Философ в танца. Разговор с Тарек Ассам
С хореографа Тарек Ассам, директор на Танцовата компания „Гисен“, разговаря Марта Монева
Произхождате от международно семейство, баща ви е бил дипломат и сте били у дома в много страни. Как открихте пътя към танца?
Да, израснал съм космополитно, имах шанса да се запозная с различни страни и светогледи. Моите родители ни възпитаваха много либерално, имаха широк светоглед.
В танца попаднах случайно, сестра ми взимаше уроци по балет в Бон. В един момент нейната учителка, българската балетмайсторка Искра Цанкова, ме попита дали не бих искал да тренирам с тях. Аз вече бях започнал да уча философия, социология и педагогика и си помислих: „А, невъзможно е това с танците!“. Ала все пак споделих идеята с моя професор по философия, който ми каза: „Да разсъждаваш ще можеш и на 60, но все още да танцуваш на 60, не ми се вярва“. След това се явих на приемния изпит и го издържах. Така станах танцьор, за не много голямо удоволствие на баща ми, трябваха му няколко години да го приеме.
А как философията ви придружава в танца?
Очарованието ми от философията ме придружава през целия ми живот. Бях голям последовател на Жан-Пол Сартр и Албер Камю. Бях се фокусирал първо върху теорията на държавата, а по-късно върху критическата теория. И до днес чета колектива Tiqqun, а в момента Бюн Чул Хан. Философията е много важен аспект за мен при намирането на теми в съвременния танц, също и при осмислянето на хореографията във философски концепции, а не само в стъпки и движения.
Вие сте хореограф на откриването в Халберщат на 639-годишния проект Organ II/ASLSP от Джон Кейдж. Голяма чест ли беше това за вас? Как подходихте към задачата?
Да, голяма чест беше. Написах огромна концепция и я представих на фондация „Джон Кейдж“. Не я приеха, така че седнах и написах втора концепция, базирана в голяма степен на идеята за случайността у Кейдж. Работя много често с идеята нещата да бъдат оставени свободни, само определени параметри да се фиксират и случващото се между тях да се оставя на случайността. По време на откриването бях помолил музикалния теоретик Хайнц-Клаус Мецгер да стане и да прочете от книгата си с анекдоти за Джон Кейдж, спонтанно, когато прецени. И той за малко да получи студен душ на сцената, защото тъкмо тогава танцьорите изсипаха вода от 9 метра височина.
Едно ваше работно място, Ел Салвадор, ми се струва особено интересно.
Запознах се с балета в Салвадор по време на гражданската война. Танцьорите точно се връщаха от война. Поканиха ме да направя хореография за откриването на столичния театър и по възможност да е „Шехерезада“, заради баща ми. Салвадор, традиционно намиращ се под американско крило, състояние обичайно за целия регион, търсеше изход от това и европейска постановка в театъра беше добре дошла. Година по-късно мирният процес приключи и в неговите рамки някои партизански генерали бяха назначени за министри. Министърката на отбраната, същинска партизанка, дойде в ботуши, приличаше повече на сестра на Че Гевара, цялата в белези, казаха ми, че е била изтезавана. Научих много, докато наблюдавах отблизо как се възражда културата на мира след партизанска война.
Танцът е международна медия, а за вас обменът с компании от цял свят е много важен. Какво даде първоначална искра за фестивала TanzArt ostwest?
Първоначалната идея ми дойде, докато работех в Халберщат. Тогава правех и хореография във Варна като гост. Група колеги искахме да покажем повече съвременен танц, отколкото можехме да си позволим. Бяхме 14 балетни директори. Това желание за по-голямо разнообразие породи модела за фестивал, който няма постоянен офис и съществува само виртуално. Така се роди TanzArt ostwest, като обменен фестивал, в който не се вливат много пари, а танцовото изкуство е на преден план. В тази международна мрежа са около 80 различни танцови компании от цял свят, пет от тях в Китай.
Похвална идея. Как работехте във Варна по това време?
Варненският балет беше истински добра класическа компания и имаше цяла група млади танцьори, които искаха да работят и по-модерно. Въпреки че директорката на балета, чудесната Катя Чешмеджиева, беше класическа балерина, тя подкрепяше една модерна линия в развитието на ансамбъла. Също така имах шанса да хореографирам известния Константин Илиев. Първото, което направих там, беше „Танго“ по музика на А. Пиацола. Второто, за което получих и Наградата за култура на Варна, беше „Стената“. Възхищавах се на смелостта да се търсят промени в танцовата култура след падането на Стената.
Какви общи тенденции се очертават в танца?
След смъртта на Пина Бауш едно важно течение в съвременния танцов театър напълно изчезна. И мисля, че тенденцията през последните години е на завръщане към неокласическия танц. Виждам много ясен ренесанс на повествованието на неокласическия танц в театъра. Съвременният танц носи нови импулси и много се промени, стана много по-концептуален.
Определено не е недостатък да се владее техниката на класическия танц?
Никак, изобщо класическата техника е в основата на сценичния танц. Все още дава възможно най-ясната ориентация на сцената. Освен това в системата на класическата техника терминологията е много ясно дефинирана. Наблюдавам, че все по-голямо значение добиват заниманията ни с концептуалните аспекти на танца. Мисля, че времената, в които чисто танцовите техники бяха водещи, скоро ще отминат.
Възпроизвеждането приключи.
Мисля, че в днешно време е важно хората да бъдат докоснати с мисли, с идеи. Важно е, че разработваме концепции и използваме танцови техники за тези концепции. Хореографите са свободни да избират техниките. Днес чрез танца искаме да отразяваме и да подлагаме под съмнение обществото. Възпроизвеждането на техника беше особено важно за известно време. Ние в ролята на зрители, разбира се, оценяваме и се възхищаваме на техниката, но искаме да видим и идеи. Това, че някой може да направи 32 фуетета, е доста похвално, но какво всъщност изразява?
Да, междувременно зрителят ходи на театър, за да бъде събуден.
Във време, в което ме занимават женското и расовото равноправие, бих искал също да отразявам проблемите на обществото в работата си. Не искам да показвам жени на сцената, които струват по-малко от мъжете, нито расизъм и обществена нетърпимост към хора, които изглеждат другояче. Важно е театърът да представя духа на времето, а не само традиционното, което е и един вид музеално. Затова театърът и танцът получават едно ново, концептуално измерение.
По-силно застъпеният интердисциплинарен подход прави концептуалната работа още по-добра.
Абсолютно. Интердисциплинарността е въведена в танца от Пина Бауш. Вече е нормално танцьорите да говорят или пеят на сцената. Важно е автентичното представяне на реални хора на сцената, с техните проблеми. По този начин автентичността се превърна в един от големите въпроси за съвременния танцов театър. Интердисциплинарността е отправната точка за това.
В нашата танцова компания в Гисен определено е така. Хореографката Сузана Къртис в момента поставя пиеса за занаятчиите от Шекспировата „Сън в лятна нощ“. Те пеят и говорят и разбира се, танцуват, но делът на танците е около 65 %.
Преди време на фестивала One Dance Week в Пловдив исках да видя представление на френската компания MPTA, в което танцуваше и еднокракият Хеди Табет. Разпоредителката не искаше да пусне моята дъщеря, според нея представление с еднокрак танцьор не е подходящо за деца. Детето не само не беше отблъснато, а искаше да се върне в залата.
Срещата с хора с физически ограничения не съществува в класическия танц, но го има в съвременния танц и това, разбира се, е страхотно. Наскоро имахме голяма дискусия по време на един семинар. Как постановка, която цели социално включване, да не приключи с три представления, гледани само от близки и приятели, а да си изгради публика.
Тази тема подлежи на развитие.
Трябва да има повече проекти за хора с физически трудности или за хора, които са различни. Развитието на публиката има много общо с това как сме се научили да виждаме и да естетизираме танца в културно-исторически план и да разделяме хората на категории като естетически правилни и по-малко правилни. В класическия балет всички танцьори са андрогинни и слаби. Едва съвременният танц започна да се разделя с тази представа. Ние искаме нашите мъже да изглеждат като мъже и жените ни да изглеждат като жени. Женствената фигура, ако умее да танцува, е много естетична гледка на сцената. И достоверно отразява обществото.
Добре известно е, че танцът има лечебен ефект, компанията ви участва в сдружението KroKi, което се занимава с хронично болни деца.
Към мен се обърна проф. Буркхард Бросиг, ръководител на психосоматичната детска клиника в Университетската болница в Гисен, който следва един подход на Пина Бауш. Основната идея е, че хронично болните деца разделят духа от тялото. Когато тялото ги боли, духът е свободен. Те обаче имат големи трудности да съберат тялото и духа ведно. Танцьорите са тези, които трябва да съберат духа и тялото, за да могат да работят. Оттам дойде и идеята, че те биха могли да се занимават терапевтично с децата, да им помогнат да се справят с болните си тела. Този експериментален проект се ръководи от танцов педагог, в момента Пауло Фоса. Става въпрос за заболявания като захарен диабет, тежка астма, тризомия, анорексия и др. Този проект е свързан с обществената мисия на Танцовата компания „Гисен“. Ние не можем просто да танцуваме в абаносова кула, да сме красиви и да правим добро изкуство в изолация. Всички ние бихме могли да се разболеем. Дълго време тенденцията в нашата професия беше: или си подходящ и я практикуваш, или ако вече не си подходящ, просто изпадаш от нея. Днес все повече поставяме под въпрос този подход. Както сама отбелязахте, когато отидете на представление, където на сцената има танцьор с един крак, това за него е нормално. Справянето с тази нормалност, разбира се, е социално изискване от последните няколко години, което е много важно за нас. Аз оставих танцьорите да решат дали да подкрепим проекта като трупа. Не е лесна работа, защото невинаги ни очакват мили и добронамерени деца и младежи. Те се срещат със сериозни трудности, които ще ги придружават цял живот. За танцьорите това понякога е и натоварващо, но и удовлетворяващо.
Куратор сте на музикалния и танцов фестивал Greater Bay Music and Dance Festival в Китай. Какво е положението?
Гуанджоу, Шензен, Хонконг и Макао, така нареченият Голям залив, се обединиха. Досега сме провели семинари и изнесли представления в региона със седем балетни компании от Европа. Танцовата компания „Гисен“ от 7 години прави редовно турнета в Китай. Това се явява продължение на фестивала TanzArt. Като физическо събитие в момента е в режим на изчакване, но финансирането за 2021/2022 г. е осигурено. Тъкмо сега създаваме клас по съвременен танц за учители по танци и студенти. Сътрудничим с Shenzen Art School за създаването на учебен план по съвременен танц. Обучаваме и учителите, и учениците там, сега вече онлайн.
Говорител сте на BBTK, федералната организация на балетните директори, която проведе изследване за потенциалното разпространение на коронавируса в танца. Имате ли вече резултати?
BBTK заедно с други браншови организации още през първия локдаун се опита да подобри условията на работа на танцьорите по време на епидемията, да ги направи по-безопасни. Търсят се начини да се изследва образуването на аерозоли и евентуалното разпространение на вируса по време на танца. Знаем, че танцьорите дишат по различен начин от певците. Певците трябва да поддържат постоянен въздушен поток, тъй като звукът трябва да стигне до последния ред, и движението на замърсените аерозоли при пеене е по-опасно, отколкото при танци. Танцьорите работят по-скоро с ударно дишане. Те могат да контролират посоката поради способността за координация. Така че хореографът може да насочи двама танцьори, които са обърнати един към друг, да завъртят главите си и да издишат внезапно, разминавайки се. Въпреки това искаме да знаем колко е опасно смесването на аерозолите. С предварителното проучване е натоварена проф. Айлин Ванке от Франкфурт, но все още нямаме резултати.
Тъкмо отбелязахте премиерата на „Прилепът“ и се наложи да затворите театъра. Какво следва?
В момента тестваме състава два пъти седмично за коронавирус, за да може компанията да работи относително нормално. Имаме различни програми – корона версия на „Кармен“ и танцови моменти от различни продукции – Colours and Specials. Нова продукция е Our Play Is по „Сън в лятна нощ“, през февруари би трябвало да покажем „Електра“.
Тарек Ассам произхожда от египетско-немско семейство. Следвал е философия, социология и педагогика, завършил е Музикалната академия в Кьолн със специалност „Сценичен танц“. От 2002 г. е директор на балета в Гисен. Съосновател и художествен ръководител на фестивала TanzArt ostwest. За балета на Варненската опера е поставил „Танго 18“ (2001 г.) и „Стената“ по музика на „Пинк Флойд“ през 2005 г.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук