Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

„Чистите графити са понятни и ценени само от малка група хора. Повече от тях сами са автори на графити.“

С тези думи на графити артиста Bilos (роден в Патра, работил в Гърция и Англия, който сега активно твори в България) трябва да започне всичко. Защото навлизаме в света на писането по стените, където обаче няма писани правила. Въпросът какво „точно“ са графитите, остава открит. Ние винаги ще говорим за „графити“, но самото понятие ще бъде донякъде енигматично – то не само е инструмент, за да се посочат неща, но самата дума се нуждае от успоредно и разгърнато обяснение. Графити изкуството като всяко послание се нуждае от неспирно тълкуване.

***

Кое е най-хубавото на тази улична сцена – че винаги има нещо ново. Ако търсиш, намираш. И не непременно там, където всички очакват. „Ако не е ново, не е изкуство“ – с тази сентенция са благословени и графитите, тя им отрежда място на своеобразен авангард в градската култура. И кара да преглътнем всички вредни странични реакции, роенето на уподобители, замърсяването на пейзажа, хаоса, разностилието.

Другото примамливо при това изкуство (за всички, които са достатъчно широко скроени, за да приемат, че графитите са изкуство, а райтърите – творци и артисти) е феноменът на известна тайнственост, работа под псевдоним и маска. Това, което е на стената, то говори, не представата за създателя. Авторите на графити се оттеглят в анонимност. Лицата им са скрити и затова поне донякъде са защитени от успеха (или неуспеха). Харесването, похвалите и позитивната критика никога няма да ги корумпират. Няма да подменят това, заради което са излезли на улицата.

Псевдонимът е стандартна форма на представяне и етикет не само в графитите и уличното изкуство, но и в изкуството като по-широко понятие. Лично аз използвам гражданското си име за обществено обявени проекти и изложби, а стенописите, обектите, рисунките и илюстрациите си не подписвам, защото работя за разпознаваемост и стил, а не за каквото и да е налагане на името ми. (Алекси Иванов, занимава се активно с графити от 2003 г.)

***

Започвам тази обиколка от началото на ул. „Ангел Кънчев“ в София, при площада пред НДК. Това беше емблематичното място „Кравай“. За последния половин век няма нито една типична градска (суб)култура, която да не е минала край „Кравай“. Тук беше зоната за срещи, „висене“, сравняване, конкуренция в модния външен вид, бягство от униформите. И днес е така, но имам предвид разнообразието от графични жанрове по стените. От „Кравай“ надолу, към историческия център, тръгва ясно описана линия. Само за сто и петдесет метра (да речем – до ъгъла с ул. „Уилям Гладстон“) могат да се открият почти всички разновидности на изкуство върху стени: анонимно, полуанонимно, официално подписано; протестно, нелегално, позволено, спонсорирано дори; да не говорим за стиловете – от тагове, през прости „стенсил“-и и многослойни шаблони до колажи с по-комплицирана техника.

Ето още в началото един тесен и висок „мюръл“, графично изпълнен, който се издига до четвъртия етаж в чупката на улицата, точно над холандската пекарна. По мое мнение стичането на сивото и помътнялата палитра на боите (която сега съвсем създава усещане за рисунка с туш върху хартия) не отнемат от качеството на работата. Датирана е „2019“. И все пак това не е търсен ефект, стенописът е поддал на атмосферните условия върху южния калкан. Това произведение може да се създаде само с одобрението на собствениците на сградата, с достъп със скеле или вишка. Работа е от второто десетилетие на XXI в. и мащабът и достъпът, който авторът е имал, биха изглеждали невероятни за прародителите на графити изкуството у нас. Колко са се променили нещата от прохождането на тази сцена през 90-те... А отношението на публиката? Някои харесват изображението, други не го забелязват. Има и минувачи, на които им изглежда грозно. А ако слезем още по-надолу, на нивото на един човешки ръст, където е царството на „троу-ъп“-ите – букви и изображения с подсилени контури? „Драсканица“, махва с ръка човек от квартала. „Драсканици“, „вандализъм“, това са стандартните думи, почти клишета, с които по инерция отричаме неуправляемата плетеница от тагове, „троуис“, ролове, „керактърс“, колажи, добавки, задрасквания („минавания“, „кросвания“)... Сериозните артисти, които влагат време, боя, мисъл (и често – риск) в проектите си, също критикуват вандалското писане по стените.

От устата на един утвърден вече уличен творец може да се чуе дори странната на пръв поглед рецепта за правилно рисуване на правилно място: „Уважавай частната собственост!“.

От своя страна пък Насимо (Настера) – вече „класик“ на българската графити сцена, с поредица от изложби в професионални галерии, тоест част от етаблирана художествена общност – казва: „Драсканицата“ е просто някакъв надпис... и няма значение какъв е надписът“. А истинската графити творба е „произведение на изкуството, което има някаква стойност“. С което NASIMO затваря в начална точка безплодния опит да се определи с твърда линия „доброто“ от „лошото“ качество в графитите. Защото винаги ще става дума или за личен вкус и групови пристрастия, или за институционално приемане или дори налагане на една или друга художествена практика като допустима и „правилна“.

***

Допускам, че някои ще са във възторг от превръщането на грозен трафопост в добре оформен постер с образа на възрожденски герой, един жив и нестандартен урок по история... За другиго това ще прескача границите на историческия кич. Да не говорим, че при графитите въпросът за „разрешеното“ все така стои с пълна сила независимо от общата естетическа и културна свобода. Тоест проблемът с възможната „цензура“ остава актуален... Конфликтите вътре в графити средата (битките за зони, за пространство, за опазване на собствени творби от „кросване“ и отмъщение срещу посегателства от страна на други „крю“-та) също са реалност.

***

Графитите са преди всичко естетика и представяне на псевдонима на артиста, който ги прави. При това в най-различни форми на изразяване – от най-обикновени тагове до необятен брой стилове, комбинации на обеми, движения и цветове в графитите в зависимост от интересите и възприятията на този, който ги рисува.

Футболните драсканици се правят от хора, които мислят, че по този начин подкрепят отборите си, а всъщност унищожават градската среда. Идеологията, която споделят, често се обосновава на расово разграничение и разпространява омраза, което само заради това, че използват спрей, се зачислява от масовия потърпевш гражданин като „графити“. Хората, които се занимават с чисто политически драсканици, акции, работи и послания, най-често се борят единствено за хонорара си и финансиране от организациите, които искат да отправят тези послания и нямат място на улицата. Често тези хора оскверняват работата на артисти от сферата, без да имат идея за правилата и йерархията в графитите и уличното изкуство. (Алекси Иванов)

***

Кое е по-трудно – да се отдели вандализмът от естетически умелото изпълнение? Или да се отгатне кое е било водещо в една работа – спонтанността или поканата да бъде направена? А има ли нещо лошо и в професионализацията и излизането „на светло“? Ето, отново на ул. „Ангел Кънчев“ – върху стена, обърната на юг, към идващия от „Солунска“ – едно от разпознаваемите произведения на JahOne. Разговарях с Деляна Ангелова от VISIONARY, фондацията, която е в основата на този проект – връзка между графити артисти и кауза, провеждана от някакви организации, които сами по себе си нямат отношение към изкуството. В случая – информационна кампания за злокачествените заболявания на кръвта. Зад тези проекти, както обикновено, стоят мрежи от мотивирани хора, някои в лично качество, други с корпоративно отношение. Така е и с тази капка кръв, подобна сърце, балансирано върху облак, в ръцете на синьо-зеленоокото момиче. Посланията, които JahOne е трябвало „да изсънува“ като художник, тръгват от Българско сдружение „Лимфом“, Българското медицинско сдружение по хематология, Българското медицинско дружество по детска хематология и онкология и Асоциацията на научноизследователските фармацевтични производители в България.

***

Много приятен е жаргонът в тази арт среда. Звучни, транспонирани най-вече от английски думи. „Спотираха ме“ – някой ме забеляза как рисувам. Дали графити артистът не губи нещо от себе си, когато започне да свиква с това да бъде „спотиран“, без да побегне? Нелегалното изкуство, когато стане легално, остава ли и изкуство? Или (о)става изкуство, но от друг вид?

***

Може би е рано да се пророкува, но като че ли и в най-свободното и „диво“ изкуство бавно обрастват проблемите на официализираните общности, последиците, характерни обикновено за академизма и раздаването на титли... Дали подадената ръка от институции, общини, бизнеси и групи по интереси, офертите за работа на парче („поръчки“) върху посочени от собствениците стени и площи – дали това е отворена врата към успеха пред по-широка публика, или е коварен капан?

Кой е по-опасен за графити артистите – гневният тон на публиката, лишена от търпимост: „Тъпанари прости, заради вас София прилича на бразилско гето!“ (цитат от коментарите в graffiti.bg), или бавното придърпване на свободните творци в ограничаващия (донякъде/докъде?) комфорт на организираната сцена?

***

Продължавам надолу по улица „Ангел Кънчев“. Точно след оградата на 127-о училище ни очаква римейк на почти класическо произведение. Колажът използва за основа директен цитат от „братската целувка“ (Bruderkuss) от Дмитрий Врубель, една от най-популярните картини върху Берлинската стена, в зоната на т.нар. „Йист Сайд галерия“. Надписът „Господи! Помоги мне выжить среди этой смертной любви“ („Господи! Помогни ми да оцелея сред смъртна любов“) е запазен и тук, но в София двете целуващи се фигури не са Леонид Брежнев (вляво) и Ерих Хонекер (вдясно), а съответно – г-н Бойко Борисов и г-н Слави Трифонов. Това е хартиен „тапет“, лишен от художествено предизвикателство. За разлика от оригинала не са използвани цветове, първичният колаж е прост, контурен, без разработване на детайли и нюанси, които отличават снимката на Режис Босу и версията ѝ с четката на Врубель. Тук изходен материал очевидно са дигитални изображения, дигитална е и техниката на скалиране, няма я „ръката“ на художника. Политически стрийт арт? Предизборно изкуство? Минаваме нататък, към „Солунска“. Наляво пътят ще ни изведе към Съдебната палата. Политически стрийт арт ли казах? А може ли да бъде друг, ако не политически? Възможно ли е улицата – среща и конфликт, замесване в живота – да не бъде политическа или политизираща, наелектризираща? Връщат се спомени за паметните стенсили на Bloke. Встрани от лъвовете, хванати в крачка от проф. Величко Минеков: „Kill Capitalism or it kills me!“ („Убий капитализма или той ме убива!“). Зад гърба на царя на животните, охраняващ Темида, в чийто дом временно живееше друго божество-муза – Клио – е седнала нова героиня: жената в бизнес костюм, черна офис пола, косата на опашка, обувките на токчета... и човек на колене, робски прегънат, лъска тези обувки.

Работите на Bloke винаги бяха съпроводени от текст. Думите все в червено, като че тампонирани с кървава магента. Сюжетите на Bloke, така ясни, и героите, така разпознаваеми, а посланията многослойни, всяко обърнато към зрителя като ключ, с който той да отвори повече от един отговор за значението му. Ако сте виждали поне един от протестните стенсили на Bloke, дори да не ги свързвате с автор и личната му история, сега ще се сетите, само от простото описание: спомнете си онова изображение с базуката, насочена към цитаделата на властта? „Reality“ на стената на Художествената академия, момченцето, което надзърта в гащите на момиченцето. И разбира се, „My blood“ на стената на Университета – фигура на полицай в защитен костюм и каска, който влачи дългокос цивилен, паднал на земята... А „Чалгата ограбва властта“? И бележитият „Регулировчик“, стигнал дори до корицата на „Вагабонд“ в бурната 2009 г. Епитафът, който публикува същото списание в края на миналата 2020 г., е следният: „10 years ago Bulgaria lost its only true graffiti rebel, and never even noticed“ („Преди 10 години България изгуби своя единствен графити бунтар и не го забеляза“) , което е обидно... вярно.

Историята за стенсилите на Bloke, уви, вече има крайна точка. Избухнал като анонимна звезда в градския център, Bloke си е отишъл, без да разберем. Георги Младенов (1984 – 12.01. 2011). С потрес осъзнах, че съм чел единственото достъпно интервю с Bloke във време, когато той вече не е бил тук. Не искам тази разходка сред пъстротата на графитите да бъде мемориална, още повече Bloke заслужава не минута мълчание и промърморване „... ех, ужас!... талантливите хора не оцеляват...“, а просто иска нещо от нашата памет. Прочетете за Bloke и на страниците на книгата „Бялата ни спалня“ от Радмила Младенова (изд. ICU, 2014). Георги Младенов – Bloke е брат на авторката. За този роман проф. Александър Шурбанов каза, че е „бунт на младостта“. Същото важи и за графити артиста Георги Младенов, чиято ненавременна и стряскаща смърт е в основата на „Бялата ни спалня“.

***

Спускаме се по ул. „Алабин“, която преминава в ул. „Гурко“. Заставаме сега в самото сърце на града, на метри от точката с основния пощенски код 1000 на столицата. Исках да ви доведа точно тук, на пресичането между ул. „Гурко“ и ул. „Г. С. Раковски“. Държа да се върна и малко назад – малко в годините, повече в епохите. Чрез една творба (стрийтарт?), разгърната точно тук, където сега греят петте огромни и чисти витрини на банковия офис. За мен онази ефимерна творба беше събитие, най-сбитият възможен разказ на променящия се град в десетилетия след 1989 г. Авторът – Красимир Терзиев. Не знаех дали това е „официалното“ ѝ име, но огромният надпис, за мен поне, съвпадаше и с името на творбата: БОГ ДА ПАЗИ ПАЗАРА. Намирам, че за всеки коренен софиянец тази работа е емблематична. Бих я сравнил по важност и обсег на въздействие с графитите на Банкси върху стената на Западния бряг на река Йордан, в окупираните територии. Или с по-класическите намеси върху по-ранната стена – Берлинската. Защото запечатаната фасада на бившето кафене „Прага“ беше именно това – стена. Десетилетия наред мъртвото, гниещо, преградено от света и светлината лице на може би най-апетитната и представителна градска фасада се гавреше с основните идеи на политическата и икономическа трансформация – с вярата в пазарния механизъм за уреждане на ред от хаоса, на свобода след диктата. С тараби и гилотини, с мъртвееща празнота тази зона в самото сърце на София (по)казваше нещо друго.

Познавам усмивката, с която Красимир Терзиев ще посрещне моето мнение:

– От тази работа, всеки според багажа, с който е натоварен на улицата, ще си тръгне със своите образи. Един – с патоса на Пънка. Друг – с патоса на антинеолибералната реторика. Трети няма да забележи нищо. Това е рискът да се работи с улицата.

През 2013 г. аз лично я забелязах, до степен на шок. В огромния, необоримо мащабен, с груби букви надпис БОГ ДА ПАЗИ ПАЗАРА, поставен върху тази градска руина и язва (анихилираната „Прага“) аз прочетох нещо като епилог. Послеслов на дългата и изморителна сага. Разказ за неспособността на града да се отърси от себе си, от своята криза, от играта на революции и приватизации. Да се само-преведе през благото на разочарованите очаквания.

Терзиев скромно приземява моя патос, желанието да видя в неговия надпис „емблема на една епоха“:

– Подобна интервенция не е нещо невиждано. Толкова художници преди са работили с текст в градска среда – дали ще е неон, дим или боя, на покрив или фасада... В центъра винаги е свидетелство за хиперактивността на художника.

Благодарение на този разговор днес, научавам, че и други са открили в уличната творба от 2013 г. някаква експлозия на смисъл, който надхвърля посланието, свързано с финансовата криза от 2008–2012 г. .

– Имаше хора – спомня си Красимир Терзиев, – които бяха забелязали намесата, без да я асоциират с изкуство. Имаше откровено възмутени или объркани хора. Имаше и екзалтирани, които ме ласкаеха, но авторът във визуалните изкуства, за разлика от театъра например, е винаги отстранен от произведението, така че не разполагам с фийдбек...

За мен поне и до днес няма друг „наглед“, който да показва неспособностите и парадоксите на „преходните години“ така ясно, както това направи акцията на Терзиев върху фасадата на сладкарница „Прага“. Дали това беше стрийтарт графит? Трябва да се върнем към началото – уличното изкуство е обект на постоянен въпрос и тълкуване. В тази история за стени и хора всичко се връща при графитите и бива заличено/претопено от графитите. Точно както е станало и с произведението на Красимир Терзиев:

– Работата е в конфликт със средата, иска внимание, създава тревоги, не гали очите и душата, но пази свободата на отсрещния. Накрая най-ироничното беше, че дойде графитърът, чиито тагове явно бях заличил, без да го разбера. Дойде, заличи я и си ги възстанови...