Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

„Смирен“, България, Румъния, 2021 г., режисьор Светослав Драганов; сценаристи Светослав Драганов, Богомил Димитров и Невена Борисова, оператор Веселин Христов; музика Борис Чангъров и Себастиан Засмеле. В ролите: Христо Петков, Мирослава Гоговска, Атанас Бачорски, Сашка Братанова, Мария Статулова, Борис Луканов и др.

Да започна оттук – от няколко конкретни сцени в новия български филм „Смирен“, които за мен са звездно постижение. И като драматургия, и като изпълнение. Сложното е, че са направени (уж) много просто. Почти всичко в този филм се случва с насъщен, почти всекидневен език. Като надзъртане в една реалност, която бездруго си съществува и само камерата е влязла да я посети.

Когато вече сте гледали „Смирен“ – което се надявам, че скоро ще направите – вие със сигурност ще разказвате пред приятели за сцената в центъра за кръводаряване; за онази в чалга клуба; за сцената в леглото; за сцената с дъщерята и парите; но разбира се – за сцената с рождения ден. Така е с филмите, които имат тази каризма да се свързват с невидими пипала към нас и едновременно към света – самото кино става по-къс (или по-дълъг) път между нашата система и тази навън. Филмът преработва същите хранителни или тровещи вещества, които светът обменя с нас и ние с него. „Смирен“, осмелявам се да кажа, е „наш“ филм – имам предвид определен патриотизъм, който всеки човек изпитва спрямо своето тук и сега.

В историята на „Смирен“ се пресичат търсене на пари и пилеенето им, спасяват се от пропадане хора, рови се в тайни. Назовават се и възможните причини за общото ни пропадане – разрухата, разбира се, с вечно неопределен виновник и причинител (в този смисъл филмът е и политически). Работи се и се живее по счупения часовник на една държава, в която все се строи (и не се достроява) някаква магистрала. Наш, мой и ваш, светът на България присъства и диша във всеки персонаж и ситуация. Герой е българското семейство и неговата криза, без темата да се банализира или профанизира, без насилени обобщения.

Но да се върнем към онези епизоди и картини, които заковават действието в паметта ни.

Колективната сцена в стил „всички на празничната трапеза“ е, позволявам си да кажа, шедьовър. Тя прави връзка с класики като „Вилна зона“. Мария Статулова, Мира Гоговска – в тази сцена те са бележити. Текстът (не се поддава на анализ това докъде е сценарен и откъде импровизиран) звънти във всяка дума. Разговорната му органика е невероятна. Този епизод, както и целият проект дават едно от така нужните доказателства, че поезия има и в простодушното, дори в просташкото – важното е да се търси римуването между живота и стиха, а не обратното, не да се руши стихът, удрян в грозотата на живота. Никаква простащина, сложена в центъра на вниманието и използвана като изразно средство, не може да роди поезия. А тук, говорейки за сякаш смешни или дори нелепи хора (за нас тоест), има стих. Работата на оператора Веселин Христов в тази сцена е удивителна, тя е съ-режисура сама по себе си.

Загадката на сценария и на целия филм, скритата магия, е в автора Светослав Драганов. Това е едновременно дебют, но и откровение на много опитен в наблюдението човек, режисьор вече на няколко силни документални филма. Как от жизнепознанието (плюс готовността за разказ на собствени болки и проблеми) се стига до споделянето на тези мисли и натрупано вълнение по такъв убедителен начин? Отговорът може да се окаже по-сложен, но нужен ли е непременно анализ – филмът е тук, въздейства и се случва в контакта със зрителите. Драганов демонстрира критично важно умение – с малко действие да се развие много сюжет, без претрупване от сцени да се пътува нататък, по-надалеч в историята и в узряването на хората и характерите.

Христо Петков отново се утвърждава като един от най-силните актьори на своето поколение, а и изобщо.

Актьорското присъствие, да повторя, е на забележително ниво. Дори кратката поява на Борис Луканов е виртуозна. В почти всичко в „Смирен“ има истина без натурност. Има „вярност“, но не според наподобен реализъм, а в духа на някакво златно сечение, което само Драганов го познава, но може да ни убеди в него.

Заслужава си да се вслушаме и в малко странното на пръв поглед заглавие „Смирен“. То се отнася не само към единия от героите, монах и отшелник в ситуация на вътрешни колебания. И не само към централния персонаж Васил (Христо Петков), творец, на когото му предстои да избира между амбициите и реалността. Смирен може да бъде – и ще бъде смирен (а навярно и спасен) – всеки, който се успокои за миг от наелектризиращата драма на външните вълнения и трепети. Малко тишина, в която – като при кръводаряване – сме задължени да се отпуснем, да почакаме, докато самото ни тяло свърши главното, а ние, умът ни, се занимаваме само със страха от иглата.

„Смирен“ разказва, без да показва и внушава, без да убеждава сякаш в нещо определено. Движим се между обясними, познати и като че предвидими събития. Свидетели сме на необратимия разпад на едно семейство (и въпреки необратимостта хронично отлаган). Тук са и кошмарите, несигурността на творец, разкъсан между вътрешната потребност да прави нещата по определен начин и външните правила на културния бизнес. Не на последно място – тук е битката на всекидневието, оцеляването в руините на сивата икономика, животът от заем до заплата и от аванс до следващ заем. Всички тези зони на познатото се докосват до непозната територия – там минава границата на филма, през герой пришълец, който поставя нова перспектива към събитията от деня. Един монах, беглец от себе си и от нормата.

Срещу подпис в психиатрията „нормалният“ човек Васил взима под крилото си странна птица. Тази реалност на метафората – че т.нар. „лудница“ така лесно е готова да се отърве от своя пациент, да го пусне на отговорностите на света „срещу подпис“ – тук се съдържа и коментар към всички гранични състояния, на които сме свидетели в себе си и вън от нас. Това е и образ на живеенето ни, за което не е ясно от коя страна на оградата се случва вече.

Няколко думи и за романтиката, която е много важна в това кинопреживяване. Любовната сцена (не слагам думата „любовна“ в кавички, защото по-добре ще е тогава да сложа в кавички думата „сцена“ и така да подчертая нейната двузначност, особено когато я употребяваме за отношенията между съпруг и съпруга в криза), накратко – сцената между съпруга и съпругата в леглото е прекрасна.

Филмът е отлично, вярвам, преживяване за семейна публика.

Линията баща-дъщеря, изпълнена със сърдечно пристрастие от актьора Христо Петков и дъщерята на режисьора, също се движи по красивия ръб на документалната художественост.

„Смирен“, това е история за различните форми на надеждата, без поучения и видим патос. Ще подчертая пак, че в дебюта на Драганов в игралното кино ще разпознаете мощното влияние на темите от документалните му филми, които през последните години не можеха да останат незабелязани – заради темите, но и заради силния авторски почерк.

Един естетизиран и в същото време почти документален реализъм.