След месеците на извънредно положение, изолация и страхове заради пандемията, в които изкуството имаше само и единствено виртуален живот, при това до голяма степен ретроспективен и с неясно бъдеще, галериите отново отвориха реалните си пространства. Предпазливо, при спазване на мерките – с маски, дезинфектанти, дистанция и определен брой посетители. По общия повик да свикнем „да живеем с вируса“. В някаква нова нормалност, но все пак нормалност. И може би един от най-важните показатели за връщането към нея е провеждането на ежегодно събитие в обичайните му параметри.
Конкурсът за наградата БАЗА се утвърди като най-устойчивата и благодатна традиция в съвременното българско изкуство. Устоява вече 13 години, а е благодатна заради изкуството на младите художници, което се представя в изложбата на номинираните – също традиционно в Софийската градска художествена галерия. Така във времето може да се проследи по-нататъшното развитие на тези художници, избрани от журито заради качествата на проектите им. Защото номинацията, както е известно, сама по себе си е вече много висока оценка. Напълно заслужена впрочем, доколкото съм следила и отразявала по един или друг начин в медиите почти всички изложби на номинираните през годините.
БАЗА е част от международната мрежа Награди за млади художници (YVAA), основана през 1990 г. като програма за културен обмен между САЩ и Централна и Източна Европа. България се включва в нея през 2008 г. по инициатива на Института за съвременно изкуство – София, и конкретно на Мария Василева. Във всяка от 11-те страни в международната мрежа наградата има свое название и мисля, че българското БАЗА е намерено много удачно за този ежегоден конкурс.
Понастоящем наградата БАЗА се ръководи от ИСИ-София и Фондация „Едмонд Демирджиян“ в партньорство със СГХГ. Жури с двегодишен мандат номинира обикновено до 8 художници, а на откриването на изложбата се съобщава и името на победителя. Наградата е двумесечна резиденция в Ню Йорк и последваща самостоятелна изложба в галерия ИСИ-София.
Замислена като възможност за разширяване на хоризонта – чрез добиване на преки впечатления от нюйоркската арт сцена – наградата при всички случаи има голямо значение. Дори когато завърналите се художници се отнасят много критично към нея, включително понякога и чрез изложбите си в галерия ИСИ-София, тази среща с друг свят и други мащаби оказва своето влияние. Впрочем казват, че Ню Йорк е град, в който или веднага се влюбваш, или веднага го намразваш. Аз съм от първите, признавам си, но не това е важното. Личният опит от музеи, галерии, изложби, срещи с колеги и т.н. при всеки случай остава неизбежно вплетен в развитието и мисленето на всеки човек, струва ми се още повече, когато е млад художник.
За наградата БАЗА авторите до 35-годишна възраст се представят с портфолио, в което включват както предишни свои произведения, така и проекта си за изложбата БАЗА. И доколкото две години и аз бях член на журито, си давам сметка колко труден е изборът всъщност. Става дума за млади автори, чието развитие тепърва предстои, но пък заявката им в конкурса трябва все пак да показва ниво на зрялост и професионализъм като предпоставка за това развитие. Как ще продължат в изкуството, няма как да се знае предварително и зависи от много обстоятелства. Но е радващо, когато следващите изяви на номинираните за БАЗА потвърждават първоначалната заявка в изложби и у нас, и на международни форуми и успяват, независимо къде живеят и работят в този наш уголемил се свят. И когато за българското участие във Венецианското биенале през 2019 г. бе избран проектът „Как живеем“ (Рада Букова и Лазар Лютаков, куратор Вера Млечевска), си помислих – ето, Рада Букова е първият носител на наградата БАЗА (2008)…
И така на 28 юли 2020 г. в Софийската градска художествена галерия бе открита изложбата на номинираните художници за наградата за съвременно изкуство БАЗА 2020. Както обикновено, на откриването бе съобщено името на тазгодишния победител – Мария Налбантова. А изложбата продължи до 30 август.
И ето какво ми показа тя. Петима номинирани художници, които са учили и специализирали, работят и живеят на различни места у нас и в чужбина. Които осмислят света, в който живеем, по много различни начини като художествен подход, но с еднаква и много силна ангажираност към ставащото именно сега, което засяга всички нас. Това „всички нас” е изведено през индивидуалното им наблюдение или обобщение, но във всички тях зрителят – поне в мое лице – може да намери отклика на своите мисли за своето място в ето този днешен и сегашен свят. Разтърсван от кризи всякакви и подтикващ към преосмисляне, включително и чрез изкуството, а може би най-добре чрез изкуството.
В началото на изложбата бе Flat Bubbles на Наталия Йорданова (р. 1991, живее и работи в Амстердам, Холандия). Две цели стени, запълнени с фрагментарни образи и текст. Едната е тапет от дигитални изображения („пиксели“) с различна големина, другата е заета предимно от текст за образа и езика през фотографския опит на художничката. И двете са объркващи по-скоро и на пръв поглед, а и на втори даже. Усещането за залутаност и изгубеност в съвременния свят от безброй образи и думи идва от невъзможността да откроиш значимите, но и от тревогата, че тъкмо те междувременно ти убягват – и то в съвсем реално време. „Какво е да бъдеш човек днес“, изследва художничката с произведенията си, използвайки най-различни изразни средства, като Flat Bubbles е втора част от проекта ѝ Simultaneous Truths.
Темата за това, което виждаме или по-скоро (не) успяваме да видим в съвременността, продължава в инсталацията SeeN на Боряна Петкова (р. 1985, живее и работи в Париж). Погледът ни неизбежно става фрагментарен през прозрачен параван – заради структурата му от полусфери, които накъсват и изкривяват гледката зад него. Стената в съседство е изцяло покрита с фини щрихи и линии. Осветявана периодично за части от секундата, тя оставя зрителя с безпокойството какво гледа и има ли изобщо там нещо за виждане, което да „сглоби“ в картина. Наблизо видео „извлича“ на моменти от тъмнината лице в близък план, заслепявано от светкавица. От кратките проблясъци се разбира само, че лицето е на жена, вероятно художничката. Цялата редица на видяно, осъзнато, разбиращо, съчувстващо тук се губи. Остава само мигновеното забелязване като особено мъчително със своята недостатъчност.
Дълга и експресивна серия от малки живописни творби представя Явор Костадинов (р. 1993, живее и работи в Пловдив) под общ надслов „Неудобство дебне във високите храсти“. С преднамерена небрежност прикрепени една след друга по стената, тези пейзажи би трябвало да са „невинни“, но образите в тях са двусмислени, носят предчувствие за бедствия, страхове, безпокойства – някои извечни за човечеството, а други тревожно настоящи. Названията им подсилват или пък неутрализират това усещане, връзката им с изображенията е много важна. Авторът ясно извежда, включително и в концепцията си, представата за крехкия ред на цивилизацията, потопен в средата на мощни природни сили, от които винаги могат да се очакват изненади. Провокирани впрочем и от самото човечество, осъзнаващо понякога своята нищожност…
Към инсталацията Habitat and Biosphere на Kalas Liebfried (Калоян Любомиров) (р. 1989, живее и работи в Мюнхен) няма концепция. Но и без нея показаното „говори“ много ясно на същата тема: сглобени конструкции, които са обиталища – макар да не се разбира за кого или за какво, „охранявани“ околовръст от разположени по пода ръце, които държат полицейски радиостанции. А кабелите им са „включени“ във вените, така да се каже, на тези ръце. Кое се явява хабитатът и кое биосферата – се питах, докато обикалях из тази инсталация. Образите им сякаш се преливат и заменят взаимно; ръцете са колкото знак за охрана, толкова и белег за разпадащ се контрол и безсилна власт…
За власт става дума и във видеото „чиста работа“ на Мария Налбантова (р. 1990, живее и работи в София). Само по себе си много чисто и естетски изведено в бяло, то ритуално описва репресивната същност на властта – през символиката на умиването на нозете, умиването на ръцете, умиването на лицето. В пространството около видеото са разположени оръдията за тези действия и резултатите от тях. Като един вид доказателства за мимикрията на корумпираната власт в политиката.
Която пък е повод за протестите на гражданите срещу нея. А те започнаха на 13 юли 2020 – отново срещу „мафията“, превзела държавата…
