Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Венеция, специално за сп. „Култура“

Мострата във Венеция (2–12 септември) е първият фестивал от категория А, дръзнал да се проведе на живо въпреки пандемията от COVID-19

Предприетите мерки бяха драконовски и на всякакво ниво: смяна на член от главното жури, защото е от Румъния, която заедно с България е в списъка за задължителна карантина в Италия; сведено до минимум присъствие на автори на филми отвъд океана, както и на заглавия. Червеният килим, осиротял най-вече откъм американски звезди, бе ограден с високи панели, които спираха пристъпите на тийнейджъри за срещи и автографи с любимите им идоли. Санитарните мерки също бяха спазвани и контролирани. Отначало това ми създаваше известни трудности, но после се убедих, че фестивалът успя наистина да създаде спокойна обстановка за гледане на филми и писане за тях.

Маската, разбира се, беше основно действащо лице. Венеция, домакин на най-големия и известен италиански карнавал, е свикнала с нея, но за развлечение, а не по здравословна принуда. В пряк и преносен смисъл се слагаха или сваляха много маски по време на Мострата.

Още на видео пресконференцията директорът на фестивала Алберто Барбера обяви окуражаващи заглавия, цифри, дати. Веднага направи впечатление, че тази година откриването и закриването на Мострата е с италиански извънконкурсни филми, което не беше се случвало от години. Нямаше ги американските блокбъстъри в конкурса за Златния лъв. Изгледани са 2709 филма – 1370 дългометражни и 1339 късометражни, за да се състави официална програма от 60 заглавия, между които18 в основния конкурс, 20 извънконкурсни (от които 11 документални филми), 19 в „Хоризонти“, 1 – в „Специални прожекции“. От 18-те конкурсни филма 8 са режисирани от жени. Жена беше и председателката на журито – австралийската актриса Кейт Бланшет.

И точно тя, подкрепена от останалите си шестима колеги, връчи на друга жена – Клоуи Джао, американка от китайски произход, Златния лъв. Това се случва 10 години след като София Копола получи наградата за „Някъде“ (2010 г.). Показан в последния ден на фестивала, „Номадландия“ размеси картите на явно вече подредените награди. На финалната пресконференция това се подразбра от свалените вече маски на някои членове на журито. Едни журналисти ръкопляскаха, други ръмжаха. Филмът, без да е шедьовър, използва документалната книга на американската журналистка Джесика Брудър „Номадландия. Как да оцелееш в Америка в XXI в.“. Събира на път истински номади, някои от които играят себе си (Боб Уелс, Линда Мей, Чарлийн Суонки), и една жена, само на пръв поглед външна сред тях. Останала без работа и овдовяла, 60-годишната Фърн, в запомнящото се изваяно изпълнение на Франсис Макдорманд, поема с поочуканата си каравана с неслучайното име „Авангард“ към живот, за който винаги е мечтала. Без да бяга от някого или нещо, прави своя осъзнат избор. Готова е да помогне всекиму, човечна и спокойна, немногословна, даже сурова, Фърн умее да защитава интересите си. Работи в „Амазон“ между едно и друго пътуване. Няма особена нужда от някого – в караваната има старо радио, при особени случаи използва подарените от баща ѝ чинии, бенгалският огън на Коледа може да се запали и без компания. Удивителните пейзажи, които прекосява в пътуването към себе си из западните щати, я облагородяват. Майката природа се предлага истински на онези, които искат да са номади. Нежният поглед на камерата към Франсис Макдорманд сред американските простори, я улавя в различни моменти, а тя е актриса с изключително широк диапазон. Филмът избира поетична и романтична визия (за някои може би наивна), а не търси социалната трагедия. По пътя никое сбогуване не е окончателно. Естетически изпипаният „Номадландия“ завършва с посвещението „На тези, които ни оставиха. Ще се срещнем по пътя“. Срещата след наградата с Клоуи Джао и Франсис Макдорманд се случи виртуално пред използваната във филма каравана. Там усмихнатата и доволна актриса изръмжа „по лъвски“ и обеща да се видим пак. Някои видяха в това пожелание среща с Оскарите следващата година.

Почти всички останали отличия бяха сбъркани, което предизвика остри коментари.

„Нов ред“ на мексиканеца Мишел Франко взе Голямата награда Сребърен лъв, втората по значимост. Започва със сватба в богато мексиканско семейство на бели, бързо разтурена от нахлули отчаяни мъже, които стрелят на място по когото видят. Бунтовниците, много от които са индиос, си оцветяват лицата в зелено и червено, цветовете на мексиканското знаме. Те нямат собствена идеология, реагират инстинктивно на отчаянието и това особено личи в хаоса на самия филм. Именно този бунт води до държавен преврат и идването на военен режим. Всичко е през погледа на младоженката, изведена от дома си, за да помогне за важен проблем на бивш техен слуга. Това е удобен драматургичен повод да се разходи из Мексико Сити, да се убеди в трагедията на сънародниците си, но и да стане тяхна жертва. Първоначалното намерение на режисьора да реагира на социалната несправедливост се изпарява. Господари и слуги са еднакво жертви на военните. При този нов ред никой не е победител, всички са пометени и потънали в кръв. Реакционен филм, който с очевидно самодоволство изобилства от изтезания. Военните превратаджии са по-жестоки от революционерите убийци.

За мъчения в друга страна и по друго време става дума и в „Скъпи другари“ на Андрей Михалков Кончаловски, заслужено присвоил си Специалната награда на журито. Поне за нея нямаше открити недоволства. Режисьорът тръгва от реално случили се събития в далечната 1962 г. в Новочеркаск, Ростовска област – бунт на недоволни работници с искания за подобряване условията на живот и увеличение на заплатите, завършил с жертви, прикривани десетилетия. На този фон е проглеждането за истината на партийна работничка, вярна на комунистическите идеали жена, „събудена“ и стресната от изчезването на дъщеря си по време на касапницата. Актрисата Юлия Висоцка създава най-хубавата си роля от всички досегашни във филми на съпруга си Кончаловски. Той е саркастичен и безмилостен към партията убиец, към Михаил Шолохов, дори към баща си, поета Сергей Михалков. Черно-белият цвят на филма, непрофесионалните изпълнители, детайлите от онова време допринасят за чара на „Скъпи другари“.

На истински случай се базира и японският филм „Съпруга на шпионин“ на Киоши Куросава, изненадващо награден със Сребърен лъв за режисура. Нейната инертност и безличие са от първия до последния кадър. Шпионска история от 1940 г., в навечерието и първите дни на Втората световна война. Търговец отива по работа от Кобе до Манджурия, но там става свидетел на факти, заплашващи както него и съпругата му, така и Япония. Жената поема щафетата и движи умело останалите ходове в непрекъсната борба за оцеляване, както и за съхраняване на доверието и любовта между двамата. Два часа скука на екрана.

Отегчение лъха и от индийския „Ученикът“, чийто режисьор Чайтаня Тамхане получи наградата за най-добър сценарий на филма си. Млад изследовател на класическа индийска музика се опитва да възстанови нейните традиции и да разкрие тайните ѝ. Неговата мечта е и да я пее. Пак два часа минават, за да се покажат техники на пеенето, медитация, религия и да се поднесе истината, че героят няма талант и се реализира след години в супермодерния Мумбай в областта на телевизионното шоу.

Най-успешен е третият награден азиатски филм – иранският „Деца на слънцето“ на Маджид Маджиди. Група улични деца помагат на родителите си чрез дребни работи в гараж или малки кражби. Един ден са подмамени от местен бос да се запишат в училище, за да търсят в тунел под него скрито съкровище. За тяхната фантазия това е рай. Перипетиите са неочаквани, ритъмът е бърз, режисурата е ясна и напомня италианския неореализъм, образите са добре обрисувани, децата са чудесни и естествени за тази вълнуваща история. За ролята на главатаря на групата Али малкият изпълнител Рухола Замани заслужено получи наградата Марчело Мастрояни за най-добър изгряващ актьор.

Подигравката дойде с купата Волпи за най-добра мъжка роля, която отиде при Пиерфранческо Фавино за съвсем не главното му изпълнение в най-слабия от четирите конкурсни италиански филма „Отче наш“ на Клаудио Ноче. В основата му е автобиографичен момент от живота на режисьора, чийто баща (Фавино), на висока длъжност в Рим, е ранен в атентат пред дома им и малкият тогава син вижда всичко. Възстановката на 70-те години е тривиална. Разказът е през погледа на детето, което се запознава с малко по-голямо момче, появило се неизвестно откъде и как. Двамата движат действието. Историята е разпиляна, сценарият неубедителен, актьорската игра е лошо водена. Фавино, превъплътил се тази година в други две реално съществуващи личности – политика Бетино Кракси („Хамамет“) и мафиота Томазо Бушета („Предателят“), определено не е на нивото на предишните си изпълнения. Купата Волпи му беше дадена само за реверанс към домакините на фестивала.

Останалите три италиански филма бяха прилични и имаха по-голям шанс за награди, но не допаднаха на международната критика, както и на журито. Италианците пак се разсърдиха, че са недоразбрани, започна се недостойно пререкание между ръководството на РАИ, продуцирало трите заглавия, и директора на фестивала, обвинен, че е подбрал некомпетентно жури.

Колкото и да беше набедено, че не разбира от кино, то все пак не проспа възможността да даде купата Волпи за най-добра женска роля на англичанката Ванеса Кърби за „Жена на парчета“ на унгарския режисьор Корнел Мундруцо – това е първият му англоезичен филм, направен в Канада. Марта е бъдеща майка, но не стигнала до тази роля поради смъртта на дъщеря си при домашно раждане. В трагичния епизод, с който започва филмът, изригва и майсторството на Кърби, успяла да предаде поразително драмата на жената. Това белязва нея и съпруга ѝ. Бракът се клати, неустойчиви са и отношенията на Марта със строгата ѝ майка и сестра ѝ. Успоредно тече и процес срещу акушерката, по време на който героинята намира достойно решение след нелеко лутане и съмнения. Там вече изпълнението на Кърби поиздишва и талантът ѝ се разпада. Актрисата се състезава за купата Волпи и с друг филм – „Бъдещият свят“ (реж. Мона Фаствонд), един от малкото американски в конкурса.

Жените бяха на особена почит на Мострата. Носителките на Златен лъв за цялостна кариера също са от нежния пол. Ан Хуей – първата режисьорка, получила това отличие, дойде с новия си филм „Любов след любов“, чието действие се развива през 20-те години в Хонконг. Там младата героиня пристига от Шанхай, за да учи. Тя иска помощ от богатата си леля, която въвлича красивото момиче в съмнителен кръг от млади хора и го превръща в марионетка на собствените си интереси. Мелодрама на епохата, с елегантни костюми и сценография, с незабравима атмосфера, за която допринасят камерата на Кристофър Дойл („В настроение за любов“ на Уонг Карвай) и музиката на композитора Рюичи Сакамото (Оскар за „Последният император“ на Бернардо Бертолучи).

Пристигна и елегантната шотландска актриса Тилда Суинтън, която пое наградата развълнувана най-вече защото до нея беше испанският режисьор Педро Алмодовар. Той подари на Суинтън главната роля в очарователния си среднометражен филм, първият му на английски, „Човешкият глас“. Много свободна адаптация на едноименната едноактна пиеса (1930) на французина Жан Кокто, пренесена в днешния ден. Заснет в рекордно кратък срок по време на пандемията, филмът е скроен по мярката и таланта на Суинтън. Тя е като разярено диво животно, мята се из луксозния си апартамент, разговаря по телефона с любовника си, чийто глас не се чува, и не може да приеме, че е изоставена от него. Ярките цветове на дрехите, които сменя, и на стаите, приличащи на клетка, не заглушават самотата, болката, отчаянието.

На 77-ата венецианска мостра имаше добри филми, но не и открития. Цяло чудо е, че изобщо се намериха готови творби за показ. Намалелият брой програми, делегации, журналисти и зрители създаде творческа атмосфера и удоволствие от гледането на филмите. Е, задължителните маски по време на прожекциите пречеха, но бяха основното условие за оцеляване на целия фестивал.