Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Режисьорът Стоян Радев за постановките си „Братя Карамазови“ и „Снегирьов“

Казвате, че „Братя Карамазови“ е книгата, която ви е променила, че всяка дума от романа ви вълнува лично. Казвате го през 2005 г., когато е постановката ви в Пловдивския театър. Така ли мислите и през 2021 г.?

Бях на 33, а на тази възраст човек вече се е изправил пред въпроса какво става с него, след като е преминал през невинната си младост. Какво става с убежденията му, с изборите му... Моментът е драматичен, доколкото идеализираните виждания за себе си и за живота могат да претърпят сериозно разклащане. Можеш да потънеш в дълбоко разочарование, особено ако си бил склонен да вярваш, че пътят ти ще бъде неизменно насочен към една благородна цел и ти самият винаги ще грееш с непроменливата светлина на добрите мисли и постъпки. Разочарованието идва, защото светлината е започнала да премигва и причината не е извън теб, както би предположил на младини, а вътре в теб, оказало се е, че тъмнината също е твое съдържание. Банално откритие от гледна точка на психоанализата, банално и за хора с цинична нагласа по рождение, но стъписващо и разтърсващо за мен. Умираше един чист образ, към който явно съм бил много привързан. А мотото на „Братя Карамазови“ от Евангелие на Йоана 12:24 е „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“. Тези слова могат да имат най-различни тълкувания – за мен, в много личен смисъл, те отвориха перспективата на прераждане, след като една моя възвишена младежка представа си отиваше. Нататък действително всяка дума от романа ми помагаше да продължа, защото разкриваше плодоносния дар на умирането в името на истината, което минава през смелост да познаеш и да признаеш греховната си природа, съчетана със сила да се смириш и да се покаеш.

Нарекоха подхода ви в „Братя Карамазови“ кинематографичен. Какво си спомняте от процеса на работа?

Изпитвах нужда да изрека този текст на сцената, да извърша това действие, защото едно от големите послания на романа е свързано именно с действената любов. Тя, казва старецът Зосима, не е красива като съзерцателната, а е много опасна и може да изглежда отчаяна, дори грозна, но само в нея се сбъдва любовният смисъл. Затова за мен не беше толкова важно как точно ще изглежда представлението, искаше ми се просто да го има, книгата да не стои затворена на рафта в библиотеката или разтворена в нечий скут, а историята да се случва – с хора, на хора, пред хора. Така или иначе, водещо беше желанието едно спасително откровение да бъде споделено публично, ако ще и с много несъвършенства. Актьорите разбраха, че не преследваме формално-професионални цели, а само проникновението и човешкото вълнение, с които подхождаме към работата, са от значение.

Романът „Братя Карамазови“ може да бъде отключен с различни жанрови ключове – като мелодрама, като криминален, психологически, философски или съдебен роман, като роман за вярата. Вие откъде тръгнахте?

Сценичното пресъздаване на житейската пълнота в романа представляваше най-големият риск. Защото изборът на един жанров ключ би улеснил задачата, но би ограбил извършеното от Достоевски, а то е да събере на едно място различните потоци и да покаже как те се свързват помежду си, как произтичат един от друг. Да разделиш живота на независими сфери е възможност, която носи успокоение, че поне в отделните части може да се постигат удовлетворителни резултати. Но Достоевски казва, че истината не може да се познае нито само зад стените на манастира, нито само в дома, на улицата, сред полето или в кръчмата, нито в съда, тя не е достъпна за героите сами по себе си, сред тях няма такива, които самостоятелно да я представляват, нито острият до болезненост ум на Иван може да я постигне, нито ангелоподобният Альоша или разпътният Митя, нито целомъдрената Катя, нито развратната Грушенка; истината не се открива наяве, не се открива в съня, не е в комедията, не е и в трагедията, а може да се долови в безкрайно богатия акорд, който включва всички натиснати клавиши. При това гениалният автор успява да избегне неартикулирания тътен, а постига симфонично звучене, в което сложният аранжимент произвежда изключителен ефект. Да намериш адекватен сценичен еквивалент е много трудно. Гледах да съм верен на автора, пък да става каквото ще.

По повод на тази постановка споменахте за разговор с Иван Добчев, който поддържал тезата, че линейният разказ е невъзможен, а трябва да се избере фрагмент, оглеждащ цялото – историята на един от братята, или пък притчата за Великия инквизитор. Когато пет години по-късно в Народния театър поставихте фокуса върху Снегирьов, бяхте ли повлиян от този съвет?

Всички добронамерени съвети от посветени хора са добре дошли за мен. Но отказът от работа с фрагменти и опитът с „невъзможния линеен разказ“ бяха категорично и дълбоко обосновано мое решение по причини, за които вече говорих. Ако вземем „Великият инквизитор“, може да стане съвсем ясно какво имам предвид, като казвам, че цялото не трябва да се изоставя. Едно е зрителят да гледа как Инквизиторът разпитва Христос, друго е да види как Иван и Альоша в кръчмата разговарят и единият разказва на другия притчата в контекста на предхождащите събития и теми, които ги вълнуват, и след като я разказва, се прибира, говори разсеяно със слугата Смердяков, а после Смердяков твърди, че в този разговор е получил разрешение и поощрение за убийство. Мисля, че за Достоевски е важно не просто какво е посланието на притчата, а в чия глава тя се ражда, какъв е човекът и какво произтича после в неговия и в живота на свързаните с него хора.

Колкото до спектакъла „Снегирьов“ – историята с момчетата, която стои встрани от основните сюжетни линии в „Братя Карамазови“, умишлено остана извън композицията на моята версия за голяма сцена и аз знаех, че ще се върна към нея, но вече като съвсем отделен проект в камерен формат. Нямах намерение да отварям отново големите теми на романа, защото историята на Снегирьов и неговия син Илюша е без същинско отношение към главните персонажи и може да се разглежда като отделен кратък разказ със собствена стойност. От друга страна, изпитвах гузност, че не съм успял да интегрирам и тази част от книгата в първото представление...

Снегирьов бе пресъздаден от Камен Донев, който в първата постановка изигра Дмитрий (роля, за която получи награда). Защо и двата пъти работите с него?

Има такава интерпретация на романа, в която се допуска, че Альоша, Иван, Митя и Смердяков са един и същ човек и този човек е самият автор. Разбира се, авторът на всяко произведение застава зад своите герои, но в случая като че ли има и нещо повече, доколкото всеки един от братята притежава съвсем отчетливи черти от противоречивия характер на Достоевски и сякаш той изобразява себе си, но в няколко взаимодействащи и конфликтуващи помежду си лица. Тази интерпретация много ме привлича, защото поставя акцент върху човека и неговите вътрешни битки с всичко, което е в него, вместо да насочва към външни морални отсъждания и пристрастни идентификации с този или с онзи. Не се поддадох на изкушението да буквализирам откритието на единството, като разпределя един и същ актьор в четирите роли, но пък като утешение с Камен решихме в първата постановка той да играе Митя, а във втората – унизения от Митя щабскапитан Снегирьов. За зрителите връзката беше невидима, но за нас беше интересно събирането на два различни персонажа в един изпълнител.

Казват, че романите на Достоевски не са епически структури, а се родеят с драматургични творби. Как се осъществяват на сцената образи, които въплъщават идеи?

Набоков разбива мита за великия романист Достоевски, като отбелязва, че той не пише романи, а може би пиеси, и то такива, в които няма живи хора в естествена среда, а само рупори на философско-религиозни позиции, сблъскващи се на фона на небрежно скициран декор. Аз мога да разбера стилистическите забележки на изследователи и майстори на перото, но за мен на първо място стои непосредственото впечатление, което тези текстове оставят, а то е много вълнуващо. Вълнуващо е, точно защото идеите придобиват плът или пък плътта е заразена, обсебена е от идеите. По повод „Записки от мъртвия дом“ съвременник на Достоевски го упрекнал, че няма право да описва хора, чиято съдба не познава, а Достоевски показал глезените си, по които още стоели следите от оковите в каторгата, и отвърнал – ето моето право. По същия начин той би могъл да защити всяка изречена дума, ако ще за някого тя да звучи като отвлечена проповед. Той самият е нейно живо, конкретно, драматично въплъщение и това е достатъчно основание за артиста на сцената да му се довери. Затова повтарям, че с целия риск на театралната условност, е добре историите да се живеят на сцената в тяхната цялост и психологическа правдоподобност, вместо да се търсят концептуални подходи, които прекъсват живия поток.

По какъв начин ви вълнува Достоевски днес?

В днешно време хората са пленени от идеята за политическо и социално усъвършенстване, което ще осигури щастлив и безоблачен живот на всички – няма да има пренебрегнати, обидени или незадоволени. Струва ми се, че Достоевски би се изсмял горчиво на тази глупава амбиция. Ако някой се обръща отново към неговите текстове, то сигурно се надява, че така ще върне истинския сериозен разговор за човешките проблеми и пътя към спасението. Въпросът е искаме ли да се тревожим, или можем да се залъгваме с глупости.

Въпросите зададе Людмила Димова