Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

„Чак до края на дните си Ромен Гари ще пази вълнуващ спомен от двете години, прекарани в София. Българските му тълкуватели откриват следи от това пребиваване в романите му.“ Журналистическо разследване, публикувано в сп. Book, брой 115, септември – октомври 2021 г.

Това е епизод от неговия живот, който Ромен Гари е обичал да разказва. Случката е от началото на дипломатическата му кариера, когато е втори секретар във френското посолство в София (1946–1948 г.). След като се присъединява към генерал Дьо Гол в Лондон, сражава се за свободна Франция като летец изтребител и публикува първия си роман („Европейско възпитание“, 1945), младият Гари – той е на 32 години – се оказва привилегирован наблюдател, за да види как една малка балканска страна само за няколко месеца ще премине в съветския лагер. „Беше вълнуващо и тъжно да се наблюдава преходът на една държава от монархическа псевдодемокрация към тоталитарна диктатура от сталинистки тип“, заявява той в последното си интервю, дадено за Радио Канада, няколко дни преди да се самоубие през декември 1980 г.[1] По онова време в София започва „ловът на вещици“ срещу бившите управници. На опозицията е сложен намордник, преди да бъде физически елиминирана, а представителите на западните съюзници са под наблюдението на комунистическите тайни служби. В желязната прегръдка, разиграваща се зад кулисите на сблъсъка между Изтока и Запада, която днес наричаме Студената война, всички удари са позволени.

В това отношение Гари има да разкаже „нещо забавно и нетипично“, история, която би могла „да служи като поука на младите (му) колеги дипломати“. Става дума за това как е станал обект на шантаж в София, когато са се опитали да го вербуват от противниковия лагер. Един ден го спират на улицата двама българи „тип мустакати биячи“, които го вкарват в едно кафене. Искат нещо да му покажат: игра на снимки с твърде провокативно съдържание, направени, докато е в компанията на млада жена. Предлагат му „да се разберат“ – връщат му негативите в замяна на „известни услуги“, като се започне от шифъра, с който френското посолство влиза във връзка с Париж. Само че на Гари такива не му минават. Ето какво им отговаря: „Чуйте, господа, може и да се разберем, но ще ви кажа нещо. Не изглеждам никак добре на снимките, а държа на мъжествеността си. Ако разпространите тези снимки, не се знае какъв ще е резултатът, но може би ще сметнат, че не защитавам достатъчно добре образа на французина, на представителя на Франция в чужбина на това поле. Тъй че да се разберем. Давате ми втори шанс, отиваме да изберем друго младо момиче, за предпочитане дъщерята на вашия вътрешен министър, започваме отначало, вие ще сте в стаята и ще снимате. Тези снимки не ми правят чест, не съм на висота, съгласни ли сте да повторим?“. Двамата копои, пише той, просто се „сдухват“ от подобно безочие, измучават нещо, преди да им види гърба, като го оставят да уреди сметката. Този епизод заема достойно място в книгата „Нощта ще бъде спокойна“, измислени разговори с неговия приятел от детинство Франсоа Бонди, които излизат през 1974 г.[2] Вътре откриваме един Гари, развихрил въображението си, който с доста необуздан език добавя към историята пикантни подробности. Единствената разлика е, че приписва на младата жена причините за своето поражение: „Въпросната личност не направи нищо, за да се покажа в най-добра светлина… Не търся извинения, за това няма извинения, винаги би трябвало да правиш най-доброто… Но сякаш прегръщах дърво, драги приятелю, мъртво дърво, бях сам“. И дава някои уточнения върху съдържанието на тези фотоси: „Тя, застанала на четири крака, бе извърнала леко глава към мен, сякаш се питаше: „Този какво ми прави?“. А аз имах вид на човек, който бута каручка“. В заключение Гари заявява, че никога повече не се е говорило за тази история и не е виждал тези снимки, чиито негативи би трябвало да дремят в някои папка в архивите. И добавя, че би искал да ги намери даже от „носталгична гледна точка“…

В България Ромен Гари не е познат само като писател. Спомнят си за него и като за осведомен дипломат и ангажиран наблюдател в онези трудни следвоенни години. „Бил е прозорлив и изключително добре информиран“, казва Тони Николов, главен редактор на престижното сп. „Култура“. Толкова прозорлив, че университетската преподавателка Райна Карчева, която през 90-те години беше съветник на първия демократично избран президент на България, публикува през 2016 г. неговите дипломатически доклади в книга. И книгата има успех.

Но колкото и да е бил прозорлив, Ромен Гари вероятно не е подозирал, че десетина години след като е разказал историята на своя сексуален шантаж, комунистическите режими ще рухнат. Могъл ли е да си въобрази, че един ден архивите ще се отворят и че всеки, включително гражданинът Гари, би могъл да консултира своето досие в Държавна сигурност?

През 2014 г., когато излиза филмът „Книжарят“ на Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, за първи път се заговаря за съществуването на „досие Гари“ в архивите на София. Двамата режисьори пресъздават Гари и съпругата му Лесли Бланч чрез актьори[3]; техният живот в София е възстановен като роман, заснет в черно и бяло, вдъхновявайки се от фрагментите, написани от самия Гари. Ала вътре не се упоменават прословутите фотографии. Съществували ли са те?

За да отговорим с чисто сърце, трябва да се обърнем към Комдос, или Комисията по досиетата, създадена преди влизането на България в Европейския съюз през 2007 г. Ролята на Комдос е да бди над архивите на бившата Държавна сигурност. Става дума за километри от досиета, повече или по-малко запазени (бившите служби многократно са се опитвали да прочистят тези документи от най-смущаващите доказателства за своята дейност), които всеки може да консултира, ако спазва правилата и знае какво търси. Всеки може да види досието си, ако то съществува, или досието на друго лице (но с негово съгласие, освен ако не става дума за публична личност). Забранено е да се разкрива самоличността на доносниците на тайните служби: само Комдос може да го направи. Това се нарича процес на „лустрация“, термин с религиозно съдържание, който буквално означава „пречистване“ – нещо, което се практикува по различен начин в бившите комунистически страни и чиято цел е да хвърли светлина върху компромисите от миналото. В случая става дума за френски писател, което прави процедурата по-проста, но не и по-малко бюрократична. Трябва да депозираш искане, чакаш дълги седмици и накрая получаваш покана „да се запознаеш с документите, които са на разположение на Комдос“. Трябва да подпишеш множество документи, в които е указано, че подлежиш на санкция, ако нарушиш съществуващите разпоредби. Тогава един сътрудник ви отвежда в малката читалня и ви връчва документите, открити в архивите.

„Досието Гари“ наистина съществува: 161 страници, името му е изписано върху корицата на картонената папка с кирилски букви. Архивирано през 1951 г., то е в доста лошо състояние: някои листа от него буквално се разпадат на парчета. През 1962 г. то е било проучено внимателно от висш офицер от ДС, някой си капитан Димитров, който отбелязва в бележката си, че няма „документи за унищожаване“. Което ни кара да допуснем, че „досието Гари“ не е било, за разлика от много други, „прочистено“ от някои елементи, компрометиращи комунистическите тайни служби. Важна информация, ала колкото и да го проучваме или оглеждаме от всевъзможни ъгли, не попадаме на прословутите снимки, споменати от Ромен Гари. И нещо още по-изненадващо: в досието няма никаква писмена следа за опита за шантаж и вербуване, който според стандартите в тази материя би трябвало да е надлежно документиран. Тези пожълтели от времето листове все пак разказват една история, друга история, която, колкото и това да не се нрави на неговите биографи и тълкуватели, и до днес си остава неизвестна.

Ромен Гари пристига в София на 10 февруари 1946 г. след изтощително пътуване, продължило цяла седмица. Със самолет от Париж каца в Марсилия, оттам хваща кораб до Кайро през Алже и Бенгази. После чака три дни, преди да вземе самолета до Истанбул, откъдето с влак се отправя към българската столица. Озовава се, както ще напише в „Нощта беше спокойна“, в „една затрупана до дъното на душата си в сняг страна“. България е вече под опеката на СССР, но все още „с царица и цар дете, затворени в двореца“, както и с царски дипломати, които „мамят окото“. В тази страна, която бавно, но сигурно затъва в диктатурата, но където всички се опитват да „запазят лице“ пред съюзниците, Ромен Гари поема функциите на втори секретар във френската легация (която още няма статута на посолство). Отначало се настанява в митичния хотел „България“ (който журналистът Албер Лондр превръща в своя щабквартира по време на балканските войни), а после се нанася на ул. „Хан Крум“ в студиото на италиански дипломат, наскоро експулсиран от страната, преди да се установи окончателно през следващите две години в просторен апартамент на бул. „Карл Шведски“ 11 (по-късно бул. „Дондуков“ 69). Скоро към него ще се присъедини и съпругата му, британската журналистка и писателка Лесли Бланч[4].

По всяка вероятност, когато Ромен Гари пристига в България, новите господари на страната знаят твърде малко за него. Малцината, които го познават, са научили за него от местната преса, което затвърждава мнението им за профила на новия френски дипломат. И тъй, през зимата на 1946 г. капитан Ромен Гари е знаменитост: неговите подвизи в авиацията на Френските свободни сили, множеството му отличия за храброст, както и връзките му с генерал Дьо Гол са известни. Първият му роман „Европейско възпитание“, публикуван през 1945 г., му носи наградата на критиката и възторжени коментари по цял свят. В България откъси от романа са публикувани във в. „Народно земеделско знаме“, всекидневник на БЗНС. Българската преса го посреща възторжено, приписват му се даже подвизи, които не е извършил (като например участие в ескадрилата „Нормандия-Неман“…). От вестникарска изрезка, запазена в неговото досие, научаваме, че е бил приет дори в Дружеството на българо-съветската дружба, където е приветствано пристигането на „един писател, гражданин и борец срещу фашизма“.

Още в първите месеци на мандата си младият дипломат голист, който се занимава с литература, привлича „вниманието“ на службите. Държавна сигурност щателно документира пътуванията му из страната: Гари кара ски в планините край София, открива град Варна и Черноморското крайбрежие, в рамките на мандата си пътува до Белград, Париж и Истанбул. Разходките му с кола опъват нервите на българските власти: бившият военен пилот се забавлява да кара с пълна газ по улиците на София… Отначало Гари е зад волана на една „Ланчия Ардея“, дадена му назаем от белгийски предприемач, после си купува спортна ДКВ. Бумащината около тези трансакции заема немалка част от досието.

После през септември 1946 г. пристига група френски журналисти („левичари и прогресивни“), поканени от новите комунистически власти в България на един вид „пътуване за пресата“. Става дума за „комуникационна операция“: режимът е загрижен да подобри образа си след масовото възмущение на Запад от репресиите срещу опозицията. Представителите на френската преса са отведени даже в „Росица“, едно от многобройните „трудововъзпитателни общежития“ (ТВО), където им показват спортната площадка и спалните на надзирателите, докато политическите затворници са държани встрани. Някои от тях опитват да се обърнат – на френски – към посетителите, но посещението е прекратено. Което не пречи на кореспондента на „Юманите“ да напише статия, в която „прави широка пропаганда на режима, при който нямало и помен от жестокостите на нацизма“, припомня Тони Николов.

В книгата си със спомени от онова време Лесли Бланч разказва колко болезнено е реагирал Ромен Гари на тази пропагандна операция. Но историята не свършва тук. Френските журналисти споделят пред любезните си български домакини всичко лошо, което мислят за новия секретар на френската легация. Според тях Ромен Гари минава във Франция за „реакционер“, а неговият роман „Европейско възпитание“ не отразява „по обективен начин истината и борбите на френската съпротива“. „Описват го като вероломен лицемер, на когото не може да се има доверие“, донася един от информаторите. „Пред тях Ромен Гари е говорил с много лоши думи за нова България“, пише агентът на ДС.

Вероятно никога не ще узнаем кой от групата журналисти (тоест от кореспондентите на „Юманите“, „Франс Соар“, „Либерасион“ или на „Фронт Насионал“) е заклеймил така Гари, нито защо. Но истината е, че след това донесение тоналността на досието се променя изцяло. Оттогава Държавна сигурност гледа на Гари като на „реакционер“, „мошеник“ и нищожен писател. Тези квалификации съпровождат всички донесения за него, към което се добавя и силната неприязън към неговата спътница, „журналистката“ Лесли Бланч. Двойката „тихи мечтатели“, както ги описва един от информаторите след пристигането им в София, внезапно се превръща в много подозрително семейство. Утежняващото обстоятелство: и двамата говорят руски (Гари „без акцент“), често посещават англо-американски дипломати и избягват писателите комунисти в полза на „реакционните автори“.

След 1947 г. се сдобива и с прозвище – за комунистическите тайни служби в България от тук насетне той е „Книжарят“. Досието му гъмжи от „активни мероприятия“ (инфилтриране на агенти, следене, подслушване…); съседите му са взети на прицел, лицата, с които контактува – също. Поне трима офицери провеждат операциите по проследяването му; те разполагат с десетина информатори в обкръжението на Гари с псевдоними като „Корсо“, „Пеликан“, „Колич“, „Шванц“, „Андрей“, „Сотиров“, „Хидалго“, „Марица“. Става дума за служители на френската легация, бармани, шофьори, спортни инструктори. Сред тях е и готвачката на семейството: попадение за полицията, защото тя вижда всичко, но за съжаление не разбира почти нищо от разговорите между Ромен и Лесли, особено когато са на английски. „Пеликан“ и „Андрей“ – двама говорещи френски сервитьори от легацията, които Гари наема за своите приеми, също не знаят езика на Шекспир. Те съставят подробен план на гостите, който предоставят на своите началници. Досието на „Книжаря“ също започва с много подробен план, изработен на ръка, на жилището на третия етаж на бул. „Карл Шведски“ 11: двоен салон, кухня, спалня, детска стая, слугинска стая, две тоалетни, баня, широки прозорци, гледащи към улицата…

Шпиониран както отвътре, така и отвън, апартаментът на Гари се превръща в истински стъклен дом. Какво интересува тайните служби? Всичко. С кого се среща, за какво говорят, къде ходи извън посолството, какво прави в свободното си време… И нещо повече, какво пише по цял ден… „Ромен Гари е писател. Скромен и същевременно бохем. Обожава да седи на едно място в продължение на часове, както подобава на подобни личности“, свидетелства един от информаторите. „Андрей“ предоставя на службите на 9 септември 1947 г. портрет на двойката Гари – Бланч, която той сравнява с емблематичната френска литературна двойка Луи Арагон – Елза Триоле. „Само че в нашия случай семейството не си служи с един и същи език. Но Лесли Бланч вдъхновява Гари и превежда творбите му на английски“. Писателят вече е публикувал два романа – „Европейско възпитание“ и „Лалето“ – припомня информаторът – „и сега работи над трети роман“. А Лесли Бланч, питат водещите офицери. Не става ясно, оправдава се той, тя говори рядко. Освен това той не знае английски. Но тя често получавала „Ню Стейтсмън“ и „Обзървър“, които не са илюстровани, нито модни, а информационни издания.

„Андрей“ със сигурност е най-продуктивният доносник от внедрените около Ромен Гари, а и най-съобразителният, тъй като останалите не блестят с интелект. Готвачката се разкрива като „глупава, почти неграмотна жена“. На всичкото отгоре е вярна на своите господари, които „редовно ѝ дават храна и дрехи“. Вербувана е поради нередовност в адресната ѝ карта за пребиваване в София. Други агенти изпъкват чрез злобата си: например „Корсо“ третира Гари като „посредствен писател, който дължи мястото си в литературата на военните си заслуги по време на Съпротивата“, а „Хидалго“ го обявява за „болен от епилепсия“. Всички изтъкват колко е разсеян и неорганизиран. „През цялото време витае в облаците и секретарката му е натоварена да проверява всеки ден не е ли забравил нещо в бюрото си.“

Други двама агенти, които се появяват в донесенията на ДС под кодовите имена ФЛ-4 и ФЛ-7, са натоварени да го следят пряко: не го изпускат от очи, следят го пешком или с кола в малкия периметър между неговия апартамент и легацията или пък дебнат пред дома му. Ето как един от тях описва Ромен Гари: „Среден, дори нисък на ръст. Малко пълен, изглежда по-млад, с хубави мустаци, големи кръгли очи и дълги коси, добре подстригани. Когато ходи, накланя се на дясната или лявата си страна. Винаги с ръце в джобовете и с цигара в устата. Носи черно пардесю или кожена шуба, мека шапка с бежов цвят или калпак, понякога каскет“.

В обкръжението на писателя е и Надежда, или „Неди“. Тази очарователна млада жена произхожда от видно буржоазно софийско семейство. Баща ѝ Петър Траянов е бил пълномощен министър във Варшава, преди да изпадне в немилост пред новите комунистически власти. Съвършено владееща френски език, Неди гравитира около френското посолство и бързо е наета от Гари за частна секретарка. „Тя, заедно с готвачката, изтъква ДС, е единствената българка, имаща достъп до дома му.“ И до неговата интимност: според редица източници Неди и Гари бързо стават любовници.

„Връзката им е толерирана от Лесли Бланч, която малко преди това има бурна история с продавач на скъпоценни камъни, срещнат в Истанбул“, отбелязва Тони Николов. Изглежда, че Неди е младата жена от снимките, за които говори Гари, тази, която „му е говорила с такава убеденост за любовта, че трябва да обикне някой, някой друг, а може би е искала да спаси родителите си?“. В своя документален филм Катрин Бернщайн и Асен Владимиров твърдят, че Неди е изиграла добре ролята си. Тони Николов е убеден, че тя е била вербувана от ДС. „Използвали са я да омайва западни дипломати, обещавайки ѝ в замяна да пощадят семейството ѝ.“

Неди често се споменава в досието, но никъде черно на бяло не пише, че тя и Гари са любовници. „Да се установи какъв е точният статут на Неди спрямо обекта“, отбелязва един от водещите офицери. За сметка на това откриваме доказателства за голямото съчувствие на Гари към младата жена, която бива обсипана с подаръци от Лесли, хранена и подслонена в дома им. Красивият дом на семейство Траянови е конфискуван, затова заемат на Гари сребърните си прибори и предмети за бита, като често им гостуват на вечеря. Когато Неди е заплашена с интерниране в трудов лагер заради новия закон за „безделничеството“, Ромен Гари взема перото, за да протестира до главния секретар на МВР Иван-Асен Георгиев (по ирония на съдбата същият е обвинен впоследствие, че е американски шпионин, и е разстрелян). Откриваме в досието чернова от това писмо на френски, както и уверение на български, че Неди работи у писателя като „преводачка“. И двата документа са написани със закръгления и грижлив почерк на младата жена; вторият е подписан от ръката на Гари.

Също така проличава нарастващата враждебност на доносниците спрямо младата българка, враждебност, която в следващите страници прераства в истинска „класова омраза“ срещу тази представителка на стария свят: спекулира се с богатството на семейството ѝ (килими, сребърни и златни прибори, струпани в мазетата…), обвиняват я, че е „реакционерка“, „германофилка“, че е „сервилна“ към западняците. Противно на всяко очакване, ходатайството на Гари е прието: на Надежда Траянова е разрешено да остане в София. Семейство Гари иска да я отведе във Франция. В края на 1947 г. предлагат на Гари пост във френското посолство в Москва, но той отказва. В резултат на което го отзовават в Париж за огромно негово разочарование, защото „той е ужасен от живота, който ще води там. Ще трябва да живеят на хотел“, четем в досието му.

Неди никога няма да получи разрешение да напусне страната и ще продължи да се навърта около посолството, което е допълнително доказателство, както смята Тони Николов, за сделката, която е сключила с тайните служби. А пък копоите не изпускат от поглед Гари чак до отпътуването му от София. На 21 февруари 1948 г. те отбелязват, че се е явил на гарата мъртвопиян – той, който не понася алкохола – за да се качи на „Ориент експрес“ към Франция. Доносникът „Пеликан“ претендира, че Гари се е напил заедно с посланика Жак-Емил Парис, за да „удави мъката си от предсрочното заминаване от България“. Или защото не е могъл да измъкне Неди от ноктите на Държавна сигурност?

Чак до края на дните си Ромен Гари ще пази вълнуващ спомен от двете години, прекарани в София. Българските му тълкуватели откриват следи от това пребиваване в романите му: в „Големият дрешник“ (1948) – писан почти изцяло в София – и най-вече в „Сбогом, Гари Купър“ (1965), където смазаният от угризения посланик е почти изцяло вдъхновен от пълномощния министър на САЩ Мейнард Барнс, с когото писателят често спори в салоните на „Юнион клуб“ в българската столица. За разлика от Гари този добър американец вярва, че доброто винаги ще възтържествува над злото и че българите ще си върнат свободата. Изобщо не е прав: повечето от противниците на режима са въдворени в ГУЛАГ, а други, като приятеля на Гари Никола Петков, лидер на БЗНС и председател на „Алианс Франсез“, са обесени по време на сталинистките процеси.

Що се отнася до епизода със снимките, той е едновременно правдоподобен и… нереалистичен: не е ясно дали Държавна сигурност, която усъвършенства методите си, е разполагала по онова време с необходимите технически средства, за да проведе такава операция. Ала това не е чак толкова важно, защото от устата на Гари историята звучи като истинска; тя е един от тези „аранжименти на истината“ (терминът е на неговия приятел Роже Грьоние, издател в „Галимар“), които придават блясък на творчеството му. Всичко започва още със смъртта на майка му, за която той научава чак след войната, тъй като тя е натоварила своя приятелка да му изпраща писма, написани с нейния почерк – история, която и днес просълзява учениците, четящи „Обещанието на зората“[5]. Една „автентична и ни най-малко романизирана биография“, както настоява самият Гари, в която за първи път изниква този съсед от Вилнюс, някой си г-н Пекелни, дребен мъж с „пожълтяла от тютюна брадичка“, който загива в концлагерите, подобно на мнозина евреи от родния град на писателя. Клетникът успява единствено да помоли младия Гари да споменава името му пред всички земни величия, с които кръстоса пътищата си. Обещанието е изпълнено, но кой е г-н Пекелни? Един млад френски писател, Франсоа-Анри Дезерабл, обърна небето и земята, за да издири следите на тайнствения съсед, преди да стигне до заключението, че такъв съсед вероятно не е съществувал. Резултатът от това разследване е един хубав роман – „Някой си господин Пекелни“, публикуван през 2017 г.[6] А романът за Гари в София остава да бъде написан.

© Alexandre Lévy

Превод от френски Тони Николов