Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

И постоянството да поставяш тревожните въпроси

В края на септември Белград за 53-ти пореден път стана домакин на БИТЕФ – най-стария международен театрален фестивал в Централна и Източна Европа, който и днес се нарежда сред най-значимите събития в областта на сценичните изкуства на континента. Най-кратко БИТЕФ 2019 може да бъде определен като много добро издание на утвърдения форум. Известен със силно концептуалните си селекции, базирани върху ясно заявени политически и естетически критерии, и тази година фестивалният афиш беше съсредоточен върху някои от най-актуалните теми и въпроси на съвременното общество и на съвременния театър.

Под ръководството на своя нов артистичен директор – известния театровед и изследовател Иван Меденица, който пое поста през 2015 г. след смъртта на създателя (заедно с режисьорката Мира Трайлович) на БИТЕФ Йован Чирилов, фестивалът трайно заяви своя тематичен и естетически фокус. Постоянната тревожна тема на БИТЕФ през последните пет години е колапсът на съвременното общество, отдалечаващо се в много случаи от базисните си ценности, а програмното му усилие да откроява най-новите тенденции и развития в областта на театралната форма е насочено към начините, по които театърът рефлектира върху този колапс. В своите „Думи на артистичния директор“, традиционно публикувани в каталога на фестивала, тази година Иван Меденица подчертава една съществена разлика в критериите, по които е направил селекцията на спектаклите, по отношение на предходните четири издания. Ориентиран (в духа на концепцията си за профила на БИТЕФ) към политическия театър или към спектакли с политическо послание, той прецизно уточнява специфичното разбиране за политическото в театъра, към което се придържа в изграждането на фестивалния афиш за 2019 г. То се доближава до схващането на Ханс-Тис Леман в книгата му „Постдраматичният театър“, че театърът не трябва повече да действа политически чрез своите теми, а по-скоро чрез своите форми, чрез своите начини на репрезентация, на представяне на проблемите в социалната среда и така да функционира като пространство за създаване и изследване на „утопии за различен живот“.

Воден от това схващане за политическото на сцената, селекционерът откроява основните прояви на кризата на съвременното общество – противопоставянето и насилието (вместо разбирателството), самотата и егоцентризма (вместо обединението), стремежа към доминиране и индивидуален успех (вместо взаимодействието), след което търси онези форми и начини на правене на театър, които биха могли да предложат алтернатива на съществуващите социални конструкции. Естетически фокус на БИТЕФ 2019 става т.нар. имърсив театър (immersive theatre; театър на потапянето). След като в предходните издания фестивалът представи т.нар. представления с голяма продължителност (durational performances, БИТЕФ 2017) и театралната инсталация (БИТЕФ 2018) като актуални посоки в областта на театрална форма, чрез които се коментира избраната политическата тема, тази година той изследва възможностите на имърсив театъра да създава и внушава алтернативни възможности за ре-конструиране на обществото, за започване отначало на неговото съобразено с човешките потребности изграждане. Доколкото имърсив театърът работи с включването на зрителите в театралното действие или чрез прякото им участие в него, или чрез потапянето им във фикционалната му реалност, Иван Меденица подбира афиш от силни спектакли, чиято форма предлага алтернативни решения на насилието, егоцентризма и дезинтеграцията в обединението на публиката и актьорите, пълното разбирателство между изпълнителите на сцената и емпатията към света на другия.

„Нека започнем любовта отначало“ (Počnimo ljubav iz početka)

Това е слоганът на тазгодишното издание, който при първия прочит звучи странно и изненадващо за този фестивал – най-малкото твърде оптимистично и миролюбиво. В логиката на новата перспектива към политическото в театъра на БИТЕФ 2019 и продиктувания от нея фокус върху имърсив театъра, предлагащ различни форми и ситуации на заедност, взаимодействие и съчувствие, той обаче става неочаквано точен и подходящ. Нещо повече. Взел буквално заглавието на един популярен и днес в Сърбия шлагер от 1976 г. на композитора Александър Корач и поп изпълнителката Бети Джорджевич, слоганът работи както на рационално, така и на подсъзнателно ниво – веднъж като директен, симпатично романтичен и наивен призив отново да търсим път един към друг, да се обичаме, да се влюбваме, да се грижим за другия(те), да съчувстваме, да се разбираме, и втори път – като интуитивно усещане за общностно преживяване на тези чувства в любовната песен.

Основната програма на фестивала под този неочакван, но наистина находчив слоган включваше 12 спектакъла от 9 страни – Германия, Швейцария, Белгия, Хърватия, Нигерия, Франция, Бразилия, Словения и Сърбия. Всички те са в естетиката на имърсив театъра или по един или друг начин се вписват в нея: „Белград от дистанция“ (Remote Belgrade) на Щефан Кеги, Антон Роуз и „Римини Протокол“ (Германия/Швейцария); „Орест в Мосул“ на режисьора Мило Рау и Националния театър в Гент (Белгия); „Защо полудя господин Р.“ от Р. В. Фасбиндер, режисьор Бобо Йелшич, Югославски драматичен театър (Сърбия); „Младеж без бог“, автор и режисьор Борут Шепарович, Младежки театър, Загреб (Хърватска); „История на насилието“ по едноименния роман на Едуард Луис, режисьор Томас Остермайер, „Шаубюне“, Берлин (Германия); „Европа“ на хореографа Кюдус Оникеку и „Q Денс Къмпани“, Лагос (Нигерия); „Тартюф“ по Молиер на режисьора Игор Вук Торбица, копродукция на Националния театър в Сомбор и Сръбския народен театър в Нови Сад (Сърбия); „Неморални приказки – Част 1: Къщата майка“, драматургия и режисура Фия Менар и Жан-Люк Божол, компания Non nova, Нант (Франция); „За плътта и бетона“ на хореографа Лусиана Лара и танцовата компания Anti Status Quo (Бразилия); „Али: страхът изяжда душата“ от Р. В. Фасбиндер, режисьор Себастиан Хорват, Словенски национален театър, Любляна (Словения); „Редки птици“, компания „Вълк за човека“, Лил (Франция) и „Поканени“ на хореографа Сепе Байенс и танцовата компания Ultima Vez, Брюксел (Белгия).

Внимателно подбраният основен афиш и тази година се допълваше от съпътстваща програма, чийто център беше международната панелна дискусия „Влиянието и обхватът на съвременния immersive theatre“, проблематизираща естетическия фокус на фестивала, с участието на артисти и теоретици от Англия, Бразилия, Белгия и Сърбия. Други интересни събития в нея бяха традиционната Библиотека БИТЕФ – платформа за представяне на нови книги за театър, както и модулът „Циркобалкана“ – регионален минифестивал на новия цирк в рамките на международния форум.

Театрални модели на заедност, разбирателство и доверие

От интересния афиш на БИТЕФ 2019 гледах четири спектакъла – „Белград от дистанция“ на „Римини Протокол“, „История на насилието“ на Томас Остермайер, „Тартюф“ на Игор Вук Торбица и „Неморални приказки – Част 1: Къщата майка“ на френския транссексуален артист Фия Менар. И четирите представления не само потвърдиха големите предварителни очаквания, доколкото са нови продукции на някои от най-ярките имена и компании в европейския театър днес или промотират млад режисьор, доказал се в регионалния контекст, но и защитиха концептуалния стремеж на фестивала да коментира наболели проблеми на съвременния свят и да предложи театрални алтернативи за решаването им.

Спектакълът-разходка „Белград от дистанция“ на „Римини Протокол“ беше представен като пролог към БИТЕФ 2019, т.е. като специално въведение в неговата тематична и естетическа концепция. Създаден по идея на Щефан Кеги и Йорг Каренбауер под основното название „Х от дистанция“ (Remote X), той вече е обиколил редица градове по света, замествайки всеки път Х в заглавието с името на съответния град. След белградската си премиера в първия ден на фестивала (преди неговото официално откриване с „Орест в Мосул“ на Мило Рау) представлението беше показвано през всички останали дни до края му, изпълнявайки ролята си на въведение към философията на фестивалната програма за цялата публика. Спектакълът предлага на зрителите по находчив и въздействащ начин възможността непосредствено да преживеят театрално създадена ситуация на общност и присъствието на отделната личност в нея. Той протича като много добър пример за имърсив театър, доколкото максимално „потапя“ присъстващите в себе си, превръщайки ги направо в преки участници. Поканени на предварително обявен сборен пункт и снабдени със слушалки, през които получават инструкции за посоките на своето движение и за онова, което трябва да правят, присъстващите обикалят различни места на Белград, започвайки от централното гробище и преминавайки по улиците му, наблюдават всекидневието (си) в един мол, приканени са да се включат в изпълнението на любовна песен („Нека започнем любовта отначало“ от мотото на фестивала), да тичат заедно в парка на Мегданкале, да танцуват един с друг или поотделно и накрая да изкачат десетте етажа на висока сграда в центъра на града, за да го погледнат отгоре, „от облаците“. Майсторският, едновременно философски и неангажиращо делничен сценарий на Щефан Кеги и Антон Роуз кара участниците неусетно да преживеят разходката из своя град както като идеален модел на възможно общество, в което всеки е себе си и в същото време е важна и ценена част от групата, така и като преминаване на собствения си (и въобще на човешкия) живот.

Както обикновено, спектакълът на Томас Остермайер демонстрира остър усет за проблемите на днешния европеец и висококачествен театър. Режисьорът създава представлението си по нашумелия автобиографичен роман „История на насилието“ на френския автор Едуард Луис. Болезнената лична случка със студент от малък френски град, поканил в апартамента си в Париж млад алжирец, с когото се запознава на улицата, и след кратка връзка и обещаващо приятелство е изнасилен в отговор на настояването да получи обратно своя откраднат от госта му смартфон, Остермайер разглежда като по-голям, базисен проблем на днешния представител на средната класа в европейските страни. В потискащата история режисьорът не търси кой и за какво е виновен, а внимателно проследява безсилието на отделната личност и на обществото като цяло (полицията и медицинското обслужване) да се справят адекватно с – най-общо казано – изненадващи ги, макар в действителност предвидими ситуации. Без да е направено в естетиката на имърсив театъра, представлението предизвиква такъв ефект, доколкото силно потапя зрителя в разказваната история чрез максимално искреното актьорско присъствие и изключително въздействащите, прожектирани на огромен екран сцени от въображаемото отмъщение на студента. Представяйки ясно и откровено един проблематичен модел на дежурно афиширана заедност, спектакълът сочи алтернативи за неговото реконструиране

Подобна стратегия на очертаване на възможен модел на същинска общност, разбирателство и доверие чрез находчиво и категорично представяне на неговата противоположност предложи и много оригиналният и свеж спектакъл по Молиеровия „Тартюф“ на младия режисьор Игор Вук Торбица, който ненапразно беше тазгодишното ново име, по традиция промотирано от фестивала. По неочакван, но особено силен начин тези тревожни гласове за съхраняване чрез реконструиране на света, в който живеем, допълни и Фия Менар със своята пърформанс-инсталация „Неморални истории – Част 1: Къщата майка“. Изграждайки пред очите на зрителите с методични неуморни усилия в продължение на повече от час огромен макет от картон на Партенона като символ на европейската цивилизация (къщата майка), накрая артистът заедно с безмълвната зала е принуден да наблюдава как резултатът на огромните му усилия рухва под струите на проливен дъжд. Това лаконично напомняне за крехкостта на създадения с много труд свят, в който живеем, спонтанно разтърси присъстващите и им напомни за тяхната отговорност към него.

Безспорно силно и запомнящо се издание на БИТЕФ, което отново потвърди постоянството на фестивала да поставя тревожните въпроси на нашето съвремие и да търси отговорите им.