Нравите подивяват, справедливостта е безпризорна
Идентичностите се разтварят, обществата стават хипернервни, агресията расте: светът е разглобен. В интервю с Рене Шой от „Нойе Цюрхер Цайтунг“ философът Петер Слотердайк обяснява голямото безпокойство, което се усилва от миграционната динамика. Къде сме и накъде се сриваме
Някога Лайбниц направил възможна една модерна онтология, задавайки въпроса: „Защо има нещо, а не нищо?“. Днес, във времена на миграция, от една страна, и на нарастващо безпокойство, от друга, си задаваме същия въпрос под леко променен знак: защо живеем в общества, а не без общества?
Нашият общ живот в модерни големи политически тела е чудо, за чието обяснение не са мобилизирани достатъчно мисловни ресурси въпреки цялата социология и политология. Този, който би могъл да формулира валиден отговор на вашия въпрос, би бил единственият достоен носител на Нобеловата награда за мир, и то за всички бъдещи времена.
По това сме на едно мнение, но все още не сме напреднали. Кажете ни: защо живеем в общества!
Моля, по-бавно! Още думата „общество“ може да се окаже капан. Знаем ли ние какво е общество? Ако погледнем към националните държави, в които днес най-често не можем да живеем, без същевременно да се оплакваме от тях, би трябвало първо да ни обземе философско удивление. Съвременните големи политически тела се разпростират от Норвегия с 5 милиона души, през Италия и Франция с около 60 милиона, Германия с 80, Русия със 140 и САЩ с над 300 милиона, та до Индия и Китай с 1,3 милиарда души. Всичко това са системни чудеса, които почиват върху тайните механизми на взаимовръзка или взаимопринуда. Ето кое трябва по-внимателно да изясним, ако искаме да продължим да съществуваме с възможно най-малко войни. Към тези механизми трябва да се подхожда внимателно. Човек има няколко дузини познати, максимум няколкостотин, ала той съществува съвместно с милиони – това е чиста алхимия. Повърхностното говорене за „общество“ и „комуникация“ скрива проблема.
Може да се отговори по класически гръцки начин: човекът е обществено същество и не обича да прекарва времето си в самота.
Разбира се, Аристотел има право, когато описва човека като zoon politikon. Ала този зоологически отговор е тавтологичен: човекът живее в общество, защото е общително човешко същество, такива са и пингвините, както и овцете, и мравките. Древните гърци впрочем не са могли да подозират мащабните измерения на модерните общества. Ала те са знаели – човек може само да се диви как живеят други народи. Така е все още и с нас, щом отидем в непозната страна. Сякаш сме попаднали на шумно човешко събрание, което вече дни наред дискутира като обезумяло. Трябва да постоиш по-дълго, за да получиш усещане за какво спорят.
Близо до ума е следователно един втори отговор: това, което държи хората в модерните големи политически тела – били те народи, или нации, е спорът по различни теми. Тогава политиката не би била проблемът, както се твърди в последно време, а решението: политическият спор споява всички тези хора, които иначе малко неща биха обединили.
Политиката е болката, която възниква, когато други хора искат друго. Затова можем да приемем обществата като общности на болката, също и като общности на нараняването и нервността, или комуни в спор. Тези дни все по-често мисля за Никлас Луман и неговата теза: това, което знаем за света, го знаем чрез медиите. Медиите са устройства за циркулация на темите. Това е едната половина от истината: знанието за света възниква предимно медийно, така нареченият личен опит винаги играе по-малка роля. Това важи още за Античността. Повечето от това, което атиняните от времето на Перикъл имат в главите си, са научили от предлитературните медии на своето време: от градския слух, митовете, клюките и речите на агората. Освен това от „народното радио“ – Омир.
Съобщеното знание става все по-важно, значението на опита намалява. А коя би била другата половина на истината, на която държите?
Общества се създават чрез споделен стрес. Аз сигурно не съм единственият, който има впечатление, че от няколко години ние сме постигнали променено агрегатно състояние на медийно индуцираното вълнение. Ожесточеността и токсичността на обидите в Европа и в целия Запад и както се казва – в останалия свят, е нараснала, и то във всички посоки: ляво срещу дясно, дясната периферия срещу ляволибералния мейнстрийм, горе срещу долу, пол срещу пол, местни жители срещу чужденци, стари срещу млади. Проблемите на идентичността са вирулентни, както никога преди. Всички различия, от които е изтъкано едно модерно общество, се намират в безпорядък. Всички постоянни дихотомии са изпаднали в движение, всичко тече, но по-различно, отколкото мисли Хераклит. Аз храня подозрението, че един механизъм тласка цялата дискутираща система към повишена нервност – да го наречем закон на нарастващата раздразнителност.
Азът на модерния човек е под силно напрежение и се бори за запазване на един минимален стандарт на идентичност. Защото подозира: който напълно я изостави, все някога ще полудее.
Добре казано. Но трябва да имаме предвид, че идентичността винаги се намира между две безумия, да ги наречем максимална идентичност и нулева идентичност. При първата индивидът се слива със своята личност, нека си припомним фразата на Кокто: „Наполеон беше един луд, който се мислеше за Наполеон“. В случая на нулева идентичност индивидът се деперсонализира и накрая вече не знае кой или какво е.
Следователно е целесъобразно да се закотвиш в един поддържащ колектив.
Така е, но трябва да имаме предвид, че колективите и техните медии не изпълняват съвършено задачата си да поддържат. През XXI век вече никой не е извън медийната зависимост, която усилва съществуващите различия, при това създавайки от спора за различията един нов и крайно крехък вид взаимовръзка. Медиите се опитват да поддържат, произвеждайки сътресение. Те дестабилизират чрез стабилизация.
Не звучи добре, особено ако сам работиш в медия. Същевременно бих казал: порицанието на медиите като цяло не ни води напред.
Няма смисъл да се порицават медиите за нещо, което отива далеч отвъд тях. Те просто усилват сътресенията, които от дълго време сполетяват модерните хора… Самите хора живеят твърде кратко, за да видят в цялостен план какво наистина се случва. Дори планините идват и си отиват. С други думи, стабилността на света не е нищо друго освен илюзия, производна на човешката преходност. Едва мистификацията на бавното показва това, което ние поради когнитивно удобство до неотдавна смятахме за даден веднъж завинаги световен ред. Такъв постоянен ред не съществува. Това е изключително трудно за разбиране.
До днес има хора, които са убедени, че народите са истинските актьори в историята. В техните очи отделните човеци са само абстракции, те намират своя пълнеж само в принадлежността към колектива.
В индивидуалистичната цивилизация тази позиция вече не е много разпространена, но тя съществува. Да, съществуват последни привърженици на романтичната философия за народите. Те сериозно мислят, че народите произхождат директно от духа на Твореца. В практиката надделяват стратегическите популисти и те се позовават на народите с инструментализиращи и манипулативни намерения, понякога цинично. Те искат да направят от народа една партия с програма да бъде именно народът, какъвто той вече е.
Популизмът е проблематичен, защото той не приема сериозно тъкмо адресатите, това е ясно. Същевременно не виждам защо само поради страх от него трябва да се отиде толкова далеч, та да се твърди, че говоренето за народ само по себе си заслужава презрение. Който казва „народ“, посочва нещо общо, което свързва обитателите на една територия в културен план.
Да, разбира се, народи съществуват. В това отношение пледирам за по-малко есенциализъм. Това означава – народите са тук, но те се намират в продължителен процес на трансформация от по-малки и по-големи, собствени и чужди частици, които при определени исторически обстоятелства всеки път се съсредоточават в материални и символни общности. Това второ течение е било за хората от края на XIX и началото на ХХ век, но и за днешните не по-малко обезпокоително, отколкото първото, към което сме привикнали, повтаряйки мантрата: мутация плюс селекция равно на еволюция.
Това значи, че при животните по-скоро признаваме, че те невинаги са били каквито са днес.
Да, плъзгането по плоскостта на човешките колективи наистина е още по-обезпокоително. При народите и техните култури промяната се извършва сякаш на повърхността, случва се в историческото време, може да се наблюдава с невъоръжено око. Тук мистификацията на бавността вече не носи утеха. Случва се едно постоянно самоусилващо се пристигане и заминаване, докато оставащото се отбранява. Виртуалното разпадане на народите засяга дълбоко много отделни хора в това, на което те държат – цялата им представа за самите себе си започва да се изплъзва. Ако не е френскостта това, което ме прави французин, то кое е? Кой съм аз тогава? Дали не съм някой луд, който се мисли за французин, за корсиканец, за турчин?
Ако някой ви чуе как говорите, ще каже, че всъщност работите върху една културна история на плъзгането. През ХХ век отместването започва да се ускорява: светът се променя пред очите на хората благодарение на технологичните иновации.
До XIX век промените винаги са били много по-продължителни в сравнение с житейската история на отделния човек. В това отношение отделният човек е можел донякъде да бъде безразличен към цялостното отместване. През ХХ век постепенно пада филтърът на вечността, който толкова дълго е стабилизирал светогледа. И без съмнение това е откровено модерен феномен: промените толкова много са се ускорили, че са очебийни в рамките на собствената житейска история.
Това означава, че биографиите на отделните хора и общата история се сближават?
Може и така да се каже. Отместването днес включва и човека в най-отдалечения ъгъл – то го сполетява, дори и той самият да не се движи. Този ъгъл впрочем много прилича на „десния сектор“, където днес обичат да поставят хората, които не се съгласяват безмълвно с ускорената промяна. Този ъгъл остава безобиден, докато неговият обитател признава, че е твърде бавен за този свят. Той става токсичен, щом бавността се заяви агресивно. Междувременно една част от този сектор е обитавана от нападащи в гръб. На тях трябва да им се покаже границата.
Бавно се придвижваме към центъра на вашите мисли и се доближаваме до настоящето. Какво точно не дава мира на хората днес?
Говоря за една обща миграционна динамика, която преминава през много етапи. Размяната на идеи и стоки през границите на страните съществува в относително инертни форми в Европа от Средновековието насам, впрочем също и с Ориента. Тя става по-интензивна след XVII век благодарение на пощенските системи, меркантилизма и начеващата култура на машините. Ала едва от началото на XIX век ние живеем в социална форма, която може да се нарече общество, отворено за миграцията на идеи и продукти. Изведнъж навлиза необозримо количество истини и стоки, чужди като идейна форма, които ние все повече допускаме. Просвещението е култура на гостоприемството за идеи. Отговорни за натурализацията на тези първи имигранти в нашите глави са университетите и дискутиращата общественост, но и потребителите на стимуланти, текстил и печатни произведения. Същевременно Европа и европеидните части на света се превръщат в имиграционни области за машини.
Могат ли машините да имигрират? Звучи оригинално, но не и убедително.
От гледна точка на езиковата употреба не е, но по същество – напълно. Вижте, понастоящем 45 милиона леки коли населяват германските улици и паркинги. Преди сто години тях още не ги е имало, днес са навсякъде. Очевидно това са желани чужденци, с чието присъствие ние сме свикнали, приятели от ламарина. Това може да стигне тъй далеч, че кореняците да развият един вид близначна невроза. Когато каним приятели да пътуват с нас, казваме: „Спрял съм отзад!“. Щом съгражданинът автомобил е получил такъв статус, това може да се приеме за максимално успешна интеграция.
Ако сравненията са аргументи, можем да приемем това.
Това, което искам да обясня с примера за автомобила, се отнася и за другите десетки хиляди внесени помощници във всекидневието, които ни заобикалят. Ние толерираме близостта на предмети, каквито доскоро не е имало – това е огромно ментално постижение, което не е оценено достатъчно. Помощниците във всекидневието наистина са и извор на ядове, ние ги изхвърляме, когато се повредят, но като цяло полагаме грижи за тях.
Да придвижим мисълта към извора на болката: имиграцията на непознати идеи и иновации е последвана от имиграцията на чужди хора. Как се отнасяме към тях?
Докато подвижността се развива в модуса на туризма, хората и от двете страни на туристическия контакт, изглежда, изпитват радост. Знае се – всеки, който си тръгне, ще се върне, и всеки, който дойде, някога ще си тръгне. Другояче е с еднопосочната мобилност, която наричаме миграция или преселение в по-тесния смисъл. Заради своя масов ефект тя се причислява към най-ярките симптоми на ХХ век, а през XXI век ще играе още по-голяма роля.
Тук е важно да отбележим, че движението не протича само от юг на север, както много европейци са склонни да приемат, но и много по-фундаментално: от селските райони към градските и крайградски агломерации. Дъг Сондърс[1] показа красноречиво в Arrival City, че сме свидетели на най-голямото миграционно движение – в идните 50 години два милиарда души ще се преселят в градовете в границите на една страна или континент или през границите на страните и континентите. Тези огромни придвижвания са само последната степен на общото ускорено плъзгане.
Това означава, че по-ранните представи за света са били отговорни за бавното, незабележимо плъзгане, а модерните трябва да обяснят бързите промени. Какво обаче означава това?
Голямото плъзгане днес е проникнало в целия спектър на човешкия живот. Това означава не друго, а това, че ти като средностатистически древен човек никъде по света не можеш да се предпазиш от иновациите. И безпокойството расте, защото е ясно: човекът устоява на плъзгането само ако има чувството, че някъде в неговата природа съществува нещо като неподвижен полюс, който си остава същият при всички промени.
Ние, от променящия се Запад, сме изправени следователно пред проблема на Грегор Замза. Ставаме сутрин и внезапно осъзнаваме, че сме чужди. Или погледнато другояче, ние полагаме усилия да разберем света около нас. Същевременно човек обича преображението и играе с него. Къде минава границата?
Докато човек е в състояние да наблюдава себе си като агент и зрител на собственото си преображение, той го преживява като успех. Ако обаче гледа на себе си като на жертва на преображение, което той отхвърля, неудовлетвореността замества насладата. Фройд обяснява неудовлетвореността в културата чрез отказа от инстинкта. На мен ми се струва, че днес неудовлетвореността по-скоро е свързана с това, че човек губи привилегията на зрител. Когато мнозина изпитат чувството, че от зрители са се превърнали в жертви, тогава се проявяват съпротивителни реакции. Принципът на партийното строителство е в преображението от изтърпяна промяна в офанзивна алтернатива: типичните партии са агломерации от хора, които споделят един и същи опит на неудовлетвореност в изгубената сигурност. Много хора сутрин поглеждат в огледалото и си мислят, че разпознават признаците на трансформация в насекомо.
Как трябва да подхожда политиката към такива емоционални пристъпи? Може ли тя да предпази хората от това да се събудят като насекоми?
Е, да, тя може да предложи нещо на хората, които не искат да се превърнат в насекоми. Ако някой обясни, че даже насън не му минава през ума, че един ден ще се събуди насекомо, със сигурност мнозина ще кажат „аз също“. В Бундестага в Берлин днес има две партии изцяло на принципа MeToo: „Алтернатива за Германия“ и левите. Едните казват: вчера видях на улицата много чужденци, които ми се видяха подозрителни – който споделя този опит, може да каже: аз също. Другите казват: аз видях твърде много мениджъри, на лицата им след разпределението на бонусите се забелязваше онази цинична усмивка, характерна при свръхзаплащането – който го вижда по същия начин, може да каже: аз също.
Това означава, че ксенофобията и антикапиталистическите настроения протичат през споделени антипатии?
Досега се опитваха да обяснят подобни пориви с помощта на старите категории „национализъм“ и „социализъм“, сякаш „Алтернатива за Германия“ е националсоциалистическа, а левите – социалнационалисти, което в края на краищата се свежда до едно и също. Днес двете понятия са погрешни, защото както класическият национализъм, така и социализмът бяха атакуващи движения, генерирани от утопии. За разлика от тях „Алтернатива за Германия“ и левицата са движения MeToo, генерирани от неудовлетворението, подкрепяни от хора, които не могат да се справят с това, че в реалния свят акцията изпреварва реакцията.
Другите са създали факти, а аз трябва, ако не да приемам последиците от техните действия, то поне да съм очевидец; затова се чувствам зле и търся някого, който да каже: „Аз също“. Може ли да се опише така общностното чувство в групите на жертвите, което отдавна се е превърнало и в основна характеристика на съвременните политически движения?
Мисля, че не е зле. От движение към партия крачката е само една. С това се обясняват две неща: от една страна, огромната възбуда, от друга, нищожният резултат. Двете се намират в обратнопропорционално отношение. Впрочем факторът MeToo е замесен във всички политически партии. Той се явява, когато между активите и пасивите има твърде голяма разлика. Подобни реактивни движения се наблюдават и в други сфери, предизвикани от арогантни мъже, които си позволяват твърде много спрямо жените, от арогантни предприемачи, които ни заблуждават с всеобхватни иновации, от една арогантна държава, която все повече следи своите граждани като потенциални престъпници. Жените, клиентите и гражданите лесно попадат в реактивния ъгъл.
Засегнати се чувстват преди всичко онези, които нямат стабилност нито на материално, нито на символно равнище. Нека говорим по-конкретно. Дали едно базово обезпечение чрез безусловния базов държавен доход може да успокои положението?
Може да се опита, но се боя, че не. От една страна, ние в западноевропейските държави фактически вече имаме базово обезпечение – в Германия с „Харц IV“[2] или в Швейцария със значително по-богатите социални помощи. От тях не може да се живее добре, но изпадането в бедност е изключено до известна степен – който твърди обратното, няма представа от безсловесната нищета, под чието бреме живеят един милиард души по света. С такъв социален режим няма да настъпи истинско успокоение.
Мисля, че пръв Франсис Фукуяма беше обърнал внимание в „Края на историята“ на това, че в едно сравнително задоволено общество недоволствата не спадат, а се увеличават, при това експоненциално. Битката за признание навлиза в горещата си фаза едва когато формално е спечелена и всички възрастни индивиди, които не са под запрещение, са утвърдени като граждани на държавата. Тук отново се срещаме със закона за нарастващата раздразнителност. След края на историята, ако има такъв, започва да действа една диалектика, която преди това е била скрита: колкото по-високо е относителното благосъстояние на всички, толкова по-зле се чувства отделният индивид, при условие че не е съвсем горе. В едно привидно задоволено общество всеки се сравнява с всекиго, без да осъзнава саморазрушителните последици от това сравняване. С други думи: за продължителен период в света е заложено повече свободно плаващо недоволство, отколкото може да бъде обвързано с наличните средства за удовлетворяването му.
Ситуацията би могла да се обясни и съвсем позитивно. Ако властта е разпределена между малцина, всички се договарят със статуквото. Ако тя е разпределена по-широко, всеки иска да получи своята част – колкото по-егалитарно е обществото, толкова е по-готово да спори. Това е цената на повече еманципация и равенство в разпределението на власт и ресурси.
[1] Дъг Сондърс е журналист в канадския всекидневник The Globe and Mail. Книгите му The Myth of the Muslim Tide и Arrival City са бестселъри. Б. пр.
[2] Социалните помощи „Харц-IV“ се отпускат на дълготрайно безработните в Германия. Б. пр.
[3] Ойген Мориц Фридрих Розенщок-Хюси (1888–1973) – роден в Берлин, емигрирал в САЩ, историк на правото, социолог и теолог. Б. пр.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук