно наивна вяра, че Съединените щати, страната на демокрацията, ще ни помогнат, тъй като, видите ли, те винаги отстояват справедливостта. Но чия справедливост и от чия гледна точка? Въпросът е, разбира се, риторичен.

Стефан Дечев: Според мен основната причина е загубата на войната, нареждането на България от страната на победените. Мисля, че това трудно би могло да се компенсира с някаква по-удачна и масирана българска външнополитическа пропаганда. Пропагандата на Сърбия, Гърция и Румъния попада на благодатна почва сред управляващите кръгове на Великите сили. Те са техни съюзници и желанията им трябва да бъдат удовлетворени. В определени моменти силите от Антантата се противопоставят на максималистичните сръбски или гръцки искания, но така или иначе мирните договори трябва да удовлетворят исканията на техните съюзници. Що се отнася до договора, сключен с България, тук най-важна ще е позицията на Франция и Великобритания.

Когато на 27 юли българската делегация пристига в Париж, по-точно в Ньой, тя се оказва на практика под домашен арест в „Шато дьо Мадрид“. А делегатите тръгват със съзнанието за „историческа мисия“. Не е ли това стряскаща прелюдия към предстоящото сключване на мирен договор?

Николай Поппетров: Разбира се, че е стряскащо. Българските делегати са изненадани и дълбоко разочаровани. Те все пак са имали някакви надежди, имали са смътно очакване, че това е цивилизованият свят, който разбира от диалог и ще води диалог, обявил е мир и ще търси справедливост. Прочели са много лошо 14-те точки на президента на САЩ Уилсън, където той казва нещо за самоопределението на народите, а пък те мислят, че то се отнася за нас и по-специално за македонския въпрос, макар че там не се споменават нито Македония, нито България. Ето защо има двойно разочарование. Оказва се, че Великите сили няма да преговарят с нас, освен това се разпада фикцията ни за национално обединение. И вече никой не мисли за националния въпрос и за Македония. Сега мислят само как да съхранят някакви прилични държавни граници.

Стефан Дечев: Да, има разминаване между българските представи за хуманните принципи, които движат политиката на Великите сили, и реалността на Първата световна война. Ние имаме претенции, които смятаме за справедливи и те в голяма степен са такива на онзи етап. И тъй като е дошъл удобният момент, решаваме, че заедно със справедливите искания можем да удовлетворим и други свои желания. В едни случаи е важно самоопределението, в други са важни стратегическите интереси, а в трети – историческото право. Тези неща се смесват и при сключването на Версайската система, включително на Ньойския договор. Да, никой вече не мисли за Македония, сега е важно да се запазят някакви по-справедливи граници. Интересно е, че тъкмо в края на Първата световна война от българска страна излиза идеята за автономия на Македония. Ние винаги сме за автономия тогава, когато не можем да направим нищо друго.

Не е ли странно, че едва в „Шато дьо Мадрид“ българските политици започват да размишляват и над престъпленията по фронтовете. Там българската делегация пише някакви меморандуми, но пристигат и претенциите на сърби, гърци и румънци, в които се говори за българските жестокости. Тогава Венелин Ганев пише: „Единственото ми утешение е, че обвиненията на сърбите са преувеличени и че те също са вършили жестокости“. Ала въпросът за жестокостите си остава.

Николай Поппетров: Вината за жестокостите пада най-вече върху България, защото тя е победена. Освен това още през 1913 г. гърците започват мощна кампания начело с ректора на Атинския университет за извършените от българите зверства на фронта. Това е първият сигнал, който стига до световното обществено мнение. Същевременно България започва Междусъюзническата война, тоест тя нарушава всякакви договори, което в стерилната атмосфера на дипломацията не е никак хубаво. Не стига, че България е агресор спрямо Османската империя, ами се обръща и срещу съюзниците си. Заедно с това цар Фердинанд не е никак харесван сред европейските владетели. Британски документи показват ясно, че те не харесват българския владетел, за тях той е грандоман и натрапник, който ги гледа отвисоко и се смята едва ли не за равен на британския крал. И всичко това още преди влизането на България в Първата световна война.

Стефан Дечев: По въпроса за жестокостите трябва да кажем, че пропагандата на съседите ляга върху реални факти, които обикновено се премълчават в България. Това, че пропагандата преувеличава, е най-нормалното, което можем да очакваме в онази ситуация. Опитите за отхвърляне на тези обвинения от българска страна невинаги са достатъчно убедителни и се правят на един доста късен етап.

Николай Поппетров: Още Карнегиевата анкета говори, че всички са извършвали престъпления. Българското обяснение е, че според тази анкета нашите престъпления са най-малки. Още през 1914 г. сме наясно, че извършваме нещо недопустимо, но същевременно смятаме, че ако степенуваме зверствата, нашето ще е най-малко. Как обаче се степенуват зверства?

Стефан Дечев: Що се отнася до Карнегиевата анкета, ние не отричаме, че сред авторите ѝ има хора, настроени благоприятно към България. Но и те не успяват да скрият истината за случилото се по време на Балканските войни. По време на Първата световна война основните зверства са най-вече в Моравско. Единственото, което успяваме да опровергаем постфактум, е завишеният брой жертви, който сръбската страна представя пред Антантата. И второ, че става въпрос не просто за народно въстание, а за част от оперативен план на сръбските четници. Но това с нищо не променя обстоятелството, че има жестокости. Освен това още в началото на войната и преди всякакво участие на сръбски четнически формирования има целенасочена политика на репресии спрямо цивилното сръбско население. Изхожда се от предпоставката, че става дума за територии, населени с българи, но реално процесът на формиране на сръбска нация от Берлинския конгрес до Първата световна война е толкова напреднал, че подобна политика е обречена на неуспех. Също така през 1917 г. българската армия проспива отмъстителната акция на Коста Печанец в Босилеградско. В резултат на това в Босилеградско са избити над 30 души, цивилни и невъоръжени, ей тъй, просто за отмъщение. Ала България е наказана не заради това. Наказана е, защото е загубила войната. А фактите за зверствата създават благоприятна атмосфера да се случи това, което е вече решено. Освен това победителите не оставят съседите ни да навлязат в българска територия, за да могат да се развихрят в знак на отмъщение. Виждаме обаче, че след Ньой официалната идеологическа версия на държавата на сърби, хървати и словенци за населението на Босилеградско и Царибродско е, че то е сръбско. Провежда се политика на сърбизация, но самият факт, че паравоенните сръбски формирования там избиват цивилно население, говори, че то не е сръбско.

Във връзка с т.нар. „самоопределение на народите“ е интересен и въпросът за спекулациите относно числеността и състава на населението в отделните балкански региони, за възникналия пазар за купуване на „независими“ експертни мнения.

Николай Поппетров: Спекулациите са огромни, но те мъчно могат да се оборят, тъй като се борави с различни числа от различни статистики. Ако вземете статистиките за населението на Македония, ще видите, че те си противоречат, защото много често се използват различни критерии – образование, конфесия, етнически произход... Има война на статистиките. Важно е чий глас ще е по-силен и кой ще привлече експертите в своя полза, но в крайна сметка решението е на политиците. Не мисля, че волята на Клемансо е повлияна особено от мнението на експертите.

Стефан Дечев: От една страна, самите експерти се движат между експертното мнение и функцията, която изпълняват като държавни чиновници, защитаващи интересите на собствената си държава. Второ, има игра с цифрите, използват се хлъзгави критерии. Трето, така или иначе териториите, за които говорим, с много малко изключения наистина представляват етнически мозайки, което дава възможност за подобни игри с числата. И не на последно място, нека не забравяме, че нерядко става дума за територии и региони, чието население е до голяма степен безразлично към споровете на самите държави. Тоест липсва избистрено национално съзнание в съвременния смисъл на това понятие, което отново дава възможност да се играе със статистиките. Неслучайно борбата между държавите е толкова жестока, защото се знае, че присъствието на една държавна власт на дадена територия ще създаде чрез нейните институции съответното национално съзнание, дори населението да няма такова.

Тъй или иначе се стига до подписване на договора. Когато виждат неговото съдържание, българските делегати са шокирани. Договорът е подписан от Стамболийски, но останалите отказват, явно в знак на протест?

Николай Поппетров: Само че в чужбина никой не разбира, че това е протест. Не мисля, че стореното от Теодор Теодоров е най-доброто, което може да направи един политик. Вероятно той е преживял шок, вероятно е бил ужасно засегнат и обиден, но оставката му е бягство от отговорност. И това се случва за втори път след паническата оставка на Иван Гешов в навечерието на Междусъюзническата война.

Стефан Дечев: Става така, че Стамболийски, който е протестирал най-силно против участието на България в Първата световна война и който до ден днешен е критикуван в партизански полемики заради своето управление, се оказва човекът, който трябва да застане срещу победителите във войната и да приеме техните условия за мир. Всъщност този договор е страшен от гледна точка на очакванията на България. Но на какво друго сме можели да се надяваме след трите години война и всички обвинения, отправени срещу България.

Имат ли обаче жестоките условия за мир възпиращ ефект? Не отваря ли договорът в Ньой като част от Версайската система полето за по-сетнешните кръвопролития в Европа?

Николай Поппетров: Донякъде има възпиращ ефект, защото ние го спазваме. Заявяваме, че ще го спазваме, и го спазваме безпрекословно. Това, че ВМРО действа на територията на Македония, а „Въртоп“ действа на територията на самата Югославия, не означава, че българската държава участва в подобни атаки. От Стамболийски до цар Борис III България категорично изпълнява мирния договор във всичките му клаузи.

Стефан Дечев: Стриктното спазване на договора и трайно залегналата политика на мирна ревизия са най-вече резултат от травмата от Първата световна война. Поради тази причина, когато в началото на Втората световна война международната обстановка се променя, управляващите кръгове в България съвсем не са ентусиазирани от перспективата страната да се включи във войната. Да не говорим за политиката спрямо Македония: в началото тя е изключително предпазлива, едва впоследствие се появява някаква еуфория. В навечерието на Втората световна война обаче става видно, че щом международната обстановка се промени тотално, Ньойският договор престава да работи. Германската военна машина просто прегазва Югославия.

Няколко пъти споменахте думата травма. Всъщност толкова ли е лош Ньойският договор за България? На фона на онова, което губят останалите ни съюзници във войната, как трябва да се изчисли изгубеното от България?

Николай Поппетров: Ние смятаме, че това е най-тежкият от всички наложени ни договори. Според българското обществено мнение България е наказана най-жестоко. Обяснението е, че каузата на България в тази война е справедлива, защото тя иска да си върне свои земи, а другите водят завоевателна политика. Дали Драч е българска земя, е отделен въпрос, но ние сме най-тежко наказани. Такава е нашата гледна точка. Помислете обаче как е наказана една империя като Германия, която губи източните си територии в полза на Полша, където живеят хора, които говорят немски и се усещат като германци. Дори в Елзас и Лотарингия населението има двойно самосъзнание. Тъй че не можем да кажем дали сме най-тежко наказани. Да не говорим за Хабсбургската монархия. Разпадат се империи. Какво остава от Австрия? Нещо осакатено, което наричат болно тяло, защото има голяма глава – грамадната Виена, и малък торс – останалата част от населението. Ами договорът от Трианон, наложен на нещастните унгарци. Основна клауза на Версайския договор е, че Германия е виновна за войната. Ако Германия е виновна за войната, не е ли също толкова виновна например царска Русия? Кой извършва мобилизацията?

Има много гледни точки, според които България не е най-наказаната държава. Друг е въпросът, че икономиката ни е доста слаба, а политическата ни система – лабилна. Няма какво да се лъжем, каквато и да е германската или австрийската система, там все пак има някаква традиция, имперска или автократична, но тя работи. Докато нашата традиция не работи добре. Освен това тук има и един трети, психологически момент – усещането, че сме жертви. Кризата в България е до голяма степен ментална, тя е силно преувеличена. Защото какво четат българите по онова време? Четат в. „Зора“ и македонстващите издания. Днес пък ние четем историци, които имат сантимент към миналото. А обективно така ли е? България е изоставена, това е проблемът. В британските документи от времето на цар Борис III много ясно личи, че опитите на български политици да предизвикат някаква намеса на британското правителство в стопански план удрят на камък. Тоест кризата е в това, че България е изоставена, че тя няма съюзници.

Стефан Дечев: В икономически план началото на 20-те години е изключително трудно. За онези, които помнят времето от Освобождението до войните, това е безпрецедентно тежък период. Скокът на цените е невъобразим. Освен това хората са свикнали със стрелба и кръв, което се отразява на политическата ситуация след войната.

„Ньой“ синдром ли е за българската гражданска война през 20-те години?

Стефан Дечев: В държавите, които са загубили войната, това личи по-силно, отколкото в държавите победителки. Дори сега има склонност да се идеализира животът в междувоенна Югославия или междувоенна Румъния – държави, получили много повече от онова, което са очаквали в началото на войната. Докато при нас има травма. Има и небезоснователни обвинения към целия политически елит – за това, че е отговорен за всичко и че носи вина за провала, за жертвите, за икономическата ситуация и репарациите.

Разговора води екип на „Култура“

Николай Поппетров е специалист в Института за исторически изследвания на БАН. Занимава се с българска политическа история от първата половина на XX век. Има над 30 студии, посветени на фашизма и авторитарните режими в периода между двете световни войни, част от които са публикувани в Германия. Автор на книгата „Фашизмът в България: развитие и прояви“ (2008).

Стефан Дечев е доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета „Комплутенсе“ в Мадрид и Университета в Грац. Автор на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010), Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879–1912 (2010). Преподава в Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград и в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.