Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

С писателя Томас Макгонигъл разговаря  Димитър Кенаров

Как в апартамент в Манхатън през 70-те и 80-те години се пише роман за агонията на лидера на българската опозиция през 1947 г.? Среща с автора на романа „Предсмъртните видения на Никола Петков“ („Сиела“, 2019 г.).

Първото ви посещение в България е било през 1967 г. Разкажете как се случи това? Какви бяха първите впечатления от комунистическа България на един млад американец? Промениха ли се с времето?

Слязох от влака в София през септември 1967 г. и тръгнах нагоре по това, което вече знам е било булевард „Христо Ботев“. Стъмваше се, а аз носех една карта, внимателно транслитерирана на латиница от българския туристически офис в Лондон. Спрях до един павилион и попитах момичето вътре къде мога да получа туристическа информация? Тя каза, аз говоря малко английски. Ожених се за това момиче, Лилия, и двамата напуснахме България следващата пролет. Заминахме за Дъблин, като пътьом минахме през Венеция, Париж и Лондон. Няма да описвам в подробности бюрократичните трудности около сватбата ни през 1967 или пък ареста ми заради един текст на „Бийтълс“, който написах на покривка в един ресторант. Както и да е, животът ми в София започна с тази първа разходка по улиците.

Кога за пръв път чухте за Никола Петков?

Двамата с Лилия живяхме в малка квартира на площад „Гросвенър“ в Дъблин, хубав адрес, но в грешния град. Преподавах английски на чужденци, а Лилия беше сервитьорка в дъблински студентски център. Вечер столът се превръщаше в нощен ресторант с меню без цени. Един ден ни се обади Майкъл О‘Риордейн, шофьор на автобус и председател на Ирландската комунистическа партия. Обясни ни, че майката на Лилия се свързала в София със сина му и му била предала нещо за дъщеря си, която живеела в Дъблин. Момчето било София във връзка с някаква младежка конференция за мир, организирана от Българската комунистическа партия. Отидохме на гости на О‘Риордейн, но още като прекрачихме прага той ни каза: „Синът ми, синът на революционер, е изгубил наденицата, която майката на вашата жена е изпратила по сина ми на дъщеря си.“ Беше го срам и за компенсация, каза, искал да ни подари книга за великия български революционер Георги Димитров, единствената книга за България в бибиотеката му. Благодарихме му, като разбира се и ние съжалявахме за изгубената луканка.

По пътя към къщи погледнах заглавието: „Димитров не хаби куршуми“ от Михаил Пъдев. Да, беше наистина за България, но всъщност представляваше разследване по делото и екзекуцията на българина Никола Петков. Стана ни смешно как един комунист ни даде тази толкова антикомунистическа книга. Предполагам, че О‘Риордейн е прочел само заглавието, което всъщност беше цитат от дебат в контролирания от комунистите парламент точно преди показното дело на Петков, довело до екзекуцията му. 

Какво точно в Никола Петков ви заинтригува?

Както може би знаете, през 60-те нямаше почти нищо написано за България и затова тази книга се премести заедно с нас в Америка, от Уисконсин във Вирджиния и накрая в Манхатън.  

Посетих България отново през 1973 г., на два пъти – веднъж през пролетта, а после през декември, защото Лилия се притесняваше за майка си в София, след като сестра ѝ беше избягала зад граница в Югославия заедно със сина си, откъдето бяха настанени в бежански лагер край Виена.

Мога да ви разкажа как ги посетих в едно циганско село в Югославия, където се укриваха от югославската полиция, защото всъщност циганите бяха единствените, към които един бежанец тогава можеше да се обърне.

Мога да ви разкажа за различните странности на живота в България; за магазините, в които се пазаруваше само с валута; за липсата на големи номера обувки; за манията по американска дъвка; за онова незабравимо момиче на име Харитена Белева, което срещнах в едно кафене на тогавашния площад „Ленин“, където се подвизаваха глухонемите. Но през цялото това време, книгата за Петков кротко ме чакаше.

В края на 70-те и началото на 80-те, докато работех като куриер, пишех и пренаписвах нещо, което сега осъзнавам е било просто вид отлагане, защото ми липсваше искрата на неизбежната, съществена и необходима визия. Тогава си представих сцената с обесването на Никола Петков.  Дъбоко в себе си винаги съм пазел спомена за една бележка на Хана Грийн, от три думи, прикрепена към много кратия ѝ, но велик роман „Мъртвите на къщата“: визия, документ, памет.

И сега, години по-късно, си мисля също, че книгата се роди, защото произхождам от римокатолическо семейство и като човек, който се интересува от душата си, бях чел за едно упражнение в книгата на Игнатий Лойола „Духовни упражнения,” което препоръчваше да си въобразиш как лежиш на смъртния си одър и гледаш лицата на околните, и си представяш какво си мислят. Знаех, че тези екзекуции в Източна Европа бяха мръсна работа. Знаех, че там просто пускаха хора на въжето и ги оставяха да се задушат бавно. Спомних си и как Хитлер е изпитвал удоволствие, докато е гледал филмовите ленти на екзекуциите на организаторите на проваления атентат срещу него – как са умирали бавно, удушени на струни от пиано.

Имахте ли достъп до достатъчно източници? Можете ли да ми разкажете за процеса си на писане? Къде срещнахте най-големи трудности?

Когато си женен за българка, осъзнаваш всъщност колко малко българи има в САЩ. Постепенно обаче започваш да ги срещаш и така стигнах до племенника на Петков, който лежеше обездвижен в един старчески дом в Бруклин, с незарастваща рана на стъпалото. Той ми разказа за чичо си, а аз просто го слушах. Запознах се и с Кирил Бляк, наполовина българин, основател на катедрата по международни отношения в Принстън. Имаше и книги за България, не бяха много, но понякога това си има своите предимства. Принстънската библиотека (предполагам защото Блек беше преподавател там) имаше копие от стенограмата на делото срещу Петков – комунистите някога са се гордеели с това дело и бяха публикували стенограми на доста езици. Доколкото си спомням, книгата със стенограмата никога не беше заемана от библиотеката. И накрая – до мен беше жена ми, майка ѝ, моя племенник. Имах напълно достатъчно източници.

Чисто на психологическо ниво какво беше да се преродиш в умиращия Никола Петков в апартамент в Манхатън?

Предполагам, че като дете имах късмета родителите ми да са по-възрастни и прекарахме доста време по погребения. И тъй като родителите ми не обичаха бавачки, ни водеха заедно с тях, което доста често съвпадаше с периода около Коледа. Спомням си как родителите ми говореха за умрелия в ковчега. Така че смъртта за мен не беше нещо необикновено. Дори си спомням как не разбирах защо хората закусват – леля ми беше казала как баща ѝ умрял, след като закусил. Както и да е, детския ми ум не можеше да разбере какво се случва. Но аз и сега не мога.

Книгата ви превръща сивите факти на историята в нещо като литературен мит. Разкажете ми как виждате в работата си на романист връзката между факти и въображение?

Като става въпрос за мит или фикция, професорите по литература непрекъснато питат децата да открият този или онзи мит в произведението. Джойс доста се е забавлявал с подобен тип критици. Но трябва да подхвърлиш някакъв кокал, за да мога учениците да го глозгат. За себе си мога да кажа, че предпочитам да се придържам към името си, Томас, Тома, който казва, че не ще повярва в Христос, докато не бръкне с пръст в раните Му. Както и да е, когато четем биографии, ние винаги бързаме да стигнем до сцената със смъртта, сякаш това е единствената функция на биографията. Докато при романите ние четем или би трябвало да четем изречение по изречение и абзац по абзац.

Работите в традицията на модернистката, авангардна литература. Разкажете ми за вашите най-важни литературни влияния?

Първият роман, който прочетох беше „Погледни към дома, ангеле” на Томас Улф. В гимназията ми в Пачог, на Лонг Айлънд, ни караха да четем глупости като Томас Харди и Джордж Елиът, но аз ползвах комикс версиите им, защото по това време не трябваше да пишем съчинения. Улф не беше популярен и ми беше приятно да открия, че един от най-великите немски писатели, Томас Бернхард, беше превел пиеса на Улф, а пък Петер Хандке обожавал „Погледни към дома…” Може би те са знаели повече от глупавите ни преподаватели по литература, които ни хранеха насила с политически коректни текстове. Но ще ви дам един списък на писатели, които трябва да бъдат четени: Т. С. Елиът, Езра Паунд, Хана Грийн, Джеймс Джойс, Томас Бернхард, Хуан Карлос Онети, Хосе Лесама Лима, Флан О’Брайън, Луи-Фердинан Селин, Ернст Юнгер, Мигел де Унамуно, Е. М. Чоран, Макс Щирнер, Фокнър, Керуак, Тургенев, Уве Джонсън, Нелида Пиньон, Бланшо, Жюлиен Грийн, Едуард Далбърг, Джийн Рис. И си набавете бройка от „АБВ на четенето” на Езра Паунд.

Защо книгата ви излиза на български след толкова много години?

Книгата излезе в САЩ през 1987 г., а през 1992 г. част от нея бе публикувана в сп. „Съвременник”. Но това си беше и после книгата потъна. Предполагам, че в първите години след промените пазарът на книги в България бе залят от всякакви боклуци, които комунистическият режим бе отказвал да издаде, хората са имали нужда да се наядат с отпадъците на масовата западна литература. Но това омръзва по някое време и предполагам, че е дошло време за промяна. Младите хора, най-добрите от тях, са любопитни. Другите просто искат да потънат в забравата и да си живеят живота – но какво лошо има и в тази философия. И въпреки това се радвам най-много, когато младите хора се интересуват и искат да научат нещо. 

Забелязал съм, че следите отблизо българската литература в превод. Кои български автори харесвате най-много и намирате за най-интересни?

Георги Господинов и Виктор Пасков, защото вярват на това, което виждат. Чувал съм, че Пасков е умрял от алкохолизъм, което сигурно означава, че е бил доста самотен. Аз самият не говоря чужди езици, но ми се струва, че като цяло книгите, които се превеждат, са имитация на това, което е модерно сред малките бутикови издателства в Щатите. Ще те публикувам, ако и ти ме публикуваш. Но да ви кажа честно, нямам против да прочета роман от български автор, който прави списък на разбитите тротоари в София.

Успя ли България да се справи с комунистическото си минало? Какви са днешните ви впечатления от България?

Шест седмици тук, разбира се не ме правят особен авторитет по въпроса. Но съм удивен от белите петна в музеите и художествените галерии, които посетих в София и Варна. Къде са всичките картини, рисувани между 1944 и 1980 г., да речем. Има информация за тези картини, исторически бележки, но… няма картини. Германците страдат от същия проблем. Къде са им картините от периода между 1933 и 1944 г. Всички знаем защо ги няма, но липсата говори, че нещо е скрито. Бих ви насочил към работата в областта на психологията на доктор Джордж Камен (Георги Каменов), който има един непубликуван ръкопис, „Управляващите, жертвите и тишината (възможен опит за психоаналитично разбиране на посттоталитаризма).” Но се съмнявам, че някой се интересува от подобни неща в България днес.

Кратки новини и социални медии запълват голяма част от времето ни за четене, а концентрацията ни е станала почти нулева. Виждате ли бъдеще за онези по-трудни и експериментални книги, подобни на вашата, които изискват по-интимна връзка с текста?

Книгите винаги са били малка част от въображаемия свят на една държава. Истински книги се четат и днес, но не и в академичния свят. Истинските книги се предават от човек на човек. Ето такива хора са запазили паметта на Хърман Мелвил, след като е потънал в анонимност. Ето такива хора знаят, че Джеймс Томсън е написал двете най-велики стихотворения в Англия през XIX в., „Безсъници” и „Градът на ужасната нощ”. Ето такива хора продължават да си предават „Събиране на доказателства” на Томас Бернхард или „Кратък живот” на Хуан Карлос Онети, или „Паралелни животи” на Петер Насас, или „Годишнини” на Уве Джонсън. Това е.