Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Използвам това прочуто възклицание от статията на критика народник Николай Михайловски „Жесток талант“ (1882 г.), тъй като ми се струва, че то най-добре изразява посмъртната съдба на големия писател, чиято 200-годишнина от рождението ще отбележим тези дни. Охулван или възторжено защитаван, обявяван за „пророк“ или низвергван, Достоевски продължава да „присъства“ – да тревожи душите на поколения нови читатели или поне не ги оставя равнодушни, което не е никак малко след смяната на толкова литературни моди и залеза на „дебелите романи“.
 

Какво обаче е обяснението? Според големия ни литературовед Цветан Стоянов „Достоевски е притежавал тази необяснима дарба да сграбчва вниманието, да влезе в кръга на прожектора – около него няма затишие, постоянно пламват разправии и скандали“ („Геният и неговият наставник“). Френският изследовател Рене Жирар допуска друго: гениалността на Достоевски е в това, че той съумява да „проектира“ мъчителното раздвоение в живота си – между „съществуването“ и „подземието“ – върху собственото си творчество. По този начин писателят потапя читателите си в „страшното наследство“ на човека, „преобразувайки натрапчивите си идеи в универсална система от интерпретации“. Именно тук се проявява и тайнствената му сила да се изправи срещу бляновете и утопиите в защита на истината, търсейки да очисти живия опит от властта на „подземието“ или от страшната сила на пола. В което е и неговият „жесток талант“ – да изрича истини, които други преди него просто са се боели да изрекат.

За да стане възможно това, Достоевски обаче – по силата на „смъртния си опит“ от Семьоновския площад или заради пристъпите на епилепсията – е трябвало да се спусне до дъното на „преизподнята“, за да се вгледа оттам в ужасяващата тъма, налична в човешката душа, което донякъде обяснява и защо до такава степен възприемат творбите му като „пророчества“. 

Като например „сънят на Разколников“ от „Престъпление и наказание“, който се е чел по един начин през 1866 г. и по-съвършено различен начин днес. Спомнете си този сън, случил се през Страстната седмица. В него на Разколников се привижда как целият свят е осъден да бъде принесен в жертва на странна и невиждана смъртоносна епидемия, носеща се от вътрешността на Азия към Европа. Появяват се някакви „нови трихини“, микроскопични същества, които се вселяват в телата на хората, а приелите ги, побесняват и полудяват. Камбаните бият тревожно, но най-лошото е, че постепенно хората престават да знаят какво е добро и какво е зло. Те започват да се обвиняват взаимно, възправят се едни срещу други – заразени срещу незаразени. Епидемията се разраства и стига все по-далеч. Остават едва малцина „чисти и незаразени“, които би трябвало да обновят земята, но най-лошото е, пише Достоевски, че никой всъщност не ги е виждал.

И това е само един от „пророческите сънища“ при Достоевски. Бихме могли да дадем и „контра-примера“ със „Сънят на смешния човек“ (1877 г.), където един младеж, над когото всички се глумят, решава да се застреля, но в сетно колебание пред дулото на револвера ненадейно заспива. Той се пренася в свят, подобен на земята, но където „всичко е идеално“: няма злоба, завист, кражби и убийства. Постепенно „смешният човек“ започва да се задушава в този „идеален свят“. Щом се пробужда, той вече е „друг човек“: разбира, че най-добре е в „несъвършения свят“ да се сее любов, а не обратното.

И сякаш тези два съня се събират в едно във формулата на стареца Зосима от „Братя Карамазови“: „Ние не разбираме, че животът е рай, та нали е достатъчно само да поискаме да разберем, и веднага този рай ще застане пред нас в цялата своя красота“.

П.П. Докато подготвяхме октомврийския си брой, ни напусна философът Стоян Асенов (1960–2021), чиято книга „Битие и отсъствие. Достоевски и опитът за смъртта“ (2014) изследва уникалната „гранична ситуация“, превърнала Достоевски в онзи писател, когото познаваме. Той не успя да ни напише обещания текст, но на неговата памет посвещаваме този брой.