Начало Галерия В търсене на внимателния зрител
Галерия

В търсене на внимателния зрител

Петер Цанев
24.02.2015
3031

p_zanev

Изложбата „Преустановяване на обекта” е първата от серията, наречена „Ситуация София”, която в следващите месеци ще обживее изложбеното пространство на Гьоте-институт в София. Интервютата с директора на Гьоте-институт в България Енцио Ветцел и художника Петер Цанев направи Людмила Димова.

Без да има амбицията да прави преглед на артистичното многообразие в София, серията изложби в Гьоте-институт заявява намерение за поглед към развитието на съвременното изкуство. Кураторският екип на поредицата „Ситуация София” включва: Свилен Стефанов, заместник-ректор на Националната художествена академия, Надежда Джакова, главен уредник в Националния музеен комплекс, Енцио Ветцел, директор на Гьоте-институт, и Ваня Кубадинска от културния отдел на Гьоте-институт.

Енцио Ветцел, директор на Гьоте-институт в България

Като преди векове в една съкровищница

 

„Сметнах, че като нов директор на Гьоте-институт не е необходимо веднага да започна с внос на артисти от Германия, а бих могъл да поканя тукашната сцена да установи контакт с нашето пространство. Нарекохме цялата серия изложби „Ситуация София”, защото ситуацията е такава, каквато е, дори и да не може всичко да бъде видяно. Не бива да разглеждаме тези 9 артисти (които ще бъдат поканени – б.р.) като представителни само за софийската сцена. По-скоро става дума за разрез в дълбочина, всеки художник прави своето дълбочинно проучване, различно от това на другия. Радвам се, че започваме точно с изложбата „Преустановяване на обекта” на Петер Цанев, защото авторът работи със ситуацията в това пространство. Много ми харесва, че материалът е в центъра на проекта, не интернет прожекция или видео. Съвсем целенасочено във фокуса на вниманието е обектът – хората да разглеждат като преди векове в една съкровищница, в спокойна атмосфера, в пространство, където няма книги, уъркшоп или обучение. Може би е консервативно, но такава е целта. Трябва да се довериш на материала, на неговата способност да изрази нещо – без обяснения, без някой да се опитва да възпитава хората, да ги просвещава как да бъдат по-добри граждани, в едно неангажиращо пространство без платен вход. Съзнателно не даваме концепция, дава я авторът.”

 

Петер Цанев

Когато инсталацията изпълни своята мисия

 

Как определяте момента на  преустановяване на обекта?

Идеята на тази изложба – „Преустановяване на обекта”, е свързана с нещо, което много ме вълнува напоследък. Бих определил този проект като постинсталация. Не съм попадал на такъв термин, изкушавам се, че може би донякъде го въвеждам. Под постинсталация разбирам момента, в който инсталацията изпълни своята мисия, т.е. тя активира зрителя, въведе го в художественото пространство и през последните две десетилетия наложи тотална доминация върху съвременното изкуство. Оттук тръгнаха някои доста радикални линии в различни посоки. По-силната концептуализация изведе една стратегия към дискурсивно изкуство, която също стана доминираща в голяма степен, но се появи и един много любопитен контрапункт, свързан със завръщането на обекта в изкуството през последните няколко години. С моя проект се опитвам да задам един въпрос, който не е свързан с едната или другата от спомените тенденции, разглежда перспективите, които инсталацията зададе като проблеми към изкуството, но не реши достатъчно, защото беше настигната и някак затисната от различни традиции. Така че преустановяването на обекта в тази изложба не е нито към завръщането на обекта, нито към още по-силно концептуализиране, разтваряне на самото художествено пространство като дискурсивно поле, в което концептуализираме идеята за изкуството. Истинската цел на тази изложба е съзнанието на зрителя, но през модулациите на вниманието. Зрителят не концептуализира и не е оставен изцяло в рефлексията на своето поведенческото пространство, нещо, което постминималистичният тип инсталация много силно разви от средата на ХХ век насам. Това са параметрите на проекта по отношение на преустановяването на обекта. Казвам го като намерение, не знам доколко е цялостно, въпреки че не търся цялост в тази изложба. Появата на обекта, специфичния обект, в средата на ХХ век приключва една менталистка традиция в изкуството от Ренесанса до ХХ век, която разглежда изкуството през въображението на художника, оттам начина, по който той организира своето въображение, и кулминира в идеята за композицията, високия модернизъм на композицията. Когато се появява идеята за обекта, който идва през сюрреализма и също високия модернизъм, но получава своя пик с минималистичната тенденция, имаме т. нар. специфичен обект, който отхвърля изцяло идеята за композиция. Според мен, в момента сме във фаза, в която синтезът между тези две тенденции не е толкова в трансгресията на обекта в инсталация или обратно – събирането на инсталацията в някаква конструирана реалност, а е в нови модели на съзнание, които предстои художниците да открият през следващото десетилетие.

p_z1

Кои линии инсталацията не успя да развие?

Тази работа направих в галерията в продължение на 3-4 дни, един елемент преминаваше в друг и се надявам, че не съм стигнал до крайната точка, и продължавам да работя в пространството. Обикновено така става с моите изложби, те преминават през непрекъснат процес на недовършеност.

Идеята за обекта като език, който е амодален, в случая има дори своята буквалност, т.е. в тази изложба присъства един стол, който не е образ, той е разглобен на случаен признак и неговото тяло е разчленено и разпиляно в изложбата. В същото време съществува чисто перцептивният план, при който всеки един акт, всяко едно действие, всеки един поглед  преминава от една работа, резонира в друга, оттам в следващата и всъщност няма начало и край.

Днес съществуват доста противоположни модели, които обясняват как функционира съзнанието, и единият е именно този, адомалният. А другият – напротив, чисто модалният принцип на съзнание, което е базирано върху перцептивното познание. Този втори модел, който според мен е много любопитен, е свързан с това, че всички перцепти, всички запомнени, регистрирани впечатления за различните нюанси на цвета, формата, линията, които присъстват тук, се наслагват като резерв, който започва да работи и се включва в момента на наблюдение на изложбата. В този смисъл според мен зрителят би трябвало да се почувства вътре – не в пространството, не в изложбата, а в идеята за изложбата.

Има ли общи точки между предишната ви изложба „Инструменти на съпричастност” в галерия „Райко Алексиев” и настоящата в Гьоте-институт?

Три години разделят предишния ми проект „Инструменти на съпричастност” от сегашния. Мислех си днес, че думата съпричастност не означава точно вчувстване, емпатия, така и тук определението „преустановен” обект според мен е с много по-богато съдържание от прекъснат, разединен обект, т.е. не свързан в някакво комуникационно поле. Тази изложба безспорно търси някакво развитие, но в една нова ситуация. Самото пространство в Гьоте-институт, тази реновирана зала със своята белота и най-вече мащаб в пространството, провокира в мен друг тип реакция и дори аз съм озадачен от начина, по който тази изложба се случи. Радвам се, че изненадах преди всичко себе си.

Какъв е образът на желания зрител на тази изложба?

Аз се надявам, че той ще бъде преди всичко внимателен зрител. На предишната ми изложба много от обектите бяха съборени случайно, по невнимание. Разбира се, там търсех крехкостта, всичко се крепеше върху въздух, върху пликчета с вода. И най-малкото невнимание можеше да събори обектите и това се случи. Докато тук се надявам не на този тип внимание, а по-скоро на вглъбяване и концентрация, т.е. проследяване на обектите. Защото ако се върнем към идеята за преустановяване на обекта, той не е нито един, нито са много, т.е. определено количество обекти в тази изложба могат да бъдат възприети като един обект и същевременно всеки отделен обект е част от нещо, което не присъства в тази зала. Става дума за доразвиване на интуицията и чувствителността към нещата, които не присъстват в залата.

p_z2

Говорите за доминантна гледна точка. В какво се изразява тя?

Това е мой метод, който изкристализира през последните години. Аз твърдя, че доминантната гледна точка е този момент при възприемането на творбата, когато тя престава да бъде и обект, и образ. Може би не съм много убедителен в обяснението, но в чисто емпиричен план като художник, който мисли чрез обекти, чрез неща, аз го чувствам по този начин. Доминантната гледна точка е моментът, в който като късо съединение в реалността нахлува друга реалност, в която художественият обект не е нито абсорбиран от средата, нито той се налага, а по-скоро става дума за определен поглед към него, който едновременно го унищожава като обект, но и го създава като усещане, като сложна сплав от перцепти и концепти едновременно.

Не проверявате ли през емпирията на изложбите ваши теоретични интуиции?

Обикновено се опитвам да диференцирам чисто теоретичните ми занимания от творческите. Убеден съм, че в много от случаите двете дейности взаимно се блокират, но независимо от моите усилия да разгранича тези две фази, знам, че те са дълбоко свързани. И е моя илюзия, че съм ги разграничил. Но все пак не търся развитие на някакво теоретично изследване, твърдя, че творческият процес е изцяло емпиричен и до голяма степен случаен…

Съществува и този любопитен момент на невъзможност една модалност от усещания да премине в друга. Независимо, че сега сме във фаза, когато визуалните изкуства се разтварят към всички останали сетивности: тактилност, усещане за тялото в пространството, светлина, звук, аз все пак говоря за една тотална доминантност на визуалното, за себе си съм я определил като „свръхвизуално”. Нямам предвид хиперреалното, нито експлозията на образите, наситеността с образи, сред която живеем, а именно една радикализирана, крайна визуалност, която стопира всички останали преживявания да могат да се върнат в другите модалности. И ако искам да преживея нещо в свръхвизуалното, в свръхкачеството на визуалното, знам, че другите модалности са преустановени. И колкото по-чисто е това визуално усещане, толкова по-трудно ще мога да използвам останалите сетивности.

В този смисъл какво е бъдещето на този тип визуалност?

Няма опасност визуалните изкуства да се разтворят в някакъв екранен, дигитален, свръхсинтетичен или друг вариант, именно поради чистотата на преживяването в тази модалност, която те култивират. А това, че стават все по-фини отношенията между отделните сфери, че става все по-интелектуална и концептуална дейността, само ускорява, усилва качествата и нагласите към изкуството.

Съзнателно ли се отдалечавате от социалния контекст?

Няма изложба, която е извън политическия и социалния контекст. Разбира се, проблемите тук са по-скоро свързани с вътрешната граматика на изкуството днес, към 2015 г., а не толкова с политическия и социалния контекст, в който се намираме. В последните години има една много силно изразена тенденция за все по-голяма автономност на изкуството – на фона на пряката зависимост на творческия акт от цялата система на художествени и културни институти и организации, които в крайна сметка сякаш непрекъснато ни внушават колко много зависимости имаме. И наистина според мен е много вдъхновяващо да съзнаваме всички тези зависимости и въпреки тях да декларираме автономност.

Петер Цанев е професор по психология на изкуството и доктор на науките по изкуствознание. Ръководител е на катедра „Психология на изкуството и художествено образование” в Националната художествена академия в София. Автор е на книгите „Психологически подходи в изкуствознанието” (2009) и „Психология на изкуството” (2008).

Изложбата „Преустановяване на обекта” на Петер Цанев продължава до 8 март 2015 г.

 

 

 

 

 

Петер Цанев
24.02.2015

Свързани статии