Георги Тенев

Георги Тенев е писател, драматург и режисьор. Роден е през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Бил е драматург на театрална работилница „Сфумато“ (1997–1999) и асистент в НАТФИЗ (1997–2002). Автор е на романите „Партиен дом“, „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“, „Български рози“, на сборниците с разкази „Свещена светлина“ и „Жената на писателя“. Носител е на Голямата награда „Prix Europa – най-добра европейска радиодрама“ на Берлинския фестивал (1999 г.) за съвместния авторски проект „Атолът“ заедно с режисьора Явор Гърдев и композитора Асен Аврамов.

Тънката кожа на града

Тънката кожа на града

„Чистите графити са понятни и ценени само от малка група хора. Повече от тях сами са автори на графити.“ С тези думи на графити артиста Bilos (роден в Патра, работил в Гърция и Англия, който сега активно твори в България) трябва да започне всичко. Защото навлизаме в света на писането по стените, където обаче няма писани правила. Въпросът какво „точно“ са графитите, остава открит. Ние винаги ще говорим за „графити“, но самото понятие ще бъде донякъде енигматично – то не само е инструмент, за да се посочат неща, но самата дума се нуждае от успоредно и разгърнато обяснение. Графити изкуството като всяко послание се нуждае от неспирно тълкуване. Кое е най-хубавото на тази улична сцена – че винаги има нещо ново. Ако търсиш, намираш. И не непременно там, където всички очакват. „Ако не е ново, не е изкуство“ – с тази сентенция са благословени и графитите, тя им отрежда място на своеобразен авангард в градската култура. И кара да преглътнем всички вредни странични реакции, роенето на уподобители, замърсяването на пейзажа, хаоса, разностилието. [...]

Антиутопия и налудност. Разговор с Елена Алексиева

Има неща, които мога да правя добре в писането си, и такива, които не мога. Последните са ми далеч по-интересни. За да ги постигна, ми е необходима незрялост, лекота и несериозност, другото не ми върши работа. Стигнах до момента в живота си – литературен и всякакъв – в който имам нужда да започна да раз-учавам. Не защото съм научила чак толкова много, не съм. Просто вече нямам достатъчно време да трупам, да научавам чрез трупане. В България живеем в царството на слепите, където и едноокият е цар. [...]

Поезията и изтриването на изреченото. Разговор с Цвета Софрониева

Бях омагьосана от квантовата физика и от относителността на времето, от многовселението и многоезичието, от равноправието на контрастите. Това е и неуют на младостта на неспокойния човек, комуто е нужно новото, движението, знанието. Неуют и на поет сред физиците, физик сред поетите. Днес ми е уютно и в България, и другаде. Уютно ми е в различни области на изкуството и на познанието. Малко или много заради промените на контекста в Европа, но най-вече заради собственото ми вътрешно усещане. [...]

Въпроси за българския театър през 2018

Възможно ли е доброжелателно, но смело да се поговори по въпроса: „Къде се намира нашият театър днес? Накъде се е запътил?“. Опитвам се да проверя би ли се получил такъв разговор. Има ли кой да отговори, ако питам: „Има ли в идеята за театър някакъв план, идеология, проект? И ако да, съществуват ли някакви алтернативи?“. Питам се – има ли шанс в мое време да се случи някакво действително събитие, нещо повече от разговор или оценка, повече от размяна на мнения. [...]