Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Концептуалният артист Кристиан Болтански (76 г.), който превърна смъртта и паметта в теми на своето творчество, почина на 14 юли 2021 г. в ателието си в Париж

Мащабните му инсталации представляват архиви на мъртъвци, негови теми са възпоменанието на жертвите на Холокоста, насилието, преходността на човешкия живот, културата на паметта. В Япония Кристиан Болтански събира ритъма на човешки сърца, в чилийската пустиня създава произведение, посветено на жертвите на Пиночет, а в Сао Паулу – на убитите от тамошната диктатура. През творческия си път френският артист непрекъснато пресъздава във вариации анонимната и често насилствена смърт. В началото намерението му е да конструира загадъчни биографии, по-късно го води желанието да върне индивидуалността на жертвите на масови убийства. В произведенията си никога не използва преки свидетелства на Шоа. Ала тесните тунели, планините от вещи и подредените по стените черно-бели фотографии, осветени смътно от библиотечни лампи, събуждат в зрителите ужаса на систематичното изтребление в Европа по времето на нацизма. Кристиан Болтански е роден през 1944 г. в Париж, в католическо семейство. Майка му е журналистка и писателка, баща му – лекар с еврейски корени, приел християнството. Той преживява окупацията скрит под пода в дома си. Синът израства в страх, като дете никога не излиза навън сам. „Не съм евреин, слабо се интересувам от еврейските традиции“, твърди в едно интервю Кристиан Болтански. – Ала аз съм дете на Шоа.“

В началото самоукият художник се посвещава на живописта, а в края на 60-те години започва да създава своето дълбоко хуманно творчество, в чиято основа са човешките чувства, а не сложните теории.

До 30 юли в берлинската галерия Kewenig можеше да се види неговата изложба „След това“, която е и повод за интервюто му в немското списание „Монопол“.

Последната година на пандемия имаше много общи черти с основната тема на вашето творчество.

Да, наблюдението е точно. Преди всичко ме учудва колко бързо смъртта излезе от скришното си място и се превърна в новина, която се актуализира всеки ден. По време на пандемията изведнъж започнахме да броим починалите от последиците на коронавирусната инфекция и да развиваме друго съзнание.

Какво се промени?

Смъртта изведнъж привлече обществения интерес и стана повседневна, което не е характерно за нея. Всъщност ние, хората, не обичаме да говорим за смъртта. Ала от зимата на 2020 г. всяка вечер в новините чуваме актуализираното число на починалите. Това е невероятна промяна в нашето общество. Същевременно по нещо ми напомня на 80-те години, когато изгубих много приятели, заразени с вируса ХИВ. Странно, тогава познавах много хора, които починаха, а от днешните починали, за щастие, не познавам никого.

Преди няколко години участвахте на Венецианското биенале с работа, в която показвахте на живо броя на ражданията и смъртните случаи…

Да, винаги имаше повече родени, отколкото починали. Разбира се, никой от нас не е заменим, всеки човек е неповторим – и въпреки това един ден ще бъдем заменени. И сигурно не е случайност, че през миналата година Китай отмени забраната за повече от две деца в семейство.

Какви чувства ви съпровождаха през този период?

Поради споменатата вече причина, че не познавам починали, по-скоро изпитвах дифузно чувство на тревога, отколкото конкретен страх. Преди няколко седмици в Париж отмениха носенето на маски на улицата, но аз продължавам да нося маска, защото продължавам да изпитвам странно чувство на страх. Чувствам се гол без маска. Според мен причината е, че врагът – вирусът, е напълно невидим за нас. Това предизвиква съвсем ново състояние на страх.

Промени ли се вашето отношение към смъртта?

Не, защото аз отдавна се занимавам с темата за нашата тленност. По-скоро с известно чувство на задоволство наблюдавам, че изведнъж започнахме открито да назоваваме смъртта. Във времето преди пандемията ние отказвахме да говорим за старостта и смъртта. Това бяха неписани правила. Особено в САЩ, където през последния век хората се стремяха да постигнат вечната младост. След като смъртта стана публична, развихме ново чувство към старостта.  

Доколко заглавието „След това“ на последната ви изложба в галерия Kewenig в Берлин отпраща към настъпването на новото време?

За мен заглавието „След това“ има много смислови равнища: аз често съм работил със заглавието Aprés, което съотнасям, на първо място, към времето след смъртта. Ала това заглавие е и леко иронично, защото в новините и в нашето общество се настани кошмарът, наречен „живот след това“, „живот след коронавируса“. Мишел Уелбек е по-песимистичен в това отношение, мога да си представя, че е прав, когато казва, че ние, хората, много бързо ще се върнем към старите си навици и поведение.

Вие самият определяте изложбата като мемориал. На кого е посветена?

В партера съм инсталирал работата „Хамбургер Щрасе“ за еврейското училище на Гросе Хамбургер Щрасе в Берлин[1], което през 1938 г. е осквернено от националсоциалистите. На белите стени във входната зала се прожектират лицата на деца, появяват се само за няколко секунди, вероятно могат да се открият едва при повторно разглеждане. Това са духове. Понякога се появява Берлин, толкова далечен и пуст, ала пълен с лица. На втория етаж се намират други две работи, които се занимават със „След това“.

Кои?

„Здрач“ е пространство, снабдено с електрически крушки, то е осветено силно. Ала по време на изложбата всеки ден се развива по една крушка, така в края на изложбата пространството ще е в пълен мрак. Третата работа е звукова и пространствена инсталация, в чиято основа е пулсирането на моето собствено сърце. То управлява други електрически крушки, които светват и отново угасват. Защото пулсирането на сърцето винаги съдържа и живота, и смъртта. Записите на електрокардиограмите много ясно го онагледяват. Когато чувам ударите на сърцето, изпитвам страх от тишината. В своята съвкупност работите достоверно представят един мемориал, посветен на мъртвите еврейски деца от Хамбургер Щрасе, на нашата собствена тленност и на починалите в пандемията.  

На японския остров Тешима създавате архив от сърдечни ритми. И този проект ли възприемате като мемориал?

Не непременно. Този проект разви своя собствена динамика. В една малка колиба на брега на Тешима всеки може да запише ударите на своето сърце и да ги съхрани в архива. Вече са записани 120 000 сърца. Много ми е приятно, че тази малка колиба със своите харддискове живее собствен живот. Повечето посетители изобщо не знаят, че това е произведение на Кристиан Болтански. „Архивът на сърцата“ се е превърнал в самостоятелно място за поклонение. Разбира се, сред записаните сърца има все повече мъртви, ходът на нещата ще се погрижи за това архивът да консервира все повече сърдечни пулсации на мъртъвци. Вече няколко пъти разговарям с хора, които знаят, че сърдечният пулс на техен любим човек се съхранява там. Ала аз препоръчвам, ако проектът технически позволява, да не се изтриват звуковите файлове на починалите. Това според мен по-скоро ще засили болката.

Местата на вярата в нашето съвремие се създават по-скоро от изкуството или от религиите?

Мога да говоря само за моята собствена работа. Може би е като при старите църкви, чиито врати са отворени и пътниците прекрачват прага им. Можеш да влезеш в тях и като агностик, ще видиш молещи се хора, ще вдъхнеш мириса на тамян, ще разгледаш картините. И дори да не можеш напълно да дешифрираш значението на тези неща, постепенно започваш да се обръщаш навътре към себе си и да размишляваш. После си тръгваш, отиваш наблизо да похапнеш, да изпиеш чаша вино и всекидневието отново поема своя ход. Аз съм твърдо убеден, че се нуждаем от тези места извън нашия живот. И можем да ги открием в изкуството.

Превод от немски Людмила Димова