Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Който е бил на световната премиера на хор „Нови български гласове“ с триото на Роберто Фонсека, ще се съгласи, че въздухът в клуба наистина трептеше с музиката им. За мен лично този концерт в началото на лятото на 2021 г. беше първият, на който се почувствах като отпреди затварянето на света. Роберто Фонсека може да те накара чрез своята музика да си наистина тук, а не да се усещаш сякаш пред екран или в музей на музикалното изкуство. Плюс спецификата на точно това представление – кубинската музика и българското хорово пеене. Корените на тази среща са далеч в миналото – спомняте си, че Роберто свири за пръв път у нас като част от групата на великия Ибрахим Ферер през 2004 г. Тогава попада под въздействието на българската фолклорна традиция, пускайки телевизора в хотелската си стая. След това – на авторските си концерти у нас през годините, всички до един организирани от „Джаз Плюс“ – тази страст се задълбочава и се превръща в нещо още по-голямо. Още помним приятната изненада, когато пиесата Bulgarian се появи в албума му Zamazu през 2007 г. Разбира се, Роберто познава отлично и музиката на „Еструна“ – предишния грандиозен проект на „Джаз Плюс“ с фламенко певеца Арканхел и хор „Нови български гласове“ (удостоен с Грами за латино музика за 2018 г.). Така че всичко явно е било само въпрос на време – малко поразтеглено заради настъпилата междувременно пандемия и бавния интернет в Куба.

Роберто, знам, че положението с пандемията в Куба е не по-леко, отколкото навсякъде по света, затова ще започна не с въпроса как се чувствате отново на сцена, а как гледате на света след натрупания опит през последната година и половина?

Това, че ние, хората, сме най-интелигентните създания на планетата, не означава, че сме най-важните. Ето, този вирус не можем да го видим, но той може да ни убие. Оказа се, че не е толкова важно дали си интелигентен, или не, а да се пазиш – себе си и околните. Все пак имам надеждата, че накрая ще излезем победители.

Говорим след концерта с хор „Нови български гласове“. Аз го преживях като нещо изключително. Вие как бихте го описали?

Не беше обичаен концерт. Хората направо полудяха. Отдадоха ни се с много любов. Но това стана и защото ние им дадохме много любов. Момичетата от хора, Георги, моите музиканти, тонинженерът – всички бяха удивителни, получи се много емоционален концерт.

Забелязах го и по израженията на лицата ви на сцената – вие двамата с диригента Георги Петков сякаш играехте някаква изключително увлекателна игра, разбирахте се без думи…

Когато се обърнеш към другия с уважение и с желание да научиш нещо от него и основната цел е да преживееш пълноценно музиката, а с нея и радостта от живота, тогава красотата си идва сама.

Знаем за вашата страст по българската фолклорна музика. Как се развива обаче тази двустранна връзка през годините?

За мен България беше мечта. Когато написах тази пиеса – Bulgarian – исках да отдам почит на българската музика с моя музика. Но сега отиваме още по-нататък, приближаваме се едни към други и предстои да правим заедно големи и хубави неща… Процесът на работа не беше сложен. Когато Георги ми изпрати дадена идея, знам, че иска да получи отговор незабавно, за да се захване с аранжиментите. Аз невинаги успявах да му отговоря веднага, което го е напрягало, но той в нито един момент не показа раздразнение. От друга страна, беше лесно, защото хубавите неща стават естествено. А и с Георги е лесно да се работи, защото той е човек, който иска да отиде отвъд традицията, още по-нататък. Един пример само – изпратих му една песен, която беше доста трудна, доста по-джазова. И други хора го били попитали: „Защо е това – то няма общо с българската хорова музика?“… Той обаче нищо не ми каза тогава, направи от това, което му изпратих, невероятна песен. Разказа ми го чак сега. И това беше първата песен, която създаваме наистина заедно… Разговарях и с мениджъра си след концерта и му казах, че тази музика не трябва да се свири само на джаз фестивали. Трябва да я представим на фестивали за класическа музика, на фестивали за уърлдмюзик, и то не само тук, а в цяла Европа, в целия свят. Защото хората имат нужда от такава музика. Тя е като филм, като филм за слушане.

Коя е българската песен в тази програма, за която сте абсолютно сигурен, че ще стане любима на кубинската публика, когато я чуе?

Всички. В Куба ще се влюбят във всички тези песни. Кубинците ще усетят „мистерията“ веднага и ще ги заобичат. Защото това, което светът отдавна нарича „мистерия на българските гласове“, наистина е мистерия. Тази мистерия е напълно реална и днес. И всеки, който чуе българско хорово пеене, бива разтърсен из основи – от хармониите, от мелодиите, от начина на изпяване, дори от ритъма. Това си е мистерия, която, съчетана с мистерията на кубинската традиционна музика, е нещо удивително. Независимо дали е бавна песен, или песен в по-бързо темпо, моите сънародници ще заобичат тази музика. Нямам търпение да представя тази програма в Куба.

И това си е съвсем реално намерение, нали? Без да обещаваме кога, защото в момента все още е трудно да се пътува, но при първа възможност?

Разбира се, че ще стане. Изгарям от желание да ги заведа… не, не да ги заведа, а да свиря заедно с тях в Куба. И не само в Куба, а по целия свят. Това е проект, в който много вярвам и за който съм готов да се боря, за да придобие световна популярност. Ето, на концерта в София, макар вече да съм слушал много българска хорова музика, докато свирехме „Девойко, мари хубава“, се просълзих. Дори да не знам целия текст, на ниво хармония и мелодия, съчетано с кубинска музика – сякаш ставаше някаква магия, нещо, което никога не сме си представяли преди.

Възможността за представяне на тази музика след София, на един от най-големите фестивали в Европа, „Джаз Марсиак“ във Франция, какво означава за вас?

Много репетиции, за да се сработим още по-добре. Представянето пред 6000 души е много отговорна задача, въпреки че за мен не е важно дали излизаш пред 6000, или само пред двама души – ти трябва да им отдадеш същата енергия и същия дух. За мен това е сбъдната мечта – да се представя с този проект на голям форум, чувствам се благословен! Моментът е и исторически, защото никога преди не е имало точно такъв проект, съчетаващ кубинската традиция с българското хорово пеене. На концерта в София чувствах екзалтацията на хората в моментите, когато разпознаваха дадена песен. И в този смисъл в София беше даже по-отговорно, защото публиката познава песните и ако някой не хареса как се е получила дадена песен, ще ти каже: „Хм, не се получава“.

Гласовете са важни във вашата музика отпреди тази среща с „Нови български гласове“. В личната ви музикална история има цяла плеяда велики певци – Ибрахим Ферер, Фатумата Диауара, Раул Мидон. Точно преди София това лято отново излязохте на сцена за кратко европейско турне с Омара Портуондо… Майка ви е била професионална певица и ви е предала силата на песента. И вие самият, без да се смятате за певец, имате разпознаваем тембър и използвате гласа си и в албумите, а и на концерти. След огъня (пианото) и водата (темата на последния ви албум) какво е пеенето за вас – стихията вятър?

Да, то е вятърът. Не се смятам за певец, даже съм много лош певец. Но наистина обичам този начин да създавам мелодии. В музиката ми ги има другите елементи – огъня, водата, земята. Но имам нужда и от вятъра, от въздуха, защото точно този елемент ти дава пространство. А също така пеенето е израз на радост. И особено в тези времена на затвореност заради пандемията усещам още по-голяма необходимост да създавам това пространство, което ни дава точно тази стихия, да използвам вятъра, за да стига музиката ни още по-надалеч. Разбира се, винаги ще има критично настроени хора, но в крайна сметка важно е ти как се чувстваш. Вокализирането е израз на радост само по себе си и може би затова го има все повече и повече в музиката ми.

Роберто Фонсека е джаз пианист. Роден е в Хавана през 1975 г. в семейството на барабаниста Роберто Фонсека-старши и певицата Мерседес Кортес Алфаро (гласът ѝ може да се чуе в албума му Zamazu). Двамата му полубратя Емилио Валдес и Хесус „Чучито“ Валдес също са музиканти и участват в негови записи. Завършил е Университета по изкуствата в Куба, а от началото на новото хилядолетие концертира и записва с легендарни музиканти от поколението на Buena Vista Social Club като Ибрахим Ферер, Гуахиро Мирабал, Мануел Галбан, Качаито Лопес и Омара Портуондо, замествайки Рубен Гонсалес на пианото. През годините развива свой собствен разпознаваем музикален стил, съчетавайки кубинската традиция и по-иновативните форми в съвременния джаз. Силно е повлиян от африканските, а през последните 15 години и от българските фолклорни традиции.