Когато строите къщи или оформяте градските пространства, учете се от котките, казва големият датски архитект Ян Геел. Е, може би не със същите думи, но идеята е същата. Проста и ясна – така, както котките успяват да си открият най-приятните места, където да се излегнат или свият на кълбо, така и хората трябва да се научат да подреждат света си поред собствените си мащаби, за да им е уютно не само в дома им, но и в публичното пространство. Какво всъщност значи това?
„Поуката е, че „когато градим градове, трябва да се стараем котките да са доволни, защото тогава можем да бъдем сигурни, че и хората ще са доволни“, пише Ян Геел, който наскоро беше у нас, където изнесе две лекции – едната на представянето на книгата си в Софийската градска художествена галерия, и друга – в рамките на One Architecture Week в Пловдив.
И ако това сравнение с котките ви звучи несериозно, помислете пак. „…Дори когато на нивото на големия мащаб нещата са объркани сериозно, често е възможно да се организират приятни местенца. Понякога най-семплите елементи могат да окажат решаващо значение. Пейка в ъгъла, под кичесто дърво. Обособено кътче“, подсказва Ян Геел.
Датският архитект може да звучи като идеалист, но той е едно от водещите имена в градското планиране и има славата на човек, който се бори срещу огромните сгради, грандиозните идеи и големите мащаби. Бори се за т.нар. архитектура за скорост от 5 км/ч, която ни позволява с темповете на разхождащия се човек да разгледаме един град – с всички детайли на сградите, с лицата на хората, които вървят срещу нас.
Ян Геел дори се шегува, че ако бяхме помолили специалистите да проектират така градовете, че да усложняват всекидневието на хората и да ги отблъснат от собствените им градски пространства, то едва би щяха да се справят толкова ефективно, както се справя модернистичната идеология. И дава примери за липсата на разбиране и уважение към човешкия мащаб – днес новите зони в градовете стават все по-големи, по-високи и по-внушителни, а хората си остават все същите, каквито са били винаги – малки, с ръст под два метра.
Шегува се, например, че в последно време много архитекти демонстрират слабост към квадратните каменни пейки, които поставят като декоративен елемент пред сградите или в парковете. И понеже хората не демонстрират особена привързаност към този вид неудобна градска мебел, съветва дизайнерите да поставят и няколко бронзови фигури върху пейките, за да е сигурно, че поне някой ще седне върху тях.
Споделя и опит от практиката – след повече от сто години съжителство с автомобилния трафик, вече се приема, че увеличаването на пътищата води до увеличаване на трафика. „В Шанхай, Китай и други големи градове по света е повече от очевидно, че разширяването на пътната мрежа води до още по-натоварено движение и по-големи задръствания“, пише Геел.
Вярно, датският архитект е заклет противник на автомобилите, на нарушения мащаб в градовете, на големите пусти пространства, на шума и замърсяването, но пък дава алтернативи. Той е почитател на велосипедите и ходенето пеш и посочва, че същата закономерност е в сила и при създаването на велоалеи – колкото повече такива алеи има, толкова повече хора ще се качат на колелото. Колкото повече пешеходни зони има в града, толкова повече хора ще излязат навън. Не е случайно, че Ян Геел започва книгата си с цитат от Сьорен Киркегор: „Преди всичко, не губете желанието си да се движите. Ежедневната разходка ми носи покой и ме отдалечава от болестите. Именно на крак съм достигнал до най-дълбоките си прозрения и съм убеден, че на света не съществуват толкова тежки мисли, че да не можем да се отърсим от тях с ходене“.
В същото е убеден и Ян Геел – според него потенциалът на един жив град може да бъде активиран само ако повече хора ходят пеша, карат велосипеди и прекарват времето си на открито. Или ако градското пространство се оформи като галерия на съвременното изкуство – с постоянни или временни експозиции, с бронзови статуи, цветни стълбища, графити, с артистично използване на светлините и т.н. Вариантите всъщност са безкрайно количество, но идеята им е само една – изкуството да бъде „ценен допълнителен пласт към всички останали качества, които предлага градът“.
И дава пример с Венеция, която е град на пешеходните скорости – с ясни зони за разходка, изящни детайли, множество хора, които също като котките сигурно се чувстват добре там.
Всъщност Ян Геел не е само теоретик – той е автор на многобройни проекти за подобряване на градската среда в Копенхаген, Стокхолм, Ротердам, Лондон, Аман, Сидни, Сан Франциско, Сиатъл и Ню Йорк, но основното, което иска да припомни, е следното: градът принадлежи на хората, а не обратното.
Бившият професор в Кралската академия по изящни изкуства в Дания и съосновател на студиото Gehl Architects, което консултира прехода от автомобилен към пешеходен и велосипеден транспорт, всъщност е и добър разказвач. Защото тази книга се чете с лекота – тя е пълна с примери от цял свят, има много данни, много сравнения, но и жив език.
А и Ян Геел не стъпва на празно пространство – той цитира американската журналистка Джейн Джейкъбс с книгата й „Смъртта и животът на големите американски градове“ (1961), цитира архитекта Ралф Ърскин, който го съветва, че ако един комплекс е интересен на нивото на очите, то тогава и целият квартал ще бъде интересен, цитира известния архитект Оскар Нюман с новаторския му труд за „защитимото пространство“. Наистина, не е ясно колко от тези идеи могат да се приложат у нас и кога ще стане това, но е важно да се знае, че алтернатива има.
Или както пише Ян Геел под снимката на едно прохождащо дете: „Ето това е потребителят на градоустройствените политики – човешко същество, характеризиращо се с линейно, фронтално и хоризонтално придвижване, развиващо максимална скорост от 5 км/ч.“.
