0
2506

Изгубени в света

Изложба на номинираните художници за наградата за съвременно изкуство БАЗА 2020, юни–август, СГХГ

Наталия Йорданова, Flat Bubbles, 2020

След месеците на извънредно положение, изолация и страхове заради пандемията, в които изкуството имаше само и единствено виртуален живот, при това до голяма степен ретроспективен и с неясно бъдеще, галериите отново отвориха реалните си пространства. Предпазливо, при спазване на мерките – с маски, дезинфектанти, дистанция и определен брой посетители. По общия повик да свикнем „да живеем с вируса“. В някаква нова нормалност, но все пак нормалност. И може би един от най-важните показатели за връщането към нея е провеждането на ежегодно събитие в обичайните му параметри.

Конкурсът за наградата БАЗА се утвърди като най-устойчивата и благодатна традиция в съвременното българско изкуство. Устоява вече 13 години, а е благодатна заради изкуството на младите художници, което се представя в изложбата на номинираните – също традиционно в Софийската градска художествена галерия. Така във времето може да се проследи по-нататъшното развитие на тези художници, избрани от журито заради качествата на проектите им. Защото номинацията, както е известно, сама по себе си е вече много висока оценка. Напълно заслужена впрочем, доколкото съм следила и отразявала по един или друг начин в медиите почти всички изложби на номинираните през годините.

БАЗА е част от международната мрежа Награди за млади художници (YVAA), основана през 1990 г. като програма за културен обмен между САЩ и Централна и Източна Европа. България се включва в нея през 2008 г. по инициатива на Института за съвременно изкуство – София, и конкретно на Мария Василева. Във всяка от 11-те страни в международната мрежа наградата има свое название и мисля, че българското БАЗА е намерено много удачно за този ежегоден конкурс.

Понастоящем наградата БАЗА се ръководи от ИСИ-София и Фондация „Едмонд Демирджиян“ в партньорство със СГХГ. Жури с двегодишен мандат номинира обикновено до 8 художници, а на откриването на изложбата се съобщава и името на победителя. Наградата е двумесечна резиденция в Ню Йорк и последваща самостоятелна изложба в галерия ИСИ-София.

Замислена като възможност за разширяване на хоризонта – чрез добиване на преки впечатления от нюйоркската арт сцена – наградата при всички случаи има голямо значение. Дори когато завърналите се художници се отнасят много критично към нея, включително понякога и чрез изложбите си в галерия ИСИ-София, тази среща с друг свят и други мащаби оказва своето влияние. Впрочем казват, че Ню Йорк е град, в който или веднага се влюбваш, или веднага го намразваш. Аз съм от първите, признавам си, но не това е важното. Личният опит от музеи, галерии, изложби, срещи с колеги и т.н. при всеки случай остава неизбежно вплетен в развитието и мисленето на всеки човек, струва ми се още повече, когато е млад художник.

За наградата БАЗА авторите до 35-годишна възраст се представят с портфолио, в което включват както предишни свои произведения, така и проекта си за изложбата БАЗА. И доколкото две години и аз бях член на журито, си давам сметка колко труден е изборът всъщност. Става дума за млади автори, чието развитие тепърва предстои, но пък заявката им в конкурса трябва все пак да показва ниво на зрялост и професионализъм като предпоставка за това развитие. Как ще продължат в изкуството, няма как да се знае предварително и зависи от много обстоятелства. Но е радващо, когато следващите изяви на номинираните за БАЗА потвърждават първоначалната заявка в изложби и у нас, и на международни форуми и успяват, независимо къде живеят и работят в този наш уголемил се свят. И когато за българското участие във Венецианското биенале през 2019 г. бе избран проектът „Как живеем“ (Рада Букова и Лазар Лютаков, куратор Вера Млечевска), си помислих – ето, Рада Букова е първият носител на наградата БАЗА (2008)…

И така на 28 юли 2020 г. в Софийската градска художествена галерия бе открита изложбата на номинираните художници за наградата за съвременно изкуство БАЗА 2020. Както обикновено, на откриването бе съобщено името на тазгодишния победител – Мария Налбантова. А изложбата продължи до 30 август.

И ето какво ми показа тя. Петима номинирани художници, които са учили и специализирали, работят и живеят на различни места у нас и в чужбина. Които осмислят света, в който живеем, по много различни начини като художествен подход, но с еднаква и много силна ангажираност към ставащото именно сега, което засяга всички нас. Това „всички нас” е изведено през индивидуалното им наблюдение или обобщение, но във всички тях зрителят – поне в мое лице – може да намери отклика на своите мисли за своето място в ето този днешен и сегашен свят. Разтърсван от кризи всякакви и подтикващ към преосмисляне, включително и чрез изкуството, а може би най-добре чрез изкуството.

В началото на изложбата бе Flat Bubbles на Наталия Йорданова (р. 1991, живее и работи в Амстердам, Холандия). Две цели стени, запълнени с фрагментарни образи и текст. Едната е тапет от дигитални изображения („пиксели“) с различна големина, другата е заета предимно от текст за образа и езика през фотографския опит на художничката. И двете са объркващи по-скоро и на пръв поглед, а и на втори даже. Усещането за залутаност и изгубеност в съвременния свят от безброй образи и думи идва от невъзможността да откроиш значимите, но и от тревогата, че тъкмо те междувременно ти убягват – и то в съвсем реално време. „Какво е да бъдеш човек днес“, изследва художничката с произведенията си, използвайки най-различни изразни средства, като Flat Bubbles е втора част от проекта ѝ Simultaneous Truths.

Боряна Петкова, SeeN, 2020

Темата за това, което виждаме или по-скоро (не) успяваме да видим в съвременността, продължава в инсталацията SeeN на Боряна Петкова (р. 1985, живее и работи в Париж). Погледът ни неизбежно става фрагментарен през прозрачен параван – заради структурата му от полусфери, които накъсват и изкривяват гледката зад него. Стената в съседство е изцяло покрита с фини щрихи и линии. Осветявана периодично за части от секундата, тя оставя зрителя с безпокойството какво гледа и има ли изобщо там нещо за виждане, което да „сглоби“ в картина. Наблизо видео „извлича“ на моменти от тъмнината лице в близък план, заслепявано от светкавица. От кратките проблясъци се разбира само, че лицето е на жена, вероятно художничката. Цялата редица на видяно, осъзнато, разбиращо, съчувстващо тук се губи. Остава само мигновеното забелязване като особено мъчително със своята недостатъчност.

Явор Костадинов, „Неудобство дебне във високите храсти“, 2020

Дълга и експресивна серия от малки живописни творби представя Явор Костадинов (р. 1993, живее и работи в Пловдив) под общ надслов „Неудобство дебне във високите храсти“. С преднамерена небрежност прикрепени една след друга по стената, тези пейзажи би трябвало да са „невинни“, но образите в тях са двусмислени, носят предчувствие за бедствия, страхове, безпокойства – някои извечни за човечеството, а други тревожно настоящи. Названията им подсилват или пък неутрализират това усещане, връзката им с изображенията е много важна. Авторът ясно извежда, включително и в концепцията си, представата за крехкия ред на цивилизацията, потопен в средата на мощни природни сили, от които винаги могат да се очакват изненади. Провокирани впрочем и от самото човечество, осъзнаващо понякога своята нищожност…

Kalas Liebfried, Habitat and Biosphere, 2020

Към инсталацията Habitat and Biosphere на Kalas Liebfried (Калоян Любомиров) (р. 1989, живее и работи в Мюнхен) няма концепция. Но и без нея показаното „говори“ много ясно на същата тема: сглобени конструкции, които са обиталища – макар да не се разбира за кого или за какво, „охранявани“ околовръст от разположени по пода ръце, които държат полицейски радиостанции. А кабелите им са „включени“ във вените, така да се каже, на тези ръце. Кое се явява хабитатът и кое биосферата – се питах, докато обикалях из тази инсталация. Образите им сякаш се преливат и заменят взаимно; ръцете са колкото знак за охрана, толкова и белег за разпадащ се контрол и безсилна власт…

Мария Налбантова, чиста работа, 2020

За власт става дума и във видеото „чиста работа“ на Мария Налбантова (р. 1990, живее и работи в София). Само по себе си много чисто и естетски изведено в бяло, то ритуално описва репресивната същност на властта – през символиката на умиването на нозете, умиването на ръцете, умиването на лицето. В пространството около видеото са разположени оръдията за тези действия и резултатите от тях. Като един вид доказателства за мимикрията на корумпираната власт в политиката.

Която пък е повод за протестите на гражданите срещу нея. А те започнаха на 13 юли 2020 – отново срещу „мафията“, превзела държавата…

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияНеподправената истина
Следваща статияВече сме отвъд политическия предел