Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

В бекстейджа на Операта в Скопие. Спирам се пред човек, подозрително напомнящ Индиана Джоунс (не Харисън Форд, а именно Индиана Джоунс от по-късните му години), със съответната шапка и с медицинска маска, нахлупена почти до очите. „Господине, вие да не свирите случаjно во Tinariwen?“, питам го спонтанно аз, имайки предвид световноизвестните класици на туарегския блус от Мали, както и факта, че по ред причини туарегите мъже най-често се движат с покрити лица... „А, не – отговаря ми Индиана Джоунс. – Tinariwen свират во мене“. Тоя разговор после се превърна в малка фестивална легенда, между другото… Точно с този Индиана Джоунс се познаваме почти от две десетилетия. Иде реч не за кого да е, а за самия Тони Китановски, възпитаник на Бъркли Колидж (1990), преподавател по китара, създател и декан на джаз факултета на Университета „Гоце Делчев“ в Щип, кумир на поколения млади музиканти не само в Македония, един от малкото бендлидери, които могат да направят така, че традиционен ромски брас оркестър да зазвучи като група на Мингъс, докато свири Сати. Иначе на концерта – премиера на новите пиеси на Тони с Little Big Orchestra в рамките на Скопския джаз фестивал, сякаш всичко започна пак от Африка.

Още в началото на концерта се усети африканска атмосфера, въпреки че музиката е писана за доста неафрикански инструменти – туба, баритон саксофон.

Докато траеше карантината, се върнах полека-лека към моята стара любов – африканската музика. Има един проблем, върху който отдавна размишлявам: пиша доста афроцентрична музика, а никога не съм бил в Африка. И дълго време се чудех дали не правя всичко по неправилния начин… Но откакто започнах да свиря с африкански музиканти, техните реакции ми дадоха много сила. Всички те казваха: „Звучиш като да си наш“. Всъщност винаги ме е интересувало общото между различните музики на планетата, а не това, което ги отличава една от друга. Може би затова и експериментът (с този малък биг бенд) се получи успешно. Исках музикалната презентация на това, което работя в момента, да е възможно най-искрена. Имаше написани моменти, а и моменти на тотална групова импровизация, дори една пиеса – Mystery Of A Mystery, която никога не бяхме свирили заедно, даже на репетиция. Всички я чуха за пръв път как звучи именно на сцената, музикантите също.

На концерта гостува Асан Рашид от оркестър „Черкезите“. Спомням си в годините, когато свирехте активно заедно, колко важен беше за вас общественият аспект на музиката – диалогът, познанието за другия. Помня, че охраната на някои клубове в Скопие гледала с лошо око на „Черкезите“ само защото идват от другата страна на реката… Същото ли е сега с новата ви музика – във времена на пандемии, ограничения, затваряне на граници?

Определено да. Мисля, че всичко, което съм имал да кажа, се разкрива от всяка нота, която съм написал или изсвирил. Особено във време на криза, когато се виждат всички слабости на обществото, а и всичките му хубави страни… Но едновременно с това ние трябва постоянно да се трудим за подобряване на това наше общество, защото знаем, че човешкият род никога не се е учил от историята. Няма напредък тук. Добре, в изкуството може така: праисторическото изкуство е също толкова голямо, колкото и днешното, като единствено горните пластове се променят, стилът. Но знаем също така, че и човешката глупост е подобна константа. Както казахте, има войни, граници, сегрегация от всякакъв тип… Дори в нашия бенд има само едно момиче… В едно интервю казах, че най-добрият ден за джаза ще бъде, когато в един такъв бенд поне половината музиканти са жени. Всичко това много лесно може да стане в Америка, но то не трябва да е резултат от позитивна дискриминация. От една страна, промените не трябва да са на всяка цена, но от друга – трябва да се грижиш, да се бориш за тези промени, ако си решил да живееш в общество, а не сам в планината (колкото и понякога да ми се иска да го направя)…

Видни са тези идеи в музиката ми – понякога от самите заглавия на композициите. Ето, Mystery Of A Mystery – мистерия е, когато не познаваш нещо, произведението например. Но имаше и доста мистерия в ритмите. С това също доста се занимавах по време на карантината. Много неща научих, особено за математиката в африканската музика. Пиесата „Мумбала“, с която започнахме концерта, е точно в тази насока. Мубмала е човек от племето мбала от Конго и композицията посветих на моя добър приятел – китариста Ерик Малу Малу, с когото сме свирили заедно. Пиесата My Father Was A Gypsy е посветена на бащата на Асан (покойния вече легендарен ръководител на „Черкези Оркестър“ Рашид Черкез). „Електра“ е вдъхновена от едноименната древногръцка трагедия и от любимата ми опера от Рихард Щраус – разказва за това, което и днес, в свръхтехнологичното общество, постоянно им се случва на жените – да бъдат измамени по някакъв начин. В тази пиеса участва на арфата Наталия Ман, която дълго време беше омъжена в Истанбул, но вече не е и се върна в Нова Зеландия – с нея работим за първи път дистанционно. А последната композиция в програмата беше Show Me – весела песничка, реге. Винаги гледам да завършваме с нещо весело. А Show Me е наистина песничка за деца…

Като си говорим за следващите поколения, кои са Little Big Orchestra? Много от имената на музикантите чувам за пръв път?

Щастлив съм да работя в тази формация с отлични млади музиканти. Моята работа като композитор е най-вече да създам атмосфера, която да е вдъхновяваща за тях. Защото звукът идва от оркестъра, не от композитора. Винаги зависи от музикантите на сцената – они го прават месото (те придават плът) на композицията. А и винаги е прекрасно, когато откриваш нови хора – със специфичен начин на изразяване, които има какво да кажат… И един ден идва моментът да ги поканиш в групата си.

Смятате ли, че след тази пандемия ще се появят нови подходи към създаването на музика?

Появяват се нови начини на измисляне и технологията се развива, но същевременно основата си остава това, което музикантът прави, и онова, което той носи в себе си. Не очаквам нещо да се промени от качествена гледна точка. Големите майстори ще си останат големи майстори. И ако се появят нови големи майстори, то няма да е, защото използват някаква нова технология. Технологията е единственото нещо, което може да ни спаси и нас, и света… Но изкуството се случва вътре у човека. Така че никакви коронавируси и подобни не могат да му окажат влияние. Единственото външно нещо, което може да повлияе върху твоето изкуство, е, когато гледаш около теб хора и същества в неволя или страдание…

Какво ви липсва най-много в тази пандемия? Ето, можете да се съсредоточите върху писането, но пък не можем да ви видим в София с Теодосий Спасов или тук с някой друг български музикант като Пиеро Епифания (Пиеро е перуански перкусионист, който от години живее в София), както преди две години тук, на Скопския джаз фестивал…

Пиеро не е ли в Шанхай? А, значи се е върнал… А може и да е на Южния полюс, много пътува той… Като музикант най-тежко ми беше, че не можех да свиря с група, беше ми безсмислено да седна да свиря в къщи сам. Ама накрая почнах и сам да свиря, защото китарата е ужасен инструмент, който трябва да се упражнява постоянно. Иначе ми липсва, че не може да се пътува… Хубаво е да седиш и вкъщи със семейството си, въпреки че и семейството ми вече не си е цялото у дома… Дъщеря ми замина да учи във Франция през септември и ми разби сърцето – мислех, че ще умра, ама ми мина за една седмица… Това ни беше най-големият проект това лято – да осигуриш всички документи за учебното заведение, когато нищо не работи, да купиш билет за полет, който няма да бъде отказан… Но сега тя вече е там, учи нещо много модерно – управление на рисковете за околната среда, доста практично, не като музиката… Само се страхувам, че тази ситуация вече трае доста дълго, а навярно ще трае и още поне толкова, та ще трябва да сме търпеливи. Но когато накрая дойде свободата, цялата тая пандемия ще я забравим за два дни. И веднага ще мога да ги викна и Пиеро, и Теодосий да си посвирим, както трябва.

Въпросите зададе Цветан Цветанов.