Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

Непознатата доскоро на българския читател нидерландска писателка Естер Херитсен е авторка на четири романа, на сборници с разкази, на телевизионни и филмови сценарии. „Жажда“ излиза през 2012 г. и е един от най-превежданите ѝ романи.

На пръв поглед нищо сложно няма в този текст. Даже някои могат да го нарекат семпъл, просто изграден. Но зад тази привидна простота има пласт от емоции, интензивен вътрешен живот, сложни междуличностни отношения. В някакъв смисъл романът може да бъде наречен семеен – роман за отношенията между майка и дъщеря. В тези отношения се включват и приятелят на дъщерята, бившият съпруг на майката и настоящата му съпруга, колега от ателието за рамки, в което майката е работила, фризьорът на двете.

Сюжетът се задвижва от случайна среща на улицата на двете жени – Елизабет (майката) и Коко (дъщерята). Именно тогава е съобщена новината. Елизабет умира. От рак. Новината е последвана от решение. Коко ще отиде да живее при майка си. Това начало не е изненадващо. Така предадено, ви се струва нормално. Но дали е? В момента, в който осъзнава, че трябва да съобщи на дъщеря си, че умира, майката се разсмива, „като човек, който се готви да разкаже виц“. Вестта за бъдещата си смърт тя обаче вече е споделила с някой друг – с фризьора си. Дъщерята по някакъв извратен начин си представя как ще съобщи новината на баща си и мащехата си. „Предвкусва реакцията им.“ Някак с удоволствие.

„Жажда“ е прецизно хладен, разчитащ на малките детайли, роман – силен в казванията си и резервиран в отношението си към участниците в него, роман, в който всъщност са представени болезнени емоционални преживявания, драматични промени.

Диалогът играе изключителна роля за предаване на сложността в отношенията между майка и дъщеря (а и между дъщерята и приятеля ѝ), за отчуждението между тях, за невъзможността им да общуват нормално, да изразят с думи важното. В този смисъл бихме могли да наречем „Жажда“ и диалогичен роман. Езикът работи „здраво“ в прозата на Херитсен. Той води действието, разкрива емоционалните проблеми, психологията на героите, техните характери не могат да бъде разбрани без прецизната работа с думите на авторката.

Основните теми в романа – атрофията на способността за общуване, невъзможността за истински диалог между майка и дъщеря (а и между Коко и нейния т.нар. приятел, отношенията с когото, за да бъдат опазени, се нуждаят от премълчавания), липсата на истинска съпричастност, на разбиране в отношенията между героите, социалната им неадекватност и непригодност, разпадът на човешкото се разгръщат именно чрез диалога. Той е фрагментарен, често се „разпада“, не е израз на реална комуникация, а на прикриване на същностното. Затова и често е придружен от неизречените мисли на съответния герой. Херитсен успява да съчетае прозаичното и баналното с важното и значимото в човешкия живот. Тя „снизява“ или „възвисява“ едното чрез другото.

Силата на въздействие на „Жажда“ е и в това, че романът рязко и безпощадно изважда на показ липсите у героите. Липси, които те по един или друг начин се опитват да компенсират. Майка и дъщеря не могат да общуват помежду си. Майката може да го прави с другите, но не и с дъщеря си. Коко пък компенсира липсите си чрез храна и секс. Но и двете са „поглъщане“, консумация, понякога и желание за самонараняване.

Особено болезнена е темата за майчинството в романа на Херитсен. То е „заключено“ за Елизабет. Заключва дъщеря си в стаята, когато е още на две. Заключва я и на финала на живота си. Неспособна е да бъде майка. Това е роля, която нарушава прецизния ѝ, подчинен на определен ред живот. Дъщерята може да се почувства свободна, „отключена“, когато майката вече я няма.

„Жажда“ е труден роман. Роман за отчуждение и раздяла. Но и за болките, за човешките отношения, в които всеки от нас носи своите рани и своите желания за близост.

Естер Херитсен ще гостува на Софийския международен литературен фестивал през декември, който ще се проведе онлайн.