Флобер не държи читателите да вземат страна „за“ или „против“. Той се стреми да показва, кръжи около всеки от персонажите си, възприема дори самия ритъм на техните мисли. Сливайки с огромно умение границите на разказа и на интроспекцията, той се превръща в говорител на героите си, без да проличава неговата намеса. Процедура, която го превръща в майстор на обективността: така той скъсва с красноречието и живописните описания, както и с откритото вмешателство при автори като Юго и Балзак... [...]
Онова, което особено поразява съвременниците на Микеланджело, е не само изключителната виртуозност на скулптора и художника, несравнимото владеене на анатомията и драпериите, изключителната продуктивност, позволяваща му да създаде огромен брой творби, или постигнатото съвършенство в толкова различни изкуства като рисуването, поезията, архитектурата и фреската. Но също така и способността му да преминава от един регистър в друг: да бъде „аполонийски“ в своя Давид, но и „дионисийски“ в своя пиян Бакхус. [...]
