Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

Разговор с режисьорката Ралица Димитрова

„Някога на шествията са излизали зрели хора, преживели Ньойския договор. Сега на тази шествия излизат основно млади хора. Те не знаят за какво става дума. И не съм сигурна, че искат да знаят или да получат обяснение.“ Разговор с режисьорката на филма „Сага за пропилените възможности“ (2018), излъчен на 14 октомври по БНТ

Филмът ви е не просто разказ за „травмата Ньой“, а търси да я улови днес, включително през факелните шествия, които млади националисти продължават да правят на 27 ноември. Защо ви бе нужна и съвременната гледна точка?

Цялата идея за филма тръгна от един текст на проф. Иван Илчев. Става дума за негова статия, посветена на Ньойския договор, с всички тези размисли, които присъстват във филма. Той даде идеята с наближаването на стогодишнината да направим такъв филм, в който да се покаже и другата гледна точка. Съгласих се, но си дадох сметка, че не ми достига нещо – как една статия да стане „кинематографична“. Трябваше да търсим „образа“. Дълго обсъждахме какъв да бъде този „образ“, който да е интересен. Не само на старите патриотари, които, произнасяйки Ньой, се разтреперват от бяс, а да бъде интересен и на младите хора. Тогава решихме да измислим герой, който да е живял в две епохи и да е преживял подписването на двата мирни договора – на Ньойския през 1919 г. и на Парижкия през 1947 г. На нас днес тези събития ни изглеждат много отдалечени във времето, но е напълно реално някой млад секретар през 1919 г. в Ньой да е участвал и при договора за излизането ни от Втората световна война в Париж като дипломат от кариерата.

Тоест дипломатът, изигран от Валентин Ганев във филма, е фиктивен образ?

Няма такова лице. Идеята да се включи още една епоха беше моя. Тогава Иван Илчев предложи да разширим разказа с Парижкия мирен договор, когато България отново е потърпевша от историческия развой на събитията. Аз държах да включим и още една гледна точка – на млад човек. Така се стигна и до цялата структура на филма – с въображаем дядо, въображаем внук и въображаем дневник на събитията. С цялото това пътешествие през три епохи, което за мен беше трудно, защото през цялото време изпитвах притеснение дали зрителите ще уловят кое кога се случва. Решихме да изписваме на екрана датите, защото иначе ще е малко объркващо. Направихме една прожекция в техническо училище, където не се учи разширено история, и там десетокласниците казаха, че нямат никакъв проблем и че прекрасно се ориентират във времето.

Дипломатът разказвач е чисто имагинерен герой. А откъсите от дневника, които той чете, са характерен похват на Иван Илчев, който винаги се старае да пише с думи, съответстващи на епохата, сякаш идва глас оттогава, и така да направи изводи за съвременността. С Валентин Ганев нямахме никакъв проблем, той е невероятен актьор. Дадох му за пример Симеон Радев и се оказа, че той си изгради образа на Симеон Радев, беше абсолютно убеден, че играе Симеон Радев. И аз нямах никакъв проблем с това, защото, когато актьорът вярва в онова, което прави, нещата се получават по-добре.

Младият ви актьор обаче участва в реални протестни шествия срещу „Ньойския диктат“.

Наистина е невероятно! Щом получихме субсидията от Националния филмов център, доста бързахме, за да не пропуснем шествието следващата година. Предварително снимахме две шествия – особено това в Добрич, което беше много ефектно и много ни помогна. Интересното беше, че там тези прояви не са толкова истерични, колкото в София. Оттам тръгна идеята, че младият ни герой във филма ще се включи на следващото шествие. И целият сценарий беше написан така, че отначало той да е въвлечен случайно в шествието и постепенно да се възпламенява от тълпата и онова, което тя носи. Имахме подготвени неща от реквизита, чисто художнически – например факел, защото в София участниците не носеха факли. В един момент по сценарий актьорът трябваше да вземе факела и да тръгне със шествието. Той, нали е актьор, тръгна убедено напред и в един момент всички фоторепортери, дошли да снимат шествието, започнаха да снимат само него – като лице на шествието. Стана емблема на хората, които реално участваха там. Искахме чисто цветово изображението във филма да е доста различно: тоест преобладаващото зеленикавокафяво да се разграничава от „кървавочервената част“ на шествията. Идеята ми беше тези вмъквания да имат връзка с действителността. Не че действителността е „по-кървава“, но в нея има повече емоции. И като че ли много по-малко истина остава в нея.

Как ви се вижда възобновяването на шествията срещу „Ньой“, усетът за това крушение днес?

Интересното, е че на старите шествия са излизали солидни, зрели хора. Такива, които са преживели Ньойския договор и знаят за какво става дума. Сега на шествията срещу „Ньойския диктат“ излизат основно млади хора. Те не знаят за какво става дума. И не съм сигурна, че искат да знаят или да получат обяснение. Любопитно ми е как ще реагират на филма. Опитах се да им обясня още докато снимахме, че това е по-скоро филм есе, че не е пропаганден филм.

Стогодишнината от Ньой предполага обаче поглед назад.

Да, предполага. И тъкмо това е, което се опитахме да направим с този филм. Да направим един филм обобщение, който да е поглед назад, но и с мисъл какво се случва сега и доколко не повтаряме същите грешки. Има някои конкретни реплики във филма в тази посока: „Виновни бяхме всички ние. Не беше виновен само Фердинанд. Виновни бяхме всички ние, защото приемахме ордените, приемахме да се подмазваме“. Финалът на филма с изгорялата гора е също много показателен. Мисля, че никога не сме имали такава премиера, защото на финала, след надписите, залата седеше и мълчеше. Няколко души дойдоха при мен и казаха, че за първи път им се случва нещо подобно – не върви и да изръкопляскаш. Заради усещането за изпепеляване.

Къде заснехте изпепелената гора?

Преди две години през лятото имаше големи горски пожари около Сандански. Видях ги по телевизията и заедно с оператора се отправихме бързо натам. Сварихме още горещата пепел. Изглеждаше много страшно, но по някакъв начин тези кадри станаха образ на една историческа катастрофа. Все си мисля, че в тази изпепеленост има нещо топло, което може да се възобнови. Просто трябва да си дадем сметка, че наистина сме много изпепелени.

А темата за „пропуснатите възможности“? Как я възприема публиката?

Реагира странно. За втори път правя исторически филм по тема, която е сравнително популярна. И щом филмът свърши, мнозина казват, че общо взето, е така, но те имат друга версия. Потресаващо е, че хората не искат да се вслушат в киноразказа, а продължават упорито да се привързани към онова единствено нещо, което знаят. И всичко свършва дотам. Най-често сред прожекциите стават хора и питат: „Сега, след този филм, вие ще предложите ли да се премахнат клаузите на Ньойския договор?“. Един човек пък заяви: „Вашият филм е вреден, защото в него показвате Васил Коларов, а той не бива да се показва. Той е престъпник“. Най-често реакциите са в една-единствена плоскост. А ние се опитахме да направим поливалентен филм, който да дава възможност за размисъл. Не мисля, че това е филм, предназначен да предизвика промяна у политиците. Това е филм за самите нас.

Разговора водиха Людмила Димова и Тони Николов

Ралица Димитрова завършва режисура във ВГИК, Москва. Работила в Студия за документални и научнопопулярни филми „Време“ и в БНТ, от 20 години е на свободна практика. Автор и режисьор на множество документални и научнопопулярни филми: „Какъв цвят има този свят“ (2019), „Двата слона и тревата“ (2018), „Пътят на буквите“ (2015), „Димитър Шишманов. За размишление“ (2014), „Българското позорище“ (2009), „Островът на цар Самуил“ (2003), „Пропагандата“ (1991), „Поколението. Памет за Цветан Стоянов“ (1990) и др.