17 публикации
Култура / Людмила Димова, Тони Николов
Формата винаги е недостатъчна. Разговор със Станислав Памукчиев
22.06
2023
Ние постоянно опредметяваме духовна и душевна енергия. Художникът е обречен на глина, на боя, на някакъв вид материалност. Това вчувстване, а сетне и материализиране някой път преживявам като грях. Успокоението ми е, че създавам символни знаци и че срещата с тях може да ни върне „горе“. Дон ДеЛило казва, че „ние сме работници в асансьор“. Нашата артистична интуиция хваща съдържания незнайно откъде и се опитва чрез визуализации и символизации да им намери присъствие, те да бъдат ключ към тези съдържания. [...]
Културата и некултурата. Разговор с Иглика Трифонова
23.05
2023
Когато КУЛТУРАТА се неглижира, на нейно място веднага се настанява НЕКУЛТУРАТА. Това е обществен закон. И днес наблюдаваме проявленията на тази жизнена некултура, живеем в нея. Огромна част от неслучването, неуспехите и апатията в общностите ни са следствие от нея. Не съм оптимист. В институционалните разговори за стратегията за култура напоследък се чувствам така, сякаш казвам на едни хора: „Ама вие трябва да се стремите към по високи личностни и духовни хоризонти… трябва да обичате“... [...]
Разкази за доброто в трудно време. Разговор с Вили Лилков
27.03
2023
Покрай изследванията си за съдбата на хора, осъдени от Народния съд, установих, че много евреи са свидетелствали за помощта от бивши народни представители в периода на действие на Закона за защита на нацията. Така постепенно се появи идеята да опиша как българите са се отнасяли към евреите в годините на ВСВ. Убеден съм, че спасението е станало факт, защото хора от всички слоеве на българското общество са оказвали подкрепа на евреите. И това се дължи на добрата интерграция на евреите в българското общество. [...]
„Ръж“ и модернистичното родно. Разговор с Бойко Пенчев
23.12
2022
Съдбата на Каралийчев в българския литературен канон е незавидна. Той има много лош късмет. Първо, не знаят къде да го подредят. От една страна, е детски автор, а от друга – „сериозен“. Но когато единият етикет натежава (детската литература), на „сериозните“ неща започва да се гледа със снизхождение, малко като при критик, прописал романи или стихове. Вторият важен момент – левите не го броят много за „свой“, а десните го смятат за комунистически автор. Левите признават Каралийчев, но той няма статута на Смирненски или Вапцаров. Ако някой посегне на Вапцаров, в политическото „ляво“ скачат на амбразурата, докато низвергването на Каралийчев, Фурнаджиев и Разцветников от учебните програми мина съвсем незабелязано. Причината за неразбориите около Каралийчев се дължи най-вече на етикета „септемврийска литература“, който преди 1989 г. бе много престижен, а сетне започна да тежи като воденичен камък. Каралийчев е в по-незавидна ситуация дори от т.нар. „забравени автори“. Той е като изваден от титулярния състав на българската литература и пратен на резервната скамейка. За статистиката е там, но всъщност не играе. [...]