Изкуствоведски размисли по повод филма „Сянката на Караваджо“ (реж. Микеле Плачидо), представен на Фестивала на италианското кино в рамките на Киномания 2024

Великите художници в историята на изкуството винаги вълнуват. Съдбите им са пресъздавани във филми с повече или по-малко достоверност, с добавени драматични обрати в отношенията, задължително свързани по един или друг начин с изкуството им. Неразбрани бунтовни гении на своето време…

„Сянката на Караваджо“ (2022, реж. Микеле Плачидо) не прави изключение в това отношение. Изцяло измислен е следователят (наречен Сянката), който трябва да оцени изкуството на художника, да проследи постъпките и простъпките му и да даде мнение пред папата дали да го помилва за убийството, или не. Предвид дивия му характер, отдаден единствено на изкуството, и разгулния му живот, който в крайна сметка също е посветен на изкуството – с избора на модели за картините му. Дори развратът в градските низини, а и не само там, се въздига в ореола на художествения образ. Което е и основният лайтмотив във филма.

Караваджо е извършил убийство – това сякаш всеки научава, дори и да не знае нищо друго за художника. И го мисли, изправен пред картините му. Убийството придава сякаш допълнителна тръпка в съзерцанието им. Може би защото гледаме през нашата съвременност и днешните ни разбирания.

А всъщност свадите и побоищата, разгулът и развратът, дори убийствата не са били изключение в ренесансовата епоха. Ако човек гледа например възвишено изящните картини на Фра Филипо Липи (1406–1469), едва ли би предположил, че художникът монах е водил доста разгулен живот. Дотам, че Козимо Медичи го е заключвал в дома си, за да рисува, в резултат на което художникът бяга и меценатът едва го убеждава да се върне. А вече 50-годишен, Фра Филипо Липи съблазнява и отвлича 20-годишната монахиня Лукреция Бути. И се налага Козимо Медичи да потуши скандала, като издейства от папата да освободи двамата от обета и да узакони брака им. Обстоятелствата около смъртта на Фра Филипо Липи са неясни – предполага се, че е бил отровен „от възмутени роднини на Лукреция или на някой, който я е изместил в сърцето на художника“. Но тя се явява в негови картини, например в „Мадоната с младенеца и два ангела“ (1465) в „Уфици“, ражда и сина му Филипино Липи – също художник, учил при Ботичели, който пък е учил при баща му…

Содома е прякорът, с който е известен Джовани Антонио Баци (1477–1549). Възхищавах се отблизо на майсторството му във фреските във вила Фарнезина в Рим – „Сватбата на Александър Велики и Роксана“ (1519). Рисува и тавана на Stanza della Segnatura във Ватикана, където в „Атинската школа“ (1509–1511) портретът му е непосредствено до този на Рафаело. Животът на ексцентричния Содома е изпълнен със скандали и поведение „с отпечатък на лудостта“. Не е ясно дали прякорът му идва от шега, или е заради голобрадите младежи, с които е живял според Вазари.

Впрочем и самият Вазари (1511–1574) съвсем не е бил чужд на тяхната компания. Нелицеприятният и крайно нехигиеничен, бих казала, портрет, който Бенвенуто Челини мимоходом му чертае в биографията си, трудно се връзва с представата за архитекта на Медичите, построил „Уфици“ във Флоренция с топла връзка към Палацо Векио. А също и с т.нар. коридор на Вазари – който тръгва от „Уфици“, минава над река Арно, над Понте Векио, за да стигне до Палацо Пити. Осигурявайки по този начин бързо и безопасно придвижване на херцога в онези смутни времена. Вазари е общопризнато скучен и слаб художник, със сладникави маниерни картини, които дори не съм си дала труд да снимам, срещайки ги в музеите. Обаче това, с което най-вече е известен, са животописите на известни ренесансови художници. Те му носят славата на пръв историк на изкуството, друг е въпросът доколко учените са склонни да му вярват.

А на споменатия по-горе скулптор и златар Бенвенуто Челини (1500–1571) може да се вярва. Пишейки сам биографията си в „Моят живот“ (изд. „Кибеа“, 2002), той волно или неволно рисува забележително пълнокръвна картина на своето време. За него съм писала още когато излезе книгата: „Животът му е път в буквалния смисъл на думата. И често подтикът за пътуването е поредна улична схватка, която го принуждава да бяга и да се укрива – в Сиена, Рим, Неапол, Франция, Венеция и т.н., последвани от периодични връщания в родната Флоренция. На всички тези места той работи за съответния херцог, кардинал, папа, крал. Среща се с именити съвременници и колеги, но се възхищава безрезервно само на Микеланджело“. Най-известното произведение на Бенвенуто Челини – бронзовата статуя на Персей с главата на Медуза от 1554 г., поръчана от Козимо I Медичи – и до днес стои в лоджията на Площада на Сеньорията, непосредствено срещу копието на Давид на Микеланджело пред входа на Палацо Векио.

Челини признава, че е извършил две убийства – неволно, както разказва; намеква и че е осакатил няколко души при улични сбивания между чираци и калфи от съперничещи си ателиета. Бидейки женен, има сексуални отношения с двата пола, неколкократно е обвиняван в похотливост към младежи и содомия, за което е глобяван и дори лежи 20-ина дни в затвора. Боледува от чума, отбранява с топове и аркебузи Ангелската крепост в Рим, после е затворен в нея, бяга, връщат го и т.н., и т.н. Казват, че има и по-добри скулптори и златари от Бенвенуто Челини, но по-добра книга за епохата никой не е написал. А в годината, в която той умира, се ражда Караваджо.

***
Гледах два пъти „Сянката на Караваджо“. Втория път сега, по време на „Киномания“, представен от сценографа на филма Тонино Дзера като част от панорама на италианското кино. Образът на епохата през атмосферата в картините на Караваджо е впечатляващ и от първо гледане. А второто добави други мисли и въпроси.

Като много други художници и Караваджо е бил тачен, забравян и преоткриван през вековете. Като много други и той е имал своите ценители и покровители, и скандали с църквата заради изкуството си. Отношенията с поръчителите са криели рискове от най-различен характер, често влизайки в противоречие с разбирането на художниците за свобода. „Роден съм свободен и свободен искам да живея“, заявява в биографията си Бенвенуто Челини през 1558 – и отстоява тези думи при всичките си митарства. Такава фраза има и във филма „Сянката на Караваджо“.

Със сигурност става дума за творческа свобода, но дали само за нея. Това се питам, откакто преди години научих, че през XIV век във Флоренция узаконяват домашното робство. Причината е епидемия от чума, която силно намалява възможността за намиране на местна прислуга. Робите са се купували от пазарите във Венеция и Генуа. Често синовете на робините са се обучавали заедно със законните синове на господарите, както е и в рода на Медичите. Получавали са не само образование, но и възможности за кариерно развитие. И въпросът е дали в така изтъкнатата свобода на художниците не се отбелязва и някакъв социален статус…

Един от най-вълнуващите моменти във филма, подчертан и от Тонино Дзера в разговора с публиката, е сцената със създаването на картината „Смъртта на Богородица“ (1602–1606). Поръчана за църквата „Санта Мария дела Скала“ в Рим, тя е отхвърлена заради своята обикновеност, така да се каже – в нея няма ангели, сред които Богородица да се възнася; моделът за нея е проститутка, свързана с Караваджо – но и заради „липсата на благопристойност и похотливо отношение към Девата“. Какво може да е то, се зачудих, особено в тази толкова трогателно скръбна картина. Проблемът, четох някъде, бил в босите ѝ крака, на които акцентира и дълъг кадър във филма. Дали съвременният зрител би забелязал и разбрал този детайл – отглас от мисленето в онази епоха. Особено когато гледа картината в Лувъра, където тя попада след няколко препродажби и частни колекции във времето…

Във филма се явява и Артемизия Джентилески, укорявана от следователя за ранната си картина „Сузана и старците“ (1610). Художничката е повлияна от изкуството на Караваджо, с когото може би се познава от ателието на баща си Орацио Джентилески в Рим. В „Уфици“ снимах картината ѝ „Юдит обезглавява Олоферн“ (1620–1621). Предполага се, че жестокостта на сцената се дължи на процеса за изнасилване, който тя, или по-точно баща ѝ води срещу художника Агостино Таси през 1612 г. Той пък е поредният авантюрист, който крие ниския си произход, смята се, че е бил роб на галера като наказание за престъпление, извършвал е и други изнасилвания и убийства. И същевременно е майстор на илюзорната живопис, при когото Артемизия Джентилески е трябвало да учи перспектива. Съдебният процес е грозен, тя е подлагана на мъчения и унижения, после баща ѝ я омъжва за художник от Флоренция. И именно там, в двора на Козимо II Медичи, започва забележителната ѝ кариера, впрочем също нелишена от скандали. Заради които отива обратно в Рим, после във Венеция, пътува и при баща си в Лондон, където той е придворен художник, и накрая се установява в Неапол. Там е и по-ранна версия на картината ѝ „Юдит обезглавява Олоферн“ (1613) – по-драматична и близка до творчеството на Караваджо. Който също е рисувал този сюжет, популярен по онова време.

Определено има значение къде и как гледаме творбите на Караваджо, а и не само неговите. В музея те са извън контекста, поставени наравно с други – всяка със своя история и с биографията на автора си, която така или иначе е вълнуваща. Съвсем друго е въздействието на живо на две картини от Караваджо, които обстойно се разглеждат и във филма – „Обръщането във вярата на Саул“ и „Разпятието на св. Петър“ от 1601 г. в параклис на църквата „Санта Мария дел Пополо“ в Рим. Цялата мощ на тези две картини изпъква на място не само заради декоративните елементи в украсата на интериора, но и в контраст на централната композиция „Възнесението на Богородица“ (1601) от Анибале Карачи. Който също е виден предвестник на барока в живописта, ако не и основател на неговия мейнстрийм, така да се каже…

***
Филмът „Сянката на Караваджо“ ми напомни за моето безсилие да разбера и науча всичко за епохата и художниците в нея. Невъзможно е, знам. Навремето, като студентка в Художествената академия, в конспекта за Ренесанса имахме към 120 видни художници, доколкото си спомням. А на място, в Италия, те са хиляди – във всяка църква, във всяко палацо няма кътче, в което да не е работил художник. Отделно и произведенията в музеите…

И все пак филмите помагат. Особено когато умело нареждат частици от пъзела на минали епохи и художниците в тях, макар да е ясно, че той никога няма да бъде нареден. Но поне можем да опитаме да си ги представим.