Анелия Янева

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. Понастоящем е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.

Спешно трябва любовта

„Какво може да направи едно същество сред своите себеподобни, освен да обича?“ Този стих на бразилския поет Карлус Друмонд ди Андради стана моя отправна точка към три от спектаклите в програмата на „Световен театър в София“, които избрах по любов. Това се пита в „Любов“ на Пипо Делбоно, където чух (прочетох като субтитри) стихотворението на Ди Андради. Същият въпрос, макар зададен индиректно, звучи в „Сън в лятна нощ“ на Йерней Лоренци и „Чайка“ на Джейми Лойд. [...]

„Непоносимо дълги прегръдки“

За всеки режисьор е чиста проба хазарт да се захване с пиеса на Иван Вирипаев. Без значение дали преди това му се е удавало да намери ключ към подвеждащо простите и уж разбираеми сюжети на родения в Русия драматург, актьор, режисьор, сценарист и продуцент. Защото тук, както никъде другаде, провалът е абсолютно гарантиран, ако не се вникне между редовете. Самият Вирипаев неведнъж е казвал, че смисълът на неговия театър е не толкова в това, което се казва, колкото в невербалния контакт между зрителя и актьора. [...]

Бекет х 2

По волята на Самюел Бекет, който е в ролята на Бог Творец за своите персонажи, героите му се озовават под светлините на рампата без обяснение защо са там и какво трябва да правят. Хванати между трите стени на заложения от него капан, те нито могат да напуснат пиесата, нито да проумеят нейния смисъл. Ние също няма да научим как и защо двамата скитници от „В очакване на Годо“ са се озовали на предела на земната пустош и смисленото битие, обречени на вечно очакване. Просто приемаме зададената ситуация. [...]

Написаното от мен е наказание

Аугуст Стриндберг описва отношенията между мъжа и жената като война. Пиесата му „Госпожица Юлия“ (1888 г.) е за тази най-древна война, когато в нея се отваря втори фронт – класовият. Но това е и зората на психоанализата. В духа на времето, освен от желанието за надмощие над противоположния пол, персонажите са задвижвани и от своите нагони, от инстинкта към живота (слугата Жан) и от инстинкта към смъртта (господарката Юлия). Като ключ за разчитането на характерите в пиесата немалка роля имат и сънищата... [...]