Волф Лепенис

Волф Лепенис (1941 г.) е професор по социология в Свободния университет в Берлин и ректор на Висеншафтсколег – Институт за академични изследвания в Берлин, почетен доктор на Сорбоната, носител на наградите Карл Фослер, Александър фон Хумболд, Теодор Хойс, на Наградата за мир на германските книготърговци и др. В продължение на години преподава в Принстън (Institute for Advanced Study) и Колеж дьо Франс. Автор на многобройни публикации върху историята на науката, културната и литературна социология, сред които: „Меланхолия и общество“ (1969), „Краят на естествената история“ (1976), „Трите култури“ (1985), „Автори и учени през XVIII в.“ (1988). Във „Възход и падение на интелектуалците в Европа“ (1992) са събрани лекциите, които изнася през ноември 1991 г. в Рим. В тях той разглежда политическата и културна ситуация в Европа след падането на Берлинската стена и на комунистическите режими в Източна Европа.

Антирасистът

На съчиненията на Кант за „расовия“ въпрос отговор дава още през 1786 г. околосветският пътешественик и природоизпитател Георг Форстер в своята статия „Още нещо за човешките раси“. Големият век на съмнението и вълненията, както Йохан Готфрид Хердер нарича XVIII в., е и век на класификациите. С тяхна помощ се правят опити да се подреди изобилието от нови познания и открития. „Расата“ е не толкова нормативно, колкото класификационно понятие. Форстер определя Кант като „предубеден систематик“... [...]

Оплакващата се класа

De nobis ipsis silemus – за себе си мълчим. Никой не е престъпвал по-често и с по-голяма и все по-нарастваща охота това мото от самите интелектуалци: те рядко са мълчали за себе си, много по-често са прекарвали своето съществуване в непрекъснато говорене за себе си. Рефлексията е изначалната задача на интелектуалците – саморефлексията е тяхната постоянна заплаха. Защото обръщането към самия себе си крие опасността да виждаш единствено собственото си Аз, не и света около себе си. [...]