Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

„Творчеството на Достоевски е пророческо в истинския смисъл на думата. Не че предсказва бъдещето, а в библейското му значение: то показва изгнанието, разкола и страданието като следствия, произтичащи от сътворяването на кумира.“ Глава от книгата „Достоевски: от двойничеството към единството“.

В „Юноша“ Достоевски повдига проблема за „бащата“, но не става дума за неговия баща. Колкото и по-конкретна да е тази творба спрямо по-ранните му произведения, романът си остава абстрактен в сравнение с „Братя Карамазови“. Версилов е аристократ, интелектуалец и западник; той все още е „страната“ на Белински в опита на Достоевски; изначално този образ носи в себе си раздвоение; другата половина, „страната“ на бащата, е добре представена в „Юноша“, но в идеализираната форма на приемния родител – Макар Долгоруков, мистичен странник. В романа бащите сменят местата си, случват се и други трансформации, коренящи се в манихейството и само намекващи за онези вътрешни препятствия, с които писателят тепърва ще се сблъсква.
 

Темата за „бащинството“ в проблематиката на „подземието“ – още не толкова явна в „Юноша“ – излиза на преден план в „Братя Карамазови“. Този роман е истински шедьовър, изцяло основаващ се на спомените за Михаил Андреевич Достоевски, убит от крепостните си селяни. Впрочем бащата на писателя доста се е отличавал от стария Карамазов; например никога не е пренебрегвал възпитанието на децата си; ето защо не би трябвало да възприемаме мрачния и отвратителен старик като „портрет на бащата“; такъв портрет няма същото значение за собствената психоанализа, както героят в романа. Това не е бащата в себе си – така бащата се открива за сина, докато той пише своята творба. Съперничеството между бащата и сина предполага ярко изразено подобие. Горделивостта на бащата е преграда пред сина, подсилвайки неговата собствена горделивост. Отцеубийството, престъплението на поробения син, въстанал срещу бащата тиранин, ни е представено тъкмо като „трагедията на подземието“. И тъй като бащата и синът в някакъв смисъл са тъждествени, страшното деяние се явява едновременно убийство и самоубийство; двете престъпления по същината си са неразличими. Всички убийства и самоубийства при по-ранните герои са представяни като фундаментална грешка. Тук източник на всички тези кошмари е самият писател.

В основата на ненавистта към другия лежи ненавистта към себе си. Покрай подмолните противопоставяния съществува идентичност, която ги обединява: идентичността на бащата и на сина. Единствено бащата извиква такава ненавист, каквато и другият, дори още по-голяма, защото е обект на същия срам, както и Азът. Става дума за срам, чийто повей долавяме около фигурата на Шатов в „Бесове“ или около Аркадий в „Юноша“, но конкретният подтик за него ни убягва; трябвало е да дочакаме „Братя Карамазови“, за да стане ясна причината, а срамът да изгуби безобидността си.

Срамът, чийто обект е бащата, е разпространен в цялата руска традиция, в нейната същност. Ранният Достоевски се хвърля в западничеството, за да забрави баща си и родителското наследство. Придобитата позиция се асоциира с отцеубийството; ето защо късният Достоевски възприема предишните си възгледи като истинско предателство. Той вярва, че е открил в поведението на аристократите и на интелектуалците реформатори желание да забравят традицията и даже езика на Русия, сиреч да се избавят от самите себе си, за да станат други. Тази мистична тяга се ражда от подмолното идолопоклонство, а именно то у Достоевски е най-силно. Писателят проектира за пореден път своите собствени чувства върху онова, което го заобикаля, като преобразува натрапчивите си идеи в универсална система от интерпретации. Без това да означава, че възприятието му е невярно: може би е познавал подобните си по-добре от тях самите…

Достоевски се е чувствал отхвърлен от западниците; не му се удава да стане един от тях; ето защо, изначално не признавайки себе си за участник в бунта, той позволява на вината да прорасне в него и да го погълне. Затова се хвърля да защитава с такава страст „бащиното наследство“ независимо от вълната от критики срещу него. Но дори да се чувства мужик, попадайки в салона на Тургенев, той наблюдава истинския мужик единствено с очите на интелектуалец космополит, какъвто се е заклел никога да не бъде.

В трудовете от славянофилския период под крайния му възторг към руското се крие трайно презрение. Нищетата, алчността, безредието и безпомощността се възприемат като характерни атрибути на руския човек, а следователно и на самия Достоевски. В „Играчът“ например лесно се вижда, че пороците, които си приписва Достоевски, в това число и страстта към играта, са недостатъци на самия руски народ. Някои пасажи от произведенията му издават „комплекси“, подобни на тези, от които страдат редица интелектуалци от „развиващите се“ страни: „В катехизиса на добродетелите и достойнствата на цивилизования западен човек е излязла едва ли не на първо място способността му да придобива капитал. А руснакът не само не е способен да натрупва капитали, но и разточителства с тях някак безобразно. И все пак на нас, руснаците, пари също са нужни… Следователно ние сме много податливи към рулетката, където можеш да забогатееш за два часа, без да се трудиш особено. Това особено ни прелъстява; и както играем без труд, така и проиграваме!“.

Противопоставянето между Европа и Русия влиза в опозицията господар-роб; Достоевски в ранния си период не схваща докрай диалектическата природа на тези взаимосвързани противоположности. Този Достоевски е не повече реакционер и славянофил, отколкото Достоевски през 1848 г. е революционер и западник. Именно поради това всички интерпретации, основаващи се на идеологията, се оказват повърхностни; те си остават в плен на чистото противопоставяне, породено от конфликта на Аза с другия. Двойственият идеологически екстремизъм на писателя е още един пример за онази широта, според Достоевски характерна за съвременния човек.

Фьодор Михайлович не е могъл да се увлича по нещо дълго време. Трябва да проумеем, че всичките му привързаности имат „негативен“ оттенък: той е руснак против Запада, той е пролетарий против богатите, той е виновен пред невинните. Навсякъде е външен и чужд: чужд е на руския живот по силата на интелектуалното си и творческо призвание, както и поради спомените за своя баща, ала е чужд и сред космополитно настроената интелигенция, която по своите закони и стереотипи създава ново общество, комфортно за хора като Карамзин, както дървеният дом е уютен за мужика. Що се отнася до Достоевски, той никъде не се чувства на мястото си. Той винаги ще бъде мним мужик и псевдоинтелектуалец.

Какво е означавал тогава крайният бунт за Достоевски? Окончателно и „искрено“ ли той се връща към ценностите на своя баща? Имал ли е писателят успех там, където досега е търпял единствено неудачи? Напротив, Достоевски по-скоро се отказва от ориентирите на баща си, както и от всички други стремежи, чрез които горделивостта изковава оръжие срещу другия в даден момент. Тук и не може да става дума за завръщането на детето-чудо към своя земен родител. Бунтът е лош не с това, че отхвърля едни или други ценности, а с това, че не може нито да ги отхвърли, нито да ги съхрани. Мисълта за отцеубийството се движи от антитеза към антитеза, без да напредва нито стъпка. В търсенето на абсолютното друго, тя неизбежно попада на същото. Бунтът е двойствен, нееднозначен и демоничен, тъй като бунтарят уважава това, срещу което въстава, и напада онова, което почита. Бунтът е добър тогава, когато е насочен срещу кумирите, макар и да черпи сили от пределното и крайно идолопоклонство. Добре е, когато не можеш да се прилепиш към нищо – нито към руската традиция, нито към космополитната интелигенция. Не защото последната е непоносима или е лишена от корени, а защото не е вярна на призванието си да избави хората от патриархалната действителност, защото създава привидна устойчивост, затваряйки очи за противоречията, които би трябвало да я доведат там, където са отвели Достоевски: към разкол и разрив.

Ала и бунтът е лош; той не е в състояние да доведе откъсването от корените до обособяване, тоест до освобождаване, което изхожда от Христа и се връща към Него. Ето я тази свобода, до която най-сетне стига сам Достоевски в „Братя Карамазови“ и тъкмо нея той прославя в знаменитата си „Легенда за Великия инквизитор“.

Действието се развива в Севиля в края на XV в. Христос се появява на улицата и около Него се сбира тълпа, но неочаквано наблизо минава Великият инквизитор, той вижда тълпата и нарежда на стражите да хванат и отведат при него Христос. Настъпва нощ и инквизиторът посещава своя пленник в килията, разкривайки му в дълга реч „безумието“ на Неговите идеи. „Ти искаше да основеш царството си на тази свобода, която хората ненавиждат и от която винаги избягват в идолопоклонство, макар да я славят на думи. Трябва да се направят хората по-малко свободни, а ти ги направи по-свободни, умножавайки кумирите и конфликтите между тях; ти обрече човечеството на насилие, нищета и хаос“. Инквизиторът се досеща, че се подготвя ново, още по-ужасяващо построение на Вавилонската кула, което, както и предишните, е обречено на разрушение. Великото прометеевско начинание, плод на християнска любов, се свежда до „канибализъм“.

Великият инквизитор не пропуска нищо от онова, което „подземието“, Ставрогин или Кирилов са донесли на Достоевски. Вулгарните рационалисти не са оставили и сянка от Христос нито в душите си, нито в историята, но инквизиторът настоява, че боговъплъщението е влошило всичко. Петнайсет отминали столетия и още четири предстоящи, за чийто ход той пророчества, са призвани да потвърдят гледната му точка. За разлика от Ницше и Фройд, инквизиторът не бърка Христовото благовестие с раковата разсейка, изникнала след него. Той обвинява Христос не в това, че е недооценил човешката природа, а че я е надценил; не е разбрал, че моралната неспособност на човека да върши добри дела неминуемо ще го отведе в света на мазохизма и униженията.

Великият инквизитор не се готви да приключи с идолопоклонството на метафизическо равнище, както Кирилов; той иска да излекува злото със зло; желае хората да зациклят върху неизменните си кумири и в идопоклонническата си представа за Христос. Дейвид Хърбърт Лоурънс в знаменитата си статия обвинява Достоевски в „извратеност“, тъй като писателят влага в устата на инквизитора онова, което самият Лоурънс смята, че е истината за човека и света.

Грешката на Христос в очите на инквизитора е още по-непростителна, защото „не са липсвали предупреждения“. По време на „изкушението в пустинята“ дяволът, този „дух на самоунищожението и небитието“, е показал на Изкупителя три инструмента, способни да обезпечат стабилност, благоденствие и щастие на човечеството. Тези неща са „тайна, чудо и авторитет“. Христос ги отклонява, но инквизиторът и подобните нему се възползват от тях в името на Христа, но срещу духа на Неговото учение, за да придадат на човешкото царство вид, по-съответен на човешката природа. В съгласие с Достоевски Симон Вейл също съзира в инквизицията архетип на всички тоталитарни структури. Краят на Средновековието е най-важният момент в развитието на християнството; наследникът, стигнал пълнолетие, встъпва в правата си; опекуните ненапразно се боят от него, надявайки се, че попечението им ще продължи до безкрайност.

Легендата подхваща проблема за злото от момента, в който разговорът за него прекъсва в „Бесове“. „Подземието“ е представено в романа като провал и извращаване на християнството. Мъдростта и могъществото на Изкупителя изпълнили ли са задачата си? Без да крие тревогата си, Достоевски ѝ придава невиждан размах. И писателят побеждава нихилизма.

Християнството е разочаровало Достоевски. Трябва да признаем, че самият Христос не отговаря на очакванията му. Той не ни избавя от нищетата и от страданията, насъщният ни хляб също не е за всички. Той не „изменя живота“. Това е първият упрек. Вторият е още по-тежък: християнството не носи със себе си увереност. Защо Бог не изпраща като доказателство за Своето съществуване знак на онези, които биха искали да повярват в Него, но не им се удава? И накрая нещо, което е особено важно: горделивостта е винаги тук, никакво усилие и смирение не могат да намалят тази страст, стигаща дотам да разпали завист дори спрямо самия Христос…

Ала когато Достоевски формулира тези си претенции към християнството, той среща Евангелието и се сблъсква с трите „изкушения в пустинята“: „Иисус, изпълнен с Духа Светаго, върна се от Иордан, и поведен беше от Духа в пустинята; там Той биде изкушаван четирийсет дена от дявола, и нищо не яде през тия дни; а като се изминаха те, най-сетне огладня. И рече Му дяволът: „ако си Син Божий, кажи на тоя камък да стане хляб“. А Иисус му отговори и рече: „писано е, че не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие“. И като Го възведе на висока планина, дяволът Му показа всички царства на вселената в един миг време. И рече Му дяволът: „Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам; ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое“. Иисус му отговори и рече: „махни се от Мене, сатана! защото писано е: „Господу, Богу твоему се покланяй, и Нему едному служи“. И заведе Го в Иерусалим, постави Го на храмовата стряха и Му рече: „ако си Син Божий, хвърли се оттук долу; защото писано е: „на Ангелите Си ще заповяда за Тебе да Те запазят; и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си“. Иисус му отговори и рече: казано е: „няма да изкусиш Господа, Бога твоего“ (Лук. 4:1-12).

Тъкмо такива са основните изкушения на Достоевски: социално месианство, вяра и горделивост. Особено над последното си струва да поразмислим. Всичко, което желае горделивецът, в крайна сметка води до преклонение пред другия, пред сатаната. В някои моменти от живота на Фьодор Михайлович, в които той не се е поддавал на едно или друго от тези изкушения, той изведнъж се е поддавал и на трите едновременно. И по някакъв начин това необичайно послание е било предназначено лично за него; „Легендата“ е доказателство, че той е чул посланието. Наличието в Евангелието на текст, толкова отговарящ на потребностите на писателя, му носи огромно утешение. Ето знака, който е търсил: именно това ни казва самият Достоевски чрез устата на инквизитора и то в завоалирана и шокираща форма: „И възможно ли е да се каже нещо по-истинно от онова, което той ти е възвестил в три въпроса и което ти си отхвърлил и то именно в книгите се нарича „изкушенията“? А същевременно, ако някога е било извършено на земята истинско гръмовно чудо, то е било именно в този ден, в деня на тези три изкушения. Именно в появата на тези три въпроса е било чудото... Защото в тези три въпроса сякаш е събрана в едно цяло и е предсказана цялата по-нататъшна човешка история и са показани трите образа, в които ще се съберат всичките неразрешими исторически противоречия на човешката природа по цялата земя. Тогава това още не е могло да бъде толкова очевидно, защото бъдещето е било неизвестно, но сега, когато са изминали петнадесет века, ние виждаме, че всичко в тези три въпроса е така предугадено и предсказано и така се е оправдало, че нищо вече не може нито да се добави към тях, нито да се махне“ (превод Д. Подвързачов и С. Андреев).

Основната тема на „Легендата“ е рискът за хората, който носи със себе си нарастващата свобода или благодатта, изхождаща от Христос; риск, който Великият инквизитор отказва да приеме, но той присъства във всички текстове на Евангелието, които неоспоримо свидетелстват за догадката на Достоевски относно „метафизическото подземие“. Зад черния песимизъм на Великия инквизитор просветва есхатологическото разбиране за историята, даваща отговори на въпроса, останал „висящ“ в „Бесове“. Предвиждайки въстанието на човека, Христос е знаел и за страданията и разделението, до които ще доведе Неговото пришествие. Горделивата увереност на говорещия ни позволява да забележим нов парадокс: божественото Провидение лесно разстройва плановете за бунт. Усилването на позициите на Сатаната с нищо не променя положението му на победен. В крайна степен всичко води до добро, даже идолопоклонството.

Дори светът да бяга от Христос, вместо да Го последва, Той съумява да обърне това бягство в полза на Изкуплението. Сред разделения и противоречия Той довежда до съвършенство онова, което би искал да сътвори сред единство и радост. Опитвайки се да постигне обожествяване без Христос, човекът сам себе си праща на кръста. Именно Христовата свобода, свърнала от пътя, но още жива, ражда „подземието“. Няма нито една частица от човешкото същество, която да не е въвлечена в конфликта между Аза и другия; Сатаната, разделен сам в себе си, изгонва Сатаната; идолите разрушават идолите; човекът малко по-малко изчерпва илюзиите си, включително и най-лошите си представи за Бога, наложени от атеизма; той с нарастваща скорост попада във вихъра; светът му, все по-безумен и лъжлив, безпощадно свидетелства за отсъствието на Бога и потребността от Него. Настъпва серия от грандиозни исторически катастрофи; империите, социалните, философските и политическите системи на така наречената западна цивилизация хаотично се сменят помежду си; този кръг непрекъснато се разширява и покрива бездната, която историята разрушава все по-бързо и по-бързо и всичко случващо се сякаш изпълва плана на божественото Изкупление. Не този план, който би избрал Христос за човека, а другият, който е избрал самият човек, отхвърляйки Спасителя.

Творчеството на Достоевски е пророческо в истинския смисъл на думата. Не че предсказва бъдещето, а в библейското си значение: писателят неспирно изобличава изпадането на Божия народ в идолопоклонство. Неговото творчество показва изгнанието, разкола и страданието като следствия, произтичащи от сътворяването на кумира. В света, където любовта на Христос и любовта към ближния са едно, истински препъни камък се оказва нашето отношение към другия. Именно другия трябва да обичаме като самия себе си, за да отхвърлим преклонението пред него като пред идол и да избегнем ненавистта към него в дълбините на „подземието“. И не златният телец, а именно другият може да съблазни хората в света, отдадени на Духа в мъка и в радост.

Християнството, изобразено в речта на инквизитора „в пустота“ (както в „пустота“ са представените думите на Сатаната в историята за изкушението), няма нищо общо с метафизическото „опростенчество“, с което буржоазната набожност иска да привлече вниманието ни. Христос пръв е пожелал да превърне човека в свръхчовек, но не със средствата на прометеевската мисъл. Всички аргументи на Великия инквизитор се обръщат срещу него самия, успеем ли да ги чуем правилно. Тъкмо това ни дава да разберем Альоша Карамазов, казвайки на своя брат, автор и разказвач на легендата: „Твоята поема е хвала на Иисуса, а не хула!“…

Богатството и многоизмерността на „Братя Карамазови“ превръщат този роман в нещо наистина забележително. Социолозите сигурно ще съзрат в „подмолното идолопоклонство“ някаква форма на фетишизъм, оказвала въздействие върху социалните структури в миналото. Те може би ще изтълкуват съдържанието на романа, изхождайки от факта, че Карамазови са принадлежали към феодалната класа в периода на нейния разпад. Психоаналитиците биха свели това идолопоклонство до Едиповия комплекс. И социолозите, и психоаналитиците не са съвсем прави, тъй като прекалено грубо ограничават кръга на описанията си. Те изучават само тесен отрязък, произволно извлечен от цялото, като винаги се стремят да намерят причината за изследваните явления на същото това равнище.

Достоевски обаче показва как в прогнилото общество на Карамазови със слугите не се обръщат като с деца, а напротив – към децата се обръщат като слуги. Авторът ни показва вечното сплитане между индивидуалното поведение и социалните структури. Достоевски е велик социолог и велик психоаналитик. Но тези два таланта влизат в противоборство у него. Богът на Альоша не е причина; Той е път в света и път към другия.

В дълбините на всички неща са човешката гордост или Бог, сиреч двете форми на свободата. Гордостта поддържа пълното забравяне на неприятните спомени, така тя ни отделя от самите нас и от другите; индивидуалните неврози и потискащите ни социални структури имат своя източник в укрепналата и закостеняла горделивост. Осъзнаването на гордостта и на нейната диалектическа природа означава да се откажем от разслоенията на реалността, да превъзмогнем разделението на личното ни съзнание по пътя към изграждането на цялостен религиозен опит. Но за да овладеем тази диалектика, е необходимо нещо повече от обикновения разум – необходимо е да победим самата тази гордост. Никога горделивият ум няма да проумее думите на Христа: „който не събира с Мене, разпилява“ (Мат. 12:30). Гордостта винаги води до разпиляване и разделение, тоест до смърт; но да приемеш гибелта, означава да се възродиш в единство. Творчеството е цялостно, когато събира, вместо да разпилява; тогава именно самото то ще бъде форма на смъртта и възкресението, сиреч победа над гордостта.

Прогоненият двойник и намереното единство – това са ангелът и чудовището на романтиката, които изчезват, за да отстъпят място на хармоничния човек. Трезвият разум и истинският реализъм удържат триумфална победа над химерите от „подземието“. Възприемайки изначално себе си като грешник, писателят не се отклонява от конкретността, не потъва в мрачното наслаждение, а открива нов духовен опит, чиято награда е неговото творчество.

Пътят на писателя към истината по същността си не се отличава от опита на св. Августин или на Данте; ето защо изграждането на „Братя Карамазови“ е близко до композицията на „Изповеди“ или на „Божествена комедия“. Става дума за структура на „въплъщението“, която е в основата на западното изкуство, на европейския опит. Тя се проявява, щом авторът съумява да придаде на своя духовен опит формата, под която самият той го е преживял. Тази структура не е сводима до разказа за вътрешната промяна, макар че би могла да го съпътства; и не винаги завършва с религиозно „обръщане“, както би предполагала самата сюжетна развръзка… Ако хвърлим последен поглед към творчеството на Достоевски през призмата на „Братя Карамазови“, можем да констатираме, че формата, която получава завършек в романа, е резултат от дълъг процес на съзряване. В този смисъл целият „романтичен“ период се оказва в ретроспектива „слизане в ада“, а самоусещането на Достоевски в „Унижените и оскърбените“ съответства на онова, което казва Альоша Карамазов за брат си Иван: „Или ще възкръсне в светлината на истината, или ще погине в ненавист“. Което означава, че не само отделните творби, но и самото съществуване на писателя приема формата на смъртта и възкресението. И неговият последен роман – „Братя Карамазови“ – обобщава всичко това, доколкото въплъщава пълнотата на това възкресение.

Превод от френски Тони Николов