Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

„Кой се бои от Вирджиния Улф“ и „Бившата мис на малкия град“ се спускат в геената на семейния ад

Любов-ненавист, жестокост-нежност, отчаяна самота в съжителството, мъчителна зависимост от другия – това е бракът на нереализиран житейски и професионално университетски преподавател от Нова Англия и неговата съпруга, която всекидневно, саморазрушително и със садистична наслада му отмъщава за провалите. Най-странното е, че в тази жестока и същевременно весела пиеса осезателно се усеща присъствието на Бог. Което, разбира се, е донякъде абсурдно. Но той (Бог) е със зачервени очи, защото през цялото време, от начало до край, плаче. За нас? – казва Кама Гинкас, един от водещите руски и световни театрални режисьори, за пиесата на Едуард Олби „Кой се бои от Вирджиния Улф“.

Седемдесетгодишна старица и нейната четиридесетгодишна дъщеря, останала заради майка си стара мома, живеят като затворници на върха на кален хълм сред ирландската пустош. Целта на майката е на всяка цена – даже това да са любовта и щастието на дъщеря ѝ – да я задържи при себе си. Битката на дъщерята е да се откопчи от мъртвата хватка. Предизвестено е, че тоталната всекидневна война между две уж близки същества няма да донесе нищо хубаво и неизбежно ще завърши с ужасен край. В ролята на Чеховата пушка тук влиза един ръжен, но и той ще свърши работа, за да се сложи кървава точка на черната комедия на Мартин Макдона „Бившата мис на малкия град“.

Нещастието (в частност семейното) е вековечна тема за интерпретиране в изкуството. Лев Толстой е казал всичко още в първото изречение на „Ана Каренина“: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“. Което не му пречи после да напише цял роман по темата. Същото е и с американската драматургия – от Юджийн О`Нийл през Тенеси Уилямс до Олби. Има само един вид щастие, но нещастието е във всякакви форми и размери. Толстой го е казал. Щастието е алегория, нещастието – история, пише Харуки Муриками.

След „Братя Карамазови“ (2005) и „Куклен дом“ (2007) режисьорът Стоян Радев продължава пътя си през геената на семейния ад с „Кой се бои от Вирджиния Улф“ (МГТ „Зад канала“; преводът, както и изборът на глагола „бои“ вместо наложилото се „страхува“ в заглавието, също са негови).

В ролята на съпруга Малин Кръстев е в един от своите актьорски възходи. Той играе с безупречен усет за баланс в този трагически фарс. Неговият Джордж е взривоопасен коктейл от безкрайно самоунижение, трудно постигнато отстранение, ненавист и парадоксална жалост, граничеща с любов, мъдър цинизъм, сила и неувереност. Героят на Малин Кръстев все още не е скопен от жена си въпреки житейското си фиаско, несъстоялата се кариера, непубликувания роман и бездетния брак, който като вехтозаветно проклятие тегне над тях. И двамата с Марта (Ирини Жамбонас) са пропити от зъл сарказъм един към друг. (При Ирини Жамбонас обаче (все още) отсъства финото боравене с детайла при резките психологически обрати, преминаването ѝ от истеричен крясък към говореща пауза и страшна тишина е някак еднопланово, не съдържа в себе си бездната в образа на героинята.) Не им остава нищо друго, освен да се удавят в алкохол и да разиграват садо-мазохистични игри, в които Джордж е истински виртуоз. В тях въвличат и младата семейна двойка Ник (Владимир Зомбори) и Хъни (Каталин Старейшинска), дошла късно през нощта по покана на Марта за последно питие след парти в университета. Играта, която играе всеки от протагонистите в пиесата на Олби, е не само ревностна, но и много перфидна и брутална. И двете двойки съчиняват фантазии за своя съвместен живот в донякъде несъзнателен опит да облекчат болката. Джордж и Марта си измислят син, когото в кулминацията на своето ожесточение към Марта Джордж „убива“. Такава е и историята за бременността на Хъни (въображаема или реална, завършила с аборт, си остава загадка). В хода на пиесата маските падат и четиримата се разкриват в истинския си вид както пред себе си, така и пред останалите. А това демаскиране (сякаш) ги прави свободни.

В създадения от Олби семеен ад няма типология. Има две ужасяващи лични, единствени в своята безизходност брачни истории. Но докато раните у героите на Олби са вътрешни, при Макдона, както в повечето случаи, се лее кръв.

В „Бившата мис на малкия град“ (Младежки театър, реж. Владимир Люцканов) се води война. Война, в която е трудно да се посочи кой е прав и кой виновен. Война с нейните неизбежни жертви. Пък била тя и война между две жени в кухнята на откъснат от света ирландски дом. Колкото по-силен е стремежът на дъщерята (Искра Донова) да промени живота си и да се изтръгне от семейния затвор, толкова е по-изобретателна майката (Станка Калчева) в желанието си да я превърне в своя вечна робиня.

Банална, някой би казал битова история, която може да се случи навсякъде. Историите на Макдона обаче са всичко друго, но не и битово банални. И той като Олби показва травмите на света по най-болезнения начин. Пиесата му съчетава натурализъм, гротеска и клоунада и дава възможност на актьорите сякаш да пребивават в две измерения: психологическо и гротесково. Мег не само издевателства над Морийн, но като че разиграва всекидневни спектакли с една-единствена цел: да не допусне дъщеря ѝ да се освободи от нейния тотален контрол. Когато изгаря любовното писмо на Пато Дули (Николай Луканов) до Морийн, тя необратимо променя живота и на двете.

Визуално почти неузнаваема, Станка Калчева може да бъде разпозната единствено по типичната за своя актьорски натюрел мекота, която предава и на героинята си. Но тази мекота сега е като ярките багри на растенията хищници – нейното предназначение е да предразположи набелязаната жертва и да я направи лесна плячка. Зад нея дебне коварство, което може да бъде смъртоносно. Макар и надживяла майка си, на финала Морийн е вече вътрешно нежива.

Само очите на влюбен мъж могат да видят в Морийн „кралица на красотата от Лийнан“ (както е оригиналното заглавие на пиесата). Искра Донова, припознавана от режисьорите обикновено за образи на силни, надарени с харизма жени, тук също е неузнаваема. Но не благодарение на грима, а заради чувството на безнадеждност и безизходица, с които е просмукана нейната Морийн.

Сценографията на Валентин Шурелов още повече нагнетява безнадеждността. Убогостта на създадената от него среда сякаш поглъща като тресавище всеки, попаднал там.

Представлението, което гледах на 29 октомври, мина доста неравноделно като ритъм. Докато в началните сцени между Искра Донова и Станка Калчева имаше енергия, хъс, появата на Николай Луканов уби набраната инерция и разми фокуса. Единствено сцената с писмото подсказва потенциала, който носи този образ и способността на Луканов да извлече максималното от него. Актьорът, който успя да изтегли убедително и в същото време „като на игра“ нишката на своя образ от начало до край, беше Николай Владимиров (Рей Дули).

Но ако на спектакъла се даде шанс да порасне, да се развие, зрителите ги очаква наистина великолепно актьорско надиграване.