Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Колкото и по традиция жизнеутвърждаващо събитие да е Световният фестивал на анимационния филм, напоследък не му върви. От една страна, пандемичната ситуация стеснява пространството на всяка културна проява и провеждането му „на живо“ във Варна се сведе до малката Зала 2 на Фестивалния комплекс със символично присъствие на гости и скромно наличие на публика. От друга, киноиндустрията с новоприет закон и правилник към него все още не функционира като производство, дейности и финансиране, което допълнително утежнява положението. А понякога се намесват и случайни несполуки като липсата на член от журито, Сергиу Негуличи от Румъния, или невъзможността от Франция да пристигне Карин Миралес, която всяка година провежда анимационна работилница с деца в галерия „Графит“.

И въпреки това нищо не сломява бодрия дух на организаторите. В конкурса бяха включени 94 заглавия от 33 държави, селектирани в четири категории: късометражни, студентски, детски и тв серия. Работилниците от една станаха две и кратките филмчета накрая представиха остроумен и находчив резултат от труда на варненските деца. В конкурсната програмата отпаднаха пълнометражните филми, но пък Профилмс предостави на местната аудитория детските „100 % вълк“ и „Елфи в кухнята“. Традиционно се излъчиха три програми с произведения на членовете на журито, още първия ден имаха премиера книгата „Анима.bg“ на Боряна Матеева и албумът „Гротески и карикатури“ на Иван Веселинов, издания на НБУ, откри се изложба с анимационни рисунки на студенти от НБУ, а накрая се проведе и кръгла маса по проблемите на българската анимация. Журито беше в състав Изабел Фавез, Швейцария (онлайн), Даниел Шулич, Хърватия (онлайн), Олга Чепел, Русия и Моника Попова, България. Руските гости направиха презентации за мащабното функциониране на техните серии за деца – Олга Чепел за „Маша и мечокът“ и Сергей Меринов за „Капризко“.

Голямата награда на фестивала отиде при Пол Мас и „Безценен“, Франция след поредица успешни участия на филма (Щутгард, Намюр, Талин, Анси и др.). На пръв поглед тази куклена анимация за двама съученици – грозновато момиче и проблемно момче – може да изглежда прекалено политически коректна в трудността да се отстоява индивидуалност. Но именно изобразителното несъвършенство на героите ги прави особено убедителни в мъките им да намерят място под слънцето, да бъдат себе си и най-вече да събудят съчувствие. Историята би била сладникава и нравоучителна, ако беше по-красива, а в този леко нескопосан вид стои автентично и адекватно на неугледния външен и вътрешен свят на конкретните деца. „Безценен“ определя и една цяла тенденция, не за пръв път открояваща се на този фестивал. Както анимацията като вид авторство (техники, абстрактно мислене, живописно себеизразяване) е доста специфичен вид кино, така тя е благодатно поле за изява именно на различността и оригиналността на своите герои. Аутсайдерите са по-чест обект, деформацията на фигурите е естетически атрактивна, а обтекаемостта на формите е търсена естетика и хоризонт за въображението.

В тази посока е и Наградата за най-добър студентски филм на „Подводна любов“, реж. Вероника Мартирадона, Андреа Фалцоне, Кристина Фиоре, Италия. Постоянните страхове и метаморфози на едно същество (момиче?) дори нямат определено разчитане, те се разплискват непрекъснато в неясна посока. Със сходни трудности се бори и героинята на „Малко в повече“, САЩ, реж. Мартина Скарпели, а жените амазонки от „Син страх“, Франция, реж. Мари Жакоти и Лола Халифа-Льогран, направо преминават в агресия от своята потиснатост. Различността е основна тема и на „Кръпки“, Канада, реж. Георгие Атанасопулос, където куклите са от странен, но симпатичен пачуърк, а поуката е недвусмислена – различните не трябва да се чувстват изолирани. И чрез използването на безграничните възможности на рисунката тази сродна душа може да е нещо тъй обикновено, близко и познато като играчка кученце („Домашен любимец“, България, Вера Донева, награда на СБФД); да мине през необичайни или поне остроумни трансформации – пеперуда с хобот („Скърпената пеперуда“, Германия, реж. Ангела Щефен), яйце с неясен произход („Яйцето“, Хърватия, реж. Ана Деспот), жаба в клас от зайци („Камък в обувката“, Франция, реж. Ерик Моншо), син лъв в селото („Синият лъв“, Франция, реж. Зоя Трофимова), за да стигне и до съвсем абстрактни визуализации („До морето, тя тъче сънища“, Иран, реж. Мариам Халилзадех). Невинаги хрумването е толкова оригинално (имаше доста китове, също кибритени клечки), а и идеята понякога е замъглена или недоизведена. Но онези произведения, които се отличават с изобразителния стил, се запомнят със своята уникалност. Моят фаворит сред тях е „Изоставено село“, Грузия, Мириам Капанадзе, награда на критиката. Обратно на всичко, което са ни учили за анимацията – един статичен общ план в рамките на 14 минути. В него се сменя уж само светлината, а усещането е за преминаващото развитие на мястото и замръзнала безкрайност на времето с чисто визуална магия. „Чичо Томаш, отчитане на дните“, Португалия, реж. Режина Песоа, внася изумителна тъга (чрез изтънчената черно-бяла рисунка) и съпричастност към самотния особняк отсреща. Неговата безобидна обсебеност по цифрите е класическа метафора на различието и аутизма. „Лучо Апа и почвата“, Чили, реж. Клау Завала, най-добрата тв серия, през пътуването на единствения „чуленго“ ще ни покаже един фолклорен свят, колкото далечен, толкова и примамлив в своята мистичност. И обратното, толкова близката балканска приказка в „Неуловимост“, Сърбия, реж. Мария и Исидора Вулич, не само впечатлява чрез анимацията на шевици, но и омайва с копнежа по непостижимото. И отново се забелязва разнообразното използване на задкадровия глас в драматургичната конструкция – за контрапункт, разминаване, онагледяване, изпреварване, добавяне и т.н.

Друга тенденция, в която анимацията има предимство, е многообразието на чувството за хумор, което варира от детската наивна усмивка през фриволни, често еротични асоциации до търсени пародийни заигравания. „Полярната мечка се бори със скуката“, Япония, реж. Коджи Ямамура (автор на „Планина глава“), е забавен парад на щампите в детските истории за северни животни, решен съвсем простичко, но остроумно, особено в текста. „Щъркелът“, Естония, реж. Мартен Чинаков и Лусия Мрзляк, преплита хищната похот (деформирани тела) с духовния копнеж по летенето (птици и опънати жици). „Бележникът на Дарвин“, Швейцария, реж. Жорж Швицгебел, сблъсква европейската цивилизация с примитивните туземци, разкривайки социалната демагогия чрез нестандартната техника рисунка върху плака. „Приключенията на Глория Скот: убийство в катедралата“, Хърватия, реж. Матия Писачич и Твртко Рашполич, като сюжет е пародия на класическите английски детективи, а като стил – пародия на представата ни за изисканост и рационализъм. „Оргаистична хиперпластмаса“, Дания, реж. Пол Буш, чрез анимиране на разнообразни обекти е чудесна антиреклама на пластмасата, отдавайки ѝ дължимото във всекидневието ни.

Как се ситуира родната ни анимация в тази картина? Освен в конкурса българските филми бяха показани в отделна програма накуп и така по-лесно се открои тяхното голямо разнообразие. „Любов по време на туризъм“, реж. Весела Данчева, без изненада получи наградата за български филм. Той е част от вече утвърдения омнибус на Компот колектив „Щрих и стих 2“ по едноименното стихотворение на Петър Чухов. Засилено и с индивидуални постижения се представиха студентите от НБУ, сред които Стефан Войводов с „Океания“ и Гергана Симеонова със „Зимни вечери“. Вече отбелязах детския „Домашен любимец“ на без време напусналата ни Вера Донева – бих искала да я запомним така, с детинска доброта и спокойствие, с ведро отношение към света. И за мен приятната изненада беше „Любовни черупки“ на Свилен Димитров, награда на СБХ, който изключително умело и елегантно чрез линията преминаваше отвън (документална автентичност) навътре (рисувана измислица). Всъщност на фестивала забелязваш как всички поколения аниматори в момента са активни (от средното Владо Шомов с „Брейнсторм“ и Иван Цонов с „В името на любовта“), което говори за оцеляване на школата ни... въпреки неблагоприятния контекст.