Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

„Както и да оценяваме ролята на интелектуалците в последните достойни за възхита заради ненасилието си европейски революции – извън всяко съмнение е, че те са изиграли значима роля в тях.“

Лекциите ми носят заглавието „Възход и падение на интелектуалците в Европа“[1]. Това заглавие е опасно. Имануел Кант слага на „Критика на чистия разум“ същото мото, което Бейкън от своя страна поставя на Instauratio Magna: De nobis ipsis silemus: De re autem, quae agitur, petimus: ut homines eam non Opinionem, sed Opus esse cogitent…[2]

De nobis ipsis silemus – за себе си мълчим. Никой не е престъпвал по-често и с по-голяма и все по-нарастваща охота това мото от самите интелектуалци: те рядко са мълчали за себе си, много по-често са прекарвали своето съществуване в непрекъснато говорене за себе си. Доносо Кортес, големият испански антилиберален мислител на XIX в., е нарекъл буржоазията una clasa discutidora, една дискутираща класа. В този смисъл интелектуалецът, който от XVIII в. насам вижда своята мисия в това да се подиграва на бюргерството, на коeто дължи своя възход, е буржоа par exellence. Изглежда – нека цитираме един безобиден главен свидетел – че когато папагалът в романа на Реймон Кьоно „Зази в метрото“ крещи обвинително: „Дрънкаш, дрънкаш, за друго не те бива“, има предвид интелектуалеца.

Рефлексията е изначалната задача на интелектуалците – саморефлексията е тяхната постоянна заплаха. Защото обръщането към самия себе си крие опасността да виждаш единствено собственото си Аз, не и света около себе си. Дидро, прототип на рефлектиращия интелектуалец, е разпознал тази опасност, когато с почти мазохистичен маниер нарича интелектуалеца „система, действаща наобратно“.

De nobis ipsis silemus. Защо ние, интелектуалците, не последваме съвета на Бейкън и Кант и не замълчим за себе си? Вярвам, че днес повече отвсякога интелектуалците имат повод да размишляват публично за себе си и своята роля. Основания дават радикалните промени, които преживява нашият континент Европа и заедно с нея светът. В тези промени, които – извинете ме за тази етноцентрична или може би просто провинциална забележка – вероятно не могат да се усетят никъде другаде по-отчетливо, отколкото в Берлин, града, в който някога двете половини на света влизат в болезнен конфликт, а днес тези два свята се съединяват със същите големи мъки. По време на тези наистина революционни промени интелектуалците изиграха значима роля. Те бяха герои и предатели, те бяха критици на властта и нейни лакеи, някои говореха в правилния момент, а други – в грешния, и мнозина мълчаха, когато бяха длъжни да издигнат глас, вярвайки в силата на словото. Както и да оценяваме ролята на интелектуалците в последните толкова славни в началото и достойни за възхита заради ненасилието си европейски революции – извън всяко съмнение е, че те са изиграли значима роля в тях. Настоящите промени в Европа ни принуждават да задаваме отново въпроси за историята на европейските интелектуалци, тяхното положение днес и задачите им в бъдеще.

Започвам с поглед назад, към миналото: към оплакващата се класа и появата на чистата съвест. Не говоря италиански, но има едно изречение, което всяко немско дете повтаряше с видимо удоволствие, след като за първи път се беше возило във влак. Това изречение можеше да се прочете на четири езика във всяко купе на влаковете, които след войната отново прекосяваха границите, ала не немското, нито английското или френското изречение, а италианското впечатляваше детската мисъл: E pericoloso sporgersi[3].

Не може по-добре да се предаде мисията на интелектуалеца и опасностите, които го заплашват: E pericoloso sporgersi. Интелектуалецът е пътник през времето, който иска по-добре да познае нещата. Той отваря прозореца на своето купе, поглежда навън, подава главата си на вятъра и зажумява: гледката често му се вижда мрачна и той се обръща навътре, сядайки отново в своя ъгъл в купето. Расте желанието да бъде не само пътник, но и началник-влак или поне да може да каже на началник-влака в каква посока трябва да продължи пътуването. Тогава пътуването най-често става опасно – за самия интелектуалец, както и за неговите спътници. Никаква работа не е свършило пломбирането на жп вагона, с който Владимир Илич Улянов, наречен Ленин, през 1917 г. се завръща след швейцарското си изгнание през Германия, Швеция и Финландия в Петроград, който по-късно ще носи неговото име, а днес вече не. Интелектуалецът е пътник, ала от време на време иска да е началник-влак.

Интелектуалецът е хронично недоволен; той страда заради състоянието на света. Оплакването е същинският му занаят, много повече от хвалебствието. Така се стига до опасността от модната професионална неудовлетвореност от света, която Пол Валери иронизира, казвайки за интелектуалците: „Този вид пак се оплаква, следователно съществува“. Ала интелектуалецът с право страда заради състоянието на света. По тази причина има толкова малко сангвиници сред интелектуалците. Повечето от тях, най-добрите – както още Аристотел е знаел – са меланхолици.

Това е ключовата дума, която ми позволява леко да изясня понятието „оплакваща се класа“, което използвам, придържайки се към ироничната мисъл на Валери. Интелектуалецът по природа е меланхолик. В началото светът му причинява страдание, на което той се опитва да даде израз, мислейки, и впоследствие започва са страда от самия себе си, защото може само да мисли, но не и да действа. Разбира се, подобна обобщаваща и затова по необходимост погрешна, във всеки случай изкривена характеристика се нуждае от уточнение. Проблемът, за който говоря, очевидно не е проблем на Античността. Той не е проблем и на културите, в които vita contemplativa[4] има неоспорим превес пред vita activa. Меланхолията на интелектуалците дава израз на един европейски проблем, когато с обуржоазяването на Запада и с възхода на протестантската етика vita activa се превръща в идеал за поведение, а vita contemplativa изпада в режим на оправдание. Затова се стига дотам, че капитализмът започва да се провижда като универсална терапия срещу меланхолията. „Работи, не се оплаквай“ – мотото на Томас Карлайл[5] определя европейското Ново време.

Процесът на цивилизация, както Норберт Елиас, един голям европеец, определя зараждането на Новото време, се характеризира с принудата, упражнявана върху хората, да държат под контрол своите афекти. Така меланхолията става подозрителна – с нея и интелектуалецът. Ако той не желае да извърши sacrificium intellectus[6] и да приеме света за по-добър, отколкото е, тогава се налага да копнее по един по-добър свят и да го описва. Така се ражда утопията, жанрът, който съпровожда встъпването на Европа в Новото време.

Разбира се, понятието за интелектуалец възниква във Франция по време на Аферата „Драйфус“, има всички основания историята на интелектуалците да започне от началото на ХХ в. Ала и тук важи правилото, че нещата не се нуждаят от точната дума, за да съществуват. Аз виждам интелектуалеца като меланхолик по устройство, който си запазва правото на бягство в утопията. Робърт Бъртън, който през XVII в. написва „Анатомия на меланхолията“, вижда в утопията предпоставка да се прогони меланхолията, а Кампанела, на когото позволяват по време на дългия тъмничен затвор да изложи на хартия cвръхизобилието от свои мисли, се превръща като автор на „Градът на слънцето“ в интелектуалец – също както и херцог Франсоа дьо Ларошфуко, който след поражението на последното голямо въстание на благородниците Фрондата става автор против волята си и в своите „Максими“ се бори с перото вместо с меча. Те всички са интелектуалци, изпреварили времето си, принадлежат към оплакващата се класа, членове са на онова тайно общество или „меланхолична компания“, за която датският писател Йенс Петер Якобсен говори през XIX в. Една своеобразна взаимозависимост между меланхолия и утопия определя тяхното съществуване.

Интелектуалецът се оплаква от света, ала от това оплакване се поражда утопично мислене, което проектира един по-добър свят и в същото време трябва да пропъди меланхолията. Поради това меланхолията изчезва от утопиите и дори още нещо – в утопията властва сурова възбрана над меланхолията. Ще откриете забрана на меланхолията при Робърт Бъртън и Кампанела, при Томас Мор и в дистопията на Джордж Оруел „1984“. И разбира се, не е изненада, че Маринети, който казва, че на баща си дължи силната си воля на сангвиник и властен човек, изрично формулира в „Основни понятия на футуризма“, съчинени заедно със Сетимели и Марио Карли: „В живота футурист е този … който действа радостно, винаги с поглед към утрешния ден, без угризения на съвестта, без педантичност, без неискрен срам, без мистицизъм и без меланхолия“.

Интелектуалецът нито е постоянно меланхолик, нито е утопист по неволя. Ала неговото съществуване се колебае между тези два полюса. Светът го кара да страда, той измисля по-добър. Тук вече се корени онова, което Жюлиен Бенда по-късно ще нарече la trahison des clercs, предателството на интелектуалците. Защото забраната, която утопията налага върху меланхолията, в обществото на щастието бързо се превръща в принуда или ако това се окаже невъзможно, поне в налагане на впечатление за щастие. „Организирай съдбата“ гласи мотото на Етиен Кабе и Френската революция превръща щастието в цел на държавното управление. Ала тази повеля се превръща по ужасяващ начин в забрана за отделния поданик да показва открито своето лично щастие. Така Сталин желае да види хората в Русия щастливи – и горко на оногова, чието изражение на лицето не се подчинява на тази заповед, така и Гьобелс се стреми да направи арийците щастливи.

Меланхолия и утопия – между тези полюси се простират възходът и падението на европейските интелектуалци. Като казвам това, имам предвид най-вече художниците и писателите. Ала една група интелектуалци, която също води началото си от европейското Ново време, преди всичко от Ренесанса, очевидно се измъква от тази алтернатива: това са учените. Науката може да се определи като онази сфера на интелектуална дейност, която лежи отвъд меланхолията и отсам утопията. Ученият не сe е отчаял от света, а полага усилия да го обясни, той не мисли в утопии, а изчислява прогнози; поведението му се характеризира не с отчаяние, нито с надежда, а с обективност и спокойна съвест.

Тук се корени онова напрежение между двете прослойки на европейската интелигенция, които аз разграничавам като „оплакваща се класа“ и „хора с чиста съвест“, напрежение, което не се изразява достатъчно добре чрез общоприетото разделение на „две култури“, на литератори и хуманитаристи, от една страна, и на занимаващи се с природни науки, от друга.

В тази лекция искам да проследя зараждането на чистата съвест, която определя европейската наука. Тук иде реч за процес, който може да се определи като историзиране на природата и освобождаване от морал на науката и най-късно от XVIII в. започва да определя самосъзнанието на Европа. Едва в най-ново време това самосъзнание бива поставено под въпрос, едва днес се обажда гузната съвест…

Превод от немски Людмила Димова