Портал Култура представя късометражния филм на Атанас Куцев в сътрудничество със сайта kinematograf.bg.
„Името ми е протест“ (2014), режисьор, сценарист, продуцент Атанас Куцев
Много хора в България се оплакват, че са прахосали младостта си по площадите, протестирайки, но нищо не се е променило. Тази мисъл, развита докрай, би гласяла: „Трябваше още след големите митинги през 1989 или стачките от 1997, или протестите от 2013, или от 2020 г. всичко да се нареди и повече да не се занимаваме с протестиране и корумпирани правителства“. Тук обаче се пропуска един много съществен аспект. Абсолютно нищо в природата, както и в социалния или личния живот не се постига веднъж завинаги и видиш ли, след това спокойно да се отпуснем на дивана или на някой плаж и да се наслаждаваме на блаженото си състояние. Ако държиш на нещо, следва да се грижиш за него. Публичното недоволство е един от най-важните регулатори в обществото. Протестът е грижа за случващото се, която напомня на всички, че няма съвършено управление, че политическите своеволия и арогантност трябва да се заплащат. Несъвършенствата на политическата система, на които сме свидетели, изискват от обществото да е активно, а това включва и периодично излизане на протест, иначе ще живеем според разбиранията на малцината самозабравили се политици и престъпници.
В прочутото си есе „Гражданско неподчинение“ Хенри Дейвид Торо пише: „Всъщност, не е дълг на човек да се отдава на изкореняването на каквото и да е, дори на най-голямото зло; той би могъл с пълно право да се занимава с други неща; но негов дълг е поне да се отстрани от него и ако не му отдава повече мисли, да не му дава в действителност и своята подкрепа“. Наистина никой не е длъжен да изразява публично своето недоволство или да мръзне по площадите. Има много смислени начини да изживеем живота си. В този откъс обаче откриваме два много важни акцента – да се отстрани от злото и да не му дава своята подкрепа. Два акцента, които отхвърлят демотивиращия песимизъм и мрънкането колко са зле нещата в България, липсата на инициатива и на избирателна активност, която е изключително важна за адекватното протичане на политическите процеси в страната.
Всъщност протестът в крайна сметка е форма на лично съзнание или на съзнателно отношение на човека към самия себе си и към близките си. Недоволството е продуктивно, то е двигател за промяна, то е нова перспектива, то е грижа за личното, а така също и за колективното бъдеще. Това е посланието на документалния филм „Името ми е протест“ (2014) на режисьора Атанас Куцев. Протестът не е скандиране на фрази сред тълпата на площада. Той е всекидневна дейност и работа върху себе си. Той е желанието да изведеш най-доброто в собствените си дейности и така да мотивираш останалите. Желанието да живееш в по-красива, справедлива и качествена среда, смелостта да споделиш вижданията си и да ги пуснеш в широко обращение, за да провериш тяхната стойност. Това е уважението към личната свобода и свободата на другите, за да може да се стигне, ако не до сплав, то поне до амалгама, защото няма нищо по-разрушително за една общност от твърдоглавото бездействие, борбата за власт и пагубното разделение на лагери.
Филмът на Атанас Куцев е вдъхновен от протестните действия през 2013 г., които много напомнят на днешната ситуация. Продължаваме да протестираме срещу същите злоупотреби и дори срещу същите лица, но това, изглежда, е единственият начин да се стигне до промени. И тук не трябва да виждаме аргумент против смисъла от протестите, а именно обратното – не сме протестирали достатъчно, а може би и не по правилния начин. „Името ми е протест“ е филм за алтернативните форми на бунт. За героите в него не е достатъчно само да излязат на площада. Те всеки ден променят себе си. Защото знаят, че само така наистина могат да въздействат и да променят света около себе си.
Иван Врамин
